снажния йорики на земята. Сано очакваше подобен ход — единственият изход за Хошина бе да намери начин да предупреди Янагисава, че сосакан е жив и знае за заговора.
— Имаш два избора — каза Сано на йорики. — Да продължаваш с лъжите си или да ми сътрудничиш. Не искам кой знае какво, само да ми докладваш всичко, което знаеш за убийството на Коное, и да ми съобщаваш къде се намира Янагисава и какво планира. Ще ти осигуря закрила, за да не може да те накаже, задето си го предал.
Хошина изгледа Сано презрително:
— Това не са две възможности, а само една — сигурна смърт!
Сано знаеше, че всяко обещание за закрила от най-могъщия човек в Япония е със съмнителна стойност, но не биваше да се размеква.
— Избирай незабавно! — заповяда той. Йорики се изви настрана, после затвори очи и кимна в знак, че приема поражението. — Благодаря! — Сано размени доволен поглед с Маруме. — И сега… каква информация скри от мен? Какви лъжи ми сервира?
С мрачно изражение Хошина заговори тихо и монотонно. Когато свърши, Сано го попита:
— Къде е сега Янагисава?
— Не знам, но утре сутринта имам среща с него в една вила на хълмовете — по настояване на Сано, Хошина описа местонахождението на вилата.
Сано стана, направи знак на Маруме да го последва към задната врата и каза тихо:
— Заключи Хошина и го охранявай, за да не може да предупреди Янагисава, че не съм умрял. Пусни Асагао да си ходи у дома. И кажи на Фукида сан да се грижи добре за Рейко. Ще се върна веднага щом мога.
— Тръгвате след Янагисава съвсем сам? — попита Маруме с помръкнало от тревога лице.
— Трябва да поема този риск — отвърна Сано.
Двамината се поклониха един на друг, а в погледите им се четеше безмълвно пожелание за успех. После Сано се измъкна през прозореца и безшумно потъна в нощта.
Рейко трепна и се събуди. Прозорците очертаваха бледи квадрати от утринна зора; прислужниците й спяха на един футон до нея. Мъчителна отпадналост изпълваше тялото й, главата й пулсираше, очите й горяха. Имаше смътното чувство, че се е случило нещо ужасно. После си спомни. Сано бе мъртъв. Рейко затвори очи; изпод подпухналите й клепачи отново бликнаха сълзи. Искаше да се върне в забравата на съня. Искаше да умре.
Или не — няма да се предаде той лесно. Трябваше да отмъсти за смъртта на Сано. И докато не го стореше, нямаше да може да намери покой. Обзелата я решителност й вдъхна сили и тя седна на футона. Призля й. Стаята се завъртя шеметно. Рейко задиша дълбоко и изчака остатъчното въздействие от сънотворното да отмине. Започна да обмисля план за действие. Първо трябваше да разбере кой е убиецът на Коное, но пред нея се очертаваха сериозни пречки. Тя нямаше власт да разследва престъпления; следователно нямаше да има достъп до императорския дворец. Не можеше да очаква помощ от Маруме и Фукида, тъй като те не бяха длъжни да й се подчиняват. Пък и те също биха опитали да отмъстят за Сано. Хрумна й нещо. Планът, от който се нуждаеше, се избистри в съзнанието й. Криеше много опасности и разчиташе на сътрудничество от страна на някого, който нямаше особени причини да й съдейства. Но все пак…
Рейко се изправи. Краката й трепереха. Облече се и излезе.
Глава 16
Сано приклекна в храстите под високите кедрови дървета и отправи поглед нагоре към една голяма вила сред хълмовете северно от Мияко. Роса навлажни панталоните му. Над гората се носеше утринна мараня, която разсейваше светлината и замъгляваше гледката към града. Сред върховете на дърветата звучеше пронизителен птичи хор. Отдалеч къщата изглеждаше необитаема. Прозорците на втория етаж, които се показваха над оградата, бяха със затворени капаци. Но Сано инстинктивно усещаше близостта на Янагисава. Пое предпазливо нагоре по хълма през гората. Стигна равното сечище, където се намираше вилата, и спря на петнайсетина крачки от дъсчената ограда. През цепнатините съзря патрулиращ пазач. Не след дълго се мярна и друг. Сано отмери времето за една обиколка на пазачите, като следеше кога се появяваха отново, и броеше наум. Изчака подходящия момент и се втурна към оградата. Изкатери я и се задържа отгоре й. Долови стъпки по чакълената пътека и миг по-късно се появи един самурай. Сано скочи на земята точно пред него. Беше един от хората на Янагисава. Посегна към меча си, но Сано го изпревари и стовари юмрук в лицето му. Самураят политна назад, строполи се и остана да лежи неподвижен.
Чуха се и други приближаващи стъпки. Сано се сви зад един голям объл камък и проследи с поглед как вторият телохранител се натъкна на тялото на своя другар и клекна, за да го огледа.
Сано изскочи зад камъка и ритна втория самурай в челюстта, с което го просна в безсъзнание. Използва поясите на пазачите, за да завърже ръцете и краката им, и после им тикна по една кърпа в устата, за да не се развикат. Сърцето му блъскаше в гърдите. Внимателно огледа терена за други стражи. После се промъкна безшумно през задната врата. Мина на пръсти по сумрачните коридори и надникна в кухнята, приемната и кабинета. Стаите до една бяха празни. При предната врата завари трети телохранител, който спеше седнал, облегнат на стената. Сано се промъкна безшумно до него, обхвана с ръце врата му, притисна главните му артерии и сънят на пазача премина в безсъзнание. Сано бързо го завърза и запуши устата му. Пропълзя нагоре по стълбите.
На втория етаж се озова пред друг коридор, в дъното на който имаше отворена врата. Сано извади меча си. Докато се придвижваше към помещението, чу свирепа кашлица. Застана в единия край на вратата и надникна предпазливо вътре — беше спалня, а на футона в средата, застанал на колене, дворцовият управител повръщаше в един леген. Беше по долно кимоно от бяла коприна. Лицето му бе сивкаво и измъчено. Той продължи да се дави на спазми, но от устата му излизаше единствено струя слюнка, примесена с тъмна жлъчка. Накрая, останал без дъх, той се строполи по гръб на футона.
Сано влезе слисан, защото до момента бе виждал Янагисава в неизменно цветущо здраве и бе очаквал да го завари или заспал, или празнуващ победата си над съперника. Какво му ставаше?
При звука от стъпките Янагисава обърна глава и го видя. Очите му се ококориха от ужас. Надигна се с усилие и изкрещя:
— Стража!
Никой не се отзова.
— Хората ви са обезвредени — каза му Сано, докато вървеше към него. Като никога балансът на силите бе в негова полза. — Сега сме само двамата — дворцовият управител преглътна, сякаш всеки миг можеше да почне да се дави отново, но успя, олюлявайки се, да се изправи на крака и застана лице в лице със Сано, който му каза: — Дойдох да разговаряме за саботирането на моето разследване. Нима наистина вярвахте, че ще успеете да разрешите случая сам, да впечатлите шогуна и да ме унищожите?
Янагисава не обърна внимание на думите му, сякаш изобщо не ги бе чул.
— Как ме откри?
— Йорики Хошина ми обясни къде сте.
— Хошина? Той ти е казал, че съм в Мияко и те е пратил тук? Не е възможно! — озадачен, Сано спря на няколко крачки от Янагисава. Нещо не беше наред. Защо Янагисава повече се вълнуваше от въпроса, как е бил открит, вместо да е изненадан, че го вижда жив? Дворцовият управител направи несигурна крачка напред, олюлявайки се от болка. Изражението му бе непроницаемо. — Къде е той сега?
— На безопасно място, под специална охрана — отвърна Сано, все по-озадачен. Без съмнение Янагисава трябваше да е известен за новото убийство. Тогава… Толкова се слиса от прозрението, което го осени, че устата му увисна. — Били сте там с Айсу, нали? — извика той. — Пратили сте ми фалшиво съобщение, уж от императора, за да ме примамите в двореца. Причакали сте ме с надеждата, че след смъртта ми ще заловите убиеца и ще оберете лаврите — също както при засадата на Лъва.
— Само че нещо се е объркало и вместо мен убиецът е нападнал вас двамата с Айсу. Вас съм чул да крещите точно преди поразяващия вик. После сте избягали някак и сте се отървали само с повръщане и главоболие — последица от това, че сте били изложен на въздействието на киай… — дворцовият управител
