устните му се движеха безмълвни. Но продължаваше да държи пистолета насочен към Сано. Протегна лявата си ръка, бръкна в писалището и грабна счетоводната книга — тънък куп листи, подвързани с черна коприна и завързани с ален ширит. Тикна я в пояса си и стана. Изопна напред ръце и стисна още по-здраво оръжието. Сано отскочи назад. Ийшино се измъкна предпазливо от нишата и пое към вратата. Сано забеляза възпламенителното устройство на пистолета — вдигната скоба, крепяща заострен кремък, който запалва барута, когато се дръпне спусъкът.
— Огнестрелните оръжия не са толкова надеждни колкото мечът, Ийшино — каза Сано. — Барутът може и да не се възпламени… Освен това имаш само един изстрел…
Ийшино се изсмя.
— Това е превъзходен пистолет. Беше на Спаен. Гърми всеки път… без изключение… той ми показа. Не се приближавай повече, предупреждавам те… — в гласа му прозвучаха истерични нотки. Пистолетът в ръцете му се тресеше.
— Ийшино, защо се захвана с контрабанда? — попита Сано съвсем преднамерено, знаейки, че повечето престъпници обичат да оправдават действията си.
— Нямах избор, никакъв избор… — както Сано се бе надявал, гласът на Ийшино прозвуча по-спокоен, ръцете му вече не трепереха толкова и той забави бягството си към вратата. — Губернатор Нагай бе сключил тайна сделка с варварите. Той ми заповяда да уредя всичко… — щом Сано пристъпи към него, той се отдръпна. — Не ме доближавай!
Сано бързо се подчини. Ийшино занарежда припряно:
— Как можех да откажа на губернатор Нагай? Щях да си загубя поста. Освен това той ми плаща много добре, а парите ми трябват. Твърде скъпо излиза постоянно да купуваш подаръци на началниците. Не е достатъчно само да им бъдеш в услуга.
— Като тази да им помогнеш да скалъпят обвинение срещу мен? — възкликна Сано.
— Да… искам да кажа, не! Пък и ти няма да разбереш! — Ийшино се ядоса. — Изобщо не знаеш какво е да си толкова сам, че да бъдеш готов на всичко, само да те приемат. И ти си като всички други, които ме отбягват и ми се присмиват…
— Напротив, разбирам те — възрази меко Сано. — Много добре знам колко жестоки могат да бъдат хората, независимо от това, колко усърдно работим за тях.
— Да. Точно така! — Ийшино закима разпалено.
Сано застана между преводача и вратата.
— И директорът Спаен ли те малтретираше? Затова ли го уби?
Лицето на Ийшино се сгърчи.
— Мислех го за приятел… — ръцете му леко се отпуснаха и Сано се запита дали да не го сграбчи. Не, не още… — Да, зная, че беше задължен да се държи любезно с мен… особено след като му помогнах да продаде личния си дял от стоки. Но винаги бе толкова внимателен и аз се заблудих, че наистина ме харесва. Помислих се, че един варварин може да ме оцени, за разлика от моите сънародници. И бях щастлив! — проплака Ийшино. Изтри с ръка сълзите, които се търкаляха по бузите му. Сано пристъпи по-близо, мобилизирайки самообладанието си. — Но после… онази нощ в заливчето си дадох сметка, че съм се заблуждавал — продължи Ийшино. — Точно бяхме вкарали лодката в пещерата… Спаен, Нирин и аз. Чакахме Лиу Юн да доведе бандитите. Аз бях въодушевен. Засмях се, прегърнах Спаен и каза:
Какво излизаше? Всички усложнения около убийството — отношенията на Спаен с другите варвари, историята на игумен Лиу Юн, сложните международни връзки и дори контрабандата бяха далеч от основната причина за престъплението. Спаен бе умрял заради насъщната човешка потребност от приятелство — мотив, който излиза извън обсега на културните, политическите и финансовите интереси. Сано бе обзет от жалост към Ийшино, но уязвените чувства не можеха да служат за оправдание на убийство и жалостта не биваше да бъде пречка за справедливостта. Сано пристъпи още по-близо до Ийшино.
— И какво стана после?
— Спаен падна. Нирин се разкрещя. Аз хвърлих пистолета и се наведох над Спаен… Имаше толкова много кръв… Той не помръдваше, нито отговаряше, когато го виках по име. Аз се разплаках. Не исках да го убия, а само да му причиня болка, както той бе сторил с мен. После дойде игуменът и рече: „Хвърлете Спаен в океана и кажете, че е избягал от Дешима.“ Но Нирин възрази: „Ако вълните изхвърлят тялото на брега, всички ще видят, че е бил застрелян, и персоналът на Дешима ще бъде основният заподозрян. Губернаторът ще ни пожертва, за да се защити.“ Тогава Лиу Юн съблече Спаен и изряза куршума от раната с ножа си. После с проклятия многократно заби острието си в трупа. Каза, че се бил съгласил да помага в контрабандата, за да може да убие Спаен, и беше побеснял, че някой друг го е изпреварил. Нирин пренесе Спаен в лодката. Аз взех едно разпятие, което възнамерявах да продам на християните, и го сложих около врата му.
— Тъй че, ако бъде намерен, властите да помислят, че го е убил християнин? — попита Сано тихо.
— Не. За да може духът на моя приятел да получи благословията на своя бог… — ридание заседна в гърлото на Ийшино; дулото на пистолета му сочеше към пода.
— А Пеони? Защо отне нейния живот?
— Една нощ, когато пребивавах в „Полумесец“, тя ми открадна счетоводния тефтер. По-късно се опита да ме изнудва. Спаен й казал, че в тефтера са записани всички незаконно внесени стоки, както и всички, замесени в контрабандата. Тя знаеше, че имам вземане-даване с контрабандисти християни, и когато вие сте й казали за разпятието на врата на Спаен, тя се досетила, че аз съм го убил. В нощта, когато той изчезна, тя ме беше видяла да отивам в стаята му и да го отвеждам. Ако не й платях, щеше да изпрати тефтера в Едо и да бъда екзекутиран. Тя ви насочи към погрешна следа, като ви излъга, че Урабе е бил на Дешима, защото не искаше да разберете за мен, преди да съм й платил. Но аз нямах толкова пари. И затова я убих. Нямах друг избор… — гласът му бе пропит с унило отчаяние. Той се свлече на колене, отпускайки ръката, в която държеше пистолета. — Никога не съм целял да причиня зло някому. Нещата просто… се случваха.
— И като подпалихте къщата ми също, така ли? — попита Сано.
Ийшино тъжно кимна:
— Исках просто да съм сигурен, че никога няма да разкриете престъпленията ми… Нямах избор, никакъв избор.
Сано направи предпазлива крачка напред, после още една и още една, докато се озова толкова близо до Ийшино, че можеше да го докосне. Забеляза, че Хирата и Такеда са свели противниците си до Нирин и един пазач. Мечовете им се кръстосваха с нарастваща ожесточеност, докато се обикаляха и нападаха двайсетина крачки по-нататък. С малко късмет битката можеше да завърши с успех за страната на Сано. Последно рязко движение и пистолетът щеше да бъде в ръцете му…
— Спри! Не отивай там! Изтървахме го!
Викът откъм вратата наруши концентрацията на Сано. Ийшино извърна глава. И двамата се втренчиха в Охира, който влизаше в помещението, следван от съдиите Сегава и Дадзай. Прекъсването изтръгна Ийшино от летаргията му. Той скочи на крака и тикна дулото в лицето на Сано.
— Отдръпни се!
Сано отскочи назад. Сърцето му заседна в гърлото.
— Ийшино… — започна той. Очите на Ийшино заблестяха с възродено предизвикателство.
— Мислиш си, че можеш да ме измамиш. Но аз съм хитър, твърде хитър! Няма да ме заловиш, защото аз ще те убия! — треперещият му пръст докосна спусъка.
С периферното си зрение Сано видя, че комендантът Охира вади късия си меч. Съдиите Сегава и Дадзай се суетяха зад него. Битката се вихреше все тъй ожесточена.
