Дали Харуме неволно е оставила вратата открехната, или е играела с Кушида същата игра, която бе описала в дневника си?
— И вие й направихте предложение? — подсказа Сано.
Пазачът се навъси, сякаш ядосан на себе си, че бе говорил твърде открито. Прегърбен, с ръце на коленете, той впери поглед в пода и отвърна:
— Изпратих й писмо, в което й казвах колко й се възхищавам. Но тя изобщо не им отговори и започна да ме избягва. Опасявах се, че съм я ядосал, и й написах второ писмо, в което се извинявах за първото и я умолявах да ми позволи да й бъда приятел… — гласът на Кушида се напрегна; ноктите му се впиха в ръцете му. — Е, тя пак не ми отговори. От този момент нататък почти не я видях; тя престана да разговаря с мен. Бях толкова отчаян, че престъпих всякаква дисциплина и разум. Написах й ново писмо, в което й признах, че я обичам. Помолих я да избяга с мен, за да можем да бъдем заедно като мъж и жена за една нощ и после да умрем заедно и да живеем вечно в отвъдното. Цели пет мъчителни дни чаках отговор! Мислех, че ще се побъркам… — Кушида избухна в рязък, треперлив смях. — И тогава, докато крачех на пост по коридора, случайно се натъкнах на нея. Сграбчих я за раменете и поисках да знам защо не отговаря на писмата ми. Тя ми изкрещя да я пусна. Не ме интересуваше дали някой ще види, или ще чуе. Казах й, че я обичам, че я желая и че не мога да живея без нея. И тогава… — Кушида отпусна глава върху ръцете си. Талази от отчаяна мъка се излъчваха от тялото му. — … тя каза, че е трябвало да се досетя, че не споделя чувствата ми. И ми нареди да я оставя на мира — пазачът вдигна лице — маска на неутешима скръб. — Тя ме отблъсна! Толкова се разгневих, че ми причерня пред очите. Заради нея бях нарушил дисциплината, бях изложил на риск поста и честта си! Помня, че чух собствения си глас да казва „Ще те убия. Ще те убия!“, а тя се отскубна и избяга. Успях някак да се овладея, но скоро след това научих, че Харуме е докладвала за случилото се до най-малката подробност. Охраната ме изхвърли. Повече не съм я виждал — Кушида въздъхна шумно и хвърли поглед към оживената улица. — Край на историята.
— Колко време мина от последната ви среща до изхвърлянето ви от замъка? — попита Сано.
— Два дни. Достатъчно, за да може отошийори Чизуру да е чула оплакването на Харуме и да е уведомила началниците на стражата, за да ме накажат.
— А виждали ли сте някога това? — Сано извади от пояса си мастилницата — сега празна и измита — и я подаде на Кушида.
— Разбрах, че смъртоносната отрова е била в бурканче за туш. Това ли е? — пазачът сложи мастилницата върху дланта си, погали с връхчетата на пръстите си йероглифите, с които бе изписано името на Харуме, после върна мастилницата на Сано с гримаса на нетърпение. — Знам какво си мислите. Че аз съм я убил. Не разбирате ли? Тя ме презираше. Никога не би се татуирала заради мен. Пък и никога не съм виждал тази мастилница.
Харуме нямаше навика да ми показва подаръците от любовниците си.
— Значи сте знаели, че си има любовник?
— Само предполагам, щом е била убита по този начин… Как бих могъл да знам по-рано? Тя не ми се доверяваше.
— Но вие сте я следили, наблюдавали сте я, подслушвали сте разговорите й, може да сте се досетили. Ревнувахте ли, че не само ви е отблъснала, но и че си е имала друг? Виждали ли сте ги заедно, когато сте я съпровождали извън двореца? Вие ли отровихте туша, пратен от него?
— Не съм я убил! — Кушида грабна копието си и го размаха заплашително. — Не знаех нищо за мастилото. Разпоредбите забраняват пазачите да влизат в стаите на наложниците, освен когато е наложително, и в такъв случай трябва да не са сами. Не съм я убил, аз я обичах и никога не бих я наранил. И все още я обичам, дори сега. Ако беше жива, може би един ден щеше да се влюби в мен. Не съм имал причини да искам смъртта й.
— Ако се изключи фактът, че с нейната смърт обвиненията срещу вас отпадат и скоро ще ви възстановят на поста ви — напомни му Сано.
— Мислите ли, че ме интересува? Какво значение имат положението, парите и дори честта, когато Харуме вече я няма? Без нея няма живот за мен! — изкрещя Кушида. — Арестувайте ме, осъдете ме, екзекутирайте ме, ако искате — все ми е едно. Но ви заявявам за последен път: Не съм убил Харуме!
В този миг дотича пратеник от двореца. Носеше прът, на който се ветрееше знаме с герба на Токугава. С поклон към Сано пратеникът каза:
— Съобщение за вас, сосакан сама — и му подаде свитък в лакиран калъф.
Сано отвори калъфа и прочете сложеното вътре писмо, изпратено от доктор Ито по-рано сутринта. Трупът на Харуме бе пристигнал в моргата на Едо и докторът му съобщаваше, че ще извърши аутопсията, когато на Сано му е удобно.
След като се отби да види майка си, Сано се отправи към моргата, разсъждавайки пътьом над разговора си с Кушида. Колко лесно ревността на уязвения пазач можеше да е превърнала любовта му към Харуме в омраза. Но от онова, което бе видял, можеше да заключи, че ако е искал да убие, пазачът би използвал нагината, любимото си оръжие. А убийството на наложницата предполагаше хладен и нарочен, по-скоро женски умисъл.
Глава 10
Театралният район Сарувакачо се намираше точно до областта Гинза, наречена по името на разположената в близост сребърна мина на клана Токугава. Ярки табели рекламираха различни представления; от отворените прозорци на втория етаж на театрите долитаха музика и викове. В импровизирани кули върху покривите мъже биеха барабани, за да привличат публика. Хора от всякаква възраст и класи се редяха на опашки пред касите за билети; чайни и ресторанти бяха пълни с клиенти. Хирата остави коня си в една обществена конюшня и продължи пеша през шумните тълпи. По нареждане на Сано той вече бе пратил група от десетина помощници да издирват пътуващия амбулантен търговец Чойей. Друга група пък претърсваше вътрешното крило за остатъци от отровата или за други улики. Когато тръгна към женските жилищни помещения, за да разпита Ичитеру, той бе уведомен, че тя ще прекара деня в кукления театър Сацумадза. Колкото повече приближаваше, толкова по-учестено чувстваше да бие сърцето му от обхваналото го неясно безпокойство. Жените обикновено не го плашеха така, както господарката Кейшо и отошийори Чизуру го бяха изплашили предишната вечер; Хирата бе изпитвал удоволствието на много срещи с прислужници и дъщери на търговци, но жените на богатите или властните мъже му внушаваха дълбок респект, елегантната им красота събуждаше у него безнадежден копнеж. Двайсет и една годишният Хирата бе отложил плановете си за брак с надеждата един ден да се издигне достатъчно, че да се ожени за изискана дама, която никога няма да бъде принудена да робува като майка му, да поддържа къщата и да се грижи за семейството без помощта на прислуга. Като главен васал на Сано донякъде бе постигнал тази цел, но дамите от висшето общество все още го караха да се чувства недодялан, мръсен и нищожен.
Сега Хирата спря пред Сацумадза — голяма открита сцена, оградена от дървени стени. Над входа четири стрели с пера, символът на кукления театър, пронизваха гредата, от която се спускаха индигови завеси с герба на собственика. От двете страни транспаранти обявяваха имената на пиесите, които се играеха в момента. Хирата се гмурна във входа и се озова в преддверието на театъра. Беше влязъл по време на почивката и фоайето бе изпълнено с посетители, които си купуваха чай, саке, оризови сладки, плодове и печени пъпешови семки от щандове за храна и напитки. Хирата се събу и остави обувките си до многобройните други чифтове, след което се запромъква през тълпата, питайки се как да намери Ичитеру, след като не я познава.
— Хирата сан? — прозвуча приятен женски глас. Той се обърна и се озова пред няколко години по- млада от него девойка, облечена в яркочервено копринено кимоно на сини и златни чадърчета. Момичето имаше блестящи черни, дълги до раменете коси, заоблени страни и сияещи очи. Поклони се и каза:
— Аз съм Ниу Мидори. Просто искам да поднеса почитанията си към вашия господар — сочните й розови устни се разтегнаха в усмивка, от която на бузите й се появиха трапчинки. — Някога той ми направи голяма услуга и аз съм му искрено благодарна.
— Да, зная… чувал съм — Хирата се усмихна в отговор, очарован от непринудените й маниери, които не бе подозирал за момиче с общественото положение на Мидори. В прилив на внезапно ведро чувство той се
