Далеч от шума на тази целенасочена дейност, Уеда Рейко, все още пременена в бяло сватбено кимоно, бе коленичила в стаята си сред пълните с личните й вещи сандъци, които бяха донесени от бащината й къща. Наскоро ремонтираната стая ухаеше приятно на нови татами5, стената бе украсена с цветно изображение на гора с птици, а в ъгъла се кипреха черна полирана тоалетка, изписан параван и шкаф, инкрустиран със златни пеперуди.
Следобедното слънце огряваше стаята през защитените с решетки хартиени прозорци и припичаше приятно, но всичко това, както и фактът, че вече живее в двореца Едо — цел на всяка дама от нейното съсловие, — не бяха в състояние да разсеят скръбното чувство, което я терзаеше.
— Ето ви и вас, млада господарке! — в стаята нахлу Осуги, бавачката на Рейко, която бе дошла в двореца заедно с нея. Закръглена и усмихната, Осуги изгледа Рейко загрижено: — рееща се из облаците, както обикновено.
— А какво друго да правя? — попита Рейко тъжно. — Пиршеството бе отложено. Всички си отидоха. А и ти ми каза да не разопаковам, защото вече имам прислуга и щяло да направи лошо впечатление, ако свърша нещо сама.
Рейко се бе надявала, че празненството ще отвлече мислите й от мъката по дома и от страховете й: как ще живее тук завинаги, щом досега не бе напускала бащиния си дом, как ще живее тук с някакъв напълно непознат мъж, как ще живее като робиня на прищевките му, как ще роди децата му?
Бавачката зацъка с език. После поклати глава и се зае да сваля сватбените одежди на момичето — първо бялата роба, а после и червеното долно кимоно. Рейко избра от чеиза си скъпо кимоно с тъмночервени кленови листа на кафяв дървесен фон и го облече. Ръкавите му стигаха едва до ханша й — според изискванията за омъжена жена, — а не до пода както на кимоната, които бе носила до този ден. Осуги прибра дългите й коси в нова, строга прическа. Застанала пред огледалото, Рейко видя как закачливостта на младостта й изчезва, как образът й се състарява от тревога по неизвестното. Необичайното й детство бе отнело желанието й за брак. Тя бе единствено дете на съдията Уеда; майка й бе починала малко след раждането и той не се бе оженил повторно. Можеше да пренебрегне дъщеря си, като я повери изцяло на грижите на бавачка, както биха постъпили повечето мъже в неговото положение, но за магистрат Уеда, Рейко бе единственото, което му бе останало от неговата любима съпруга, и той я обичаше безмерно. А интелигентността на Рейко го бе спечелила завинаги. На четиригодишна възраст тя често ходеше в кабинета му и надзърташе в докладите, които той пишеше. „Какво означава това?“, питаше тя и сочеше един след друг различни йероглифи. Кажеше ли й веднъж как се пише някоя дума, Рейко повече не я забравяше. Скоро вече можеше да чете прости изречения. Все още си спомняше радостта от откритието, че всеки йероглиф си има собствено значение и че една колона от тях изразява цяла мисъл. Рейко бързо изостави куклите и прекарваше дълги часове, изписвайки думи върху големи листове хартия. Баща й непрестанно насърчаваше усърдието й и нае преподаватели да я обучават по четене, калиграфия, история, математика, философия и китайските класици — предмети, които би трябвало да овладее един син. Когато един ден завари шестгодишната си дъщеря да измъква меча му и да го размахва срещу въображаем враг, той нае майстори по бойни изкуства да я обучат в кенджуцу6 и в техники за бой без оръжие.
„Една самурайска съпруга трябва да знае как да се отбранява в случай на война“, защитаваше решението си съдията Уеда пред двамата сенсеи, учители, които първоначално отказаха да обучават една девойка. Рейко си спомняше презрителното им отношение към нея и как я караха да се сражава с по-големи и по-силни противници в тренировъчните схватки, за да я откажат от тези чисто мъжки занимания. Но тя не се пречупи. С разпилени коси и изпоцапано от кръв и пот кимоно тя не спираше да размахва дървения си меч, докато противникът й не рухнеше под ураган от удари. Беше събаряла на пода момче, два пъти по-едро от самата нея. Наградата й бе единствено слисаният поглед на сенсея. Рейко обичаше разкази за исторически битки и си представяше, че е на мястото на великите воини Минамото Йоритомо7 или Токугава Йеясу8.
Партньори на Рейко бяха синовете на бащините й васали; тя презираше останалите момичета, защото според нея бяха слаби и лекомислени същества. Беше сигурна, че като единствено дете на баща си след време ще наследи мястото му като магистрат на Едо, но действителността скоро я излекува от тази илюзия. „Момичетата не стават съдии, такъв е законът“, присмяха й се момчетата от школата по кенджуцу. „Те се омъжват, раждат деца и служат на съпрузите си.“
А и баба й, майката на съдията Уеда, често му натякваше: „Не е правилно да се държиш с Рейко като с момче. Ако не престанеш с тези смешни уроци, тя никога няма да научи какво място й е отредено на този свят. Трябва да бъде обучена на някои женски дейности, иначе никога няма да си намери съпруг.“
Магистрат Уеда направи компромис — не спря уроците й, но нае и учители по шев, икебана9, музика и чайна церемония. Въпреки това Рейко не се отказваше от своите мечти. Нейният живот щеше да бъде различен от живота на другите жени — предстояха й безброй приключения, слава и почести.
После, когато Рейко стана петнайсетгодишна, баба й убеди съдията, че вече е време да я омъжи. Първата й миай се състоя в храма Зоджо. Рейко не искаше да се омъжва — това означаваше да си стои вкъщи, докато не получи изрично разрешение от съпруга си, да скучае бездейна и ненужна, докато слугите вършат цялата къщна работа, да се подчинява на мъжа си, да се съгласява с него за всичко, да търпи грубостите или дори нежеланите му ласки… За нея бракът изглеждаше като капан, който трябваше да бъде избегнат на всяка цена. А ето че сега бе омъжена за почитаемия сосакан на шогуна, за когото се разказваха легенди — колко смел и неподкупен бил и как спасил живота на Токугава Цунайоши. Вярно, че след всички предишни миай, в които кандидат-женихите се оказваха скучни, дебели, възрастни, развратни или интелектуално ограничени, но заможни чиновници, Рейко бе загубила надежда да срещне равностоен партньор, но при запознанството си със Сано в околностите на храма Каней сърцето й трепна. Следователят на шогуна бе млад, висок и силен, с благородна осанка, интелигентни очи и топъл глас. И което бе най- важно, водеше разследването на убиеца Бундори! С колко ли интригуващи приключения бе изпълнен животът му? Щом се прибраха у дома, Рейко каза на баща си, че е склонна да приеме предложението. Насрочиха дата за сватбата, но ето че сега, вече като омъжена жена, съмненията й се възобновиха — всички сватбени подаръци изтъкваха ролята й на домакиня и й напомняха, че трябва да се подчинява на своя съпруг. Рейко въздъхна. Книгите и мечовете й останаха в бащиния дом, гостите си отидоха, а Сано хукна да изпълнява някаква важна задача… Само тя остана вкъщи.
Късно ли бе да избяга?
Осуги донесе поднос, върху който бяха подредени, къса бамбукова четчица, керамичен съд и две купи — едната пълна с вода, а другата с тъмна течност.
— Рейко чан, знаеш, че трябва да оцветиш зъбите си в черно. Така повелява обичаят за една омъжена жена като доказателство за вярност към съпруга й. Ела тук! — и тя настани момичето пред тоалетката с огледалото. Осуги топна четчицата в едната купа и нанесе първата линия върху горните й зъби, но капчица от черното багрило падна върху езика на Рейко.
— Пфу! — изплю се Рейко в умивалника. — Как изобщо някой го понася!
Боята, съдържаща туш, железни стърготини и растителни извлеци, бе ужасно горчива.
— Всички го правят, ще го търпиш и ти. Два пъти месечно, за да се поддържа цветът. Сега трябва ти да продължиш и внимавай да не си изцапаш устните или кимоното.
Като правеше гримаси и се давеше, Рейко нанасяше пласт след пласт боя върху зъбите си. Накрая си изплакна устата, изплю течността и вдигна огледалото пред лицето си. Огледа отражението си отчаяна. Мъртвите черни зъби се открояваха драстично на фона на бялата пудра за лице и червилото за устни, подчертавайки и най-малкия дефект на кожата й. С връхчето на езика си тя докосна нащърбения си резец. Едва двайсетгодишна, тя изглеждаше стара… и грозна. Дните й на обучение и тренировки по бойни изкуства бяха безвъзвратно отминали. Надеждата й за романтична любов повехна. Как би могъл съпругът й да я желае за нещо повече от покорна робиня?
Рейко сподави надигащото се в гърдите й ридание и видя, че Осуги я наблюдава със съчувствие. Бавачката й била омъжена едва четиринайсетгодишна за някакъв магазинер, който непрекъснато я биел така, че един ден съседите подали жалба в съда заради виковете й. Делото било гледано от съдията Уеда — той осъдил магазинера на бой, разрешил на Осуги развод и я наел за бавачка на невръстната си дъщеря. Осуги бе единствената майка, която Рейко познаваше. Сега тя прегърна Рейко и промълви тъжно:
