червените гербове на шогуна върху нагръдника. Самураят коленичи. — Това е капитан Мори — представи го шогунът. — Той е пратеник на моя… ъ-ъ… шошидай в Мияко — за разлика от другите градове старата столица се управляваше не от провинциален даймио — феодал, а от шошидай — специален местен представител на шогуна, почти задължително роднина на Токугава, който по ранг и благонадеждност съответстваше на важния пост. След като Сано и Янагисава се поклониха на пратеника, шогунът продължи: — Капитанът току-що пристигна с някои ъ-ъ… обезпокоителни новини… — Цунайоши махна към новодошлия: — Повтори какво ми каза!
Капитан Мори докладва:
— Преди шестнайсет дни внезапно почина Коное Бокуден, левият министър на императорския двор. Той бе едва четирийсет и осем годишен, в добро здраве. Дворцовите служители, които докладваха за смъртта му, бяха в пълно неведение относно причините. Шошидай започна следствие, но установи, че е по-добре да потърси съвет от Едо.
Надежда и тревога се надигнаха у Сано, когато осъзна, че шогунът възнамерява да го прати в Мияко да разследва тази смърт. Един нов случай бе желана възможност да възстанови честта и репутацията си, но Сано не искаше да замине и да остави Рейко на милостта на дворцовия управител. Затова възкликна:
— Дори и да е насилствена, смъртта на Коное Бокуден все пак е обикновено престъпление! Защо занимавате негово превъзходителство с този въпрос?
Макар и лишен от всякаква светска власт, императорът бе почитан като потомък на шинтоистките богове, създали вселената. Официално функциите му се изчерпваха със задължението да ръкополага всеки нов шогун и с привилегията да одобрява назначеното от шогуна правителство. Но така беше само на книга. В живота, освен че се полагаха грижи по поддръжката на двореца на императора и на свитата му благородници около него, на тях се отреждаше чисто представителна роля — да бъдат символ на властта, колкото да се спазят традициите.
— Има и още нещо, сосакан Сано — шогунът въздъхна тъжно. — Коное бе таен агент на мецуке…
Мецуке бе тайната шпионска мрежа на Токугава. Нейните членове събираха информация от цяла Япония, за да контролират и да държат под наблюдение непокорните или опасните за властта граждани. Това ново сведение хвърляше различна светлина върху възможните мотиви за убийството.
— Преди петнайсет години Коное уби човек — обади се капитан Мори. — Трябваше да бъде съден и екзекутиран, но ние имахме по-добра работа за него… — Сано прие казаното в смисъл, че бакуфу бяха потулили убийството и бяха вербували Коное да доносничи за колегите си. — Възможно е смъртта му да е свързана с това престъпление или с някакви дрязги в двора на императора…
— Или има връзка с живота му на таен агент — добави Сано, като се питаше как да защити семейството си и собствените си интереси по време на отсъствието си от Едо. — Не е изключено министърът да е открил нещо, което му е струвало живота, за да бъде запазено в тайна. Това е сериозен въпрос. Само че, ваше превъзходителство…
— Да, наистина е сериозен — намеси се шогунът. — Властта ми може да се окаже в опасност. Затова те изпращам да разкриеш… ъ-ъ… истината за смъртта на императорския министър. Трябва да разрешиш загадката и да… ъ-ъ… отстраниш всякакви скрити заплахи!
Сано се взря в Янагисава. Очите на дворцовия управител бяха добили онзи непроницаем поглед, от който душата на Сано се сгърчваше от ужас. Без съмнение Янагисава замисляше поредния капан.
— Хиляди благодарности за великодушието ви — обърна се Сано към шогуна. — Единствената ми тревога е какво би могло да се случи тук в мое отсъствие…
Шогунът го прекъсна:
— Безпокоиш се за сигурността ми тук ли? Ако възникне някакъв… ъ-ъ… проблем, главният ти помощник Хирата ще проведе нужните разследвания. Отивай да се приготвяш, аз вече изпратих човек, който да предупреди властите на Мияко, че пристигаш. Ама хайде де, още ли си… ъ-ъ… тук?
Сано побърза да излезе с поклон. По пътя към къщи с тревога изчисли, че пътуването до Мияко ще му отнеме петнайсет дни и още толкова обратно плюс цялата продължителност на разследването. Дума да не става, Рейко не можеше да остане в Едо! Дори и ако е под закрилата на войници или на влиятелния си баща. Трябваше да я вземе със себе си въпреки неимоверните трудности, които би му коствало това.
В банята Рейко търкаше тялото си със сапун от оризови трици, а в това време две прислужници миеха косите й. Седеше в дълбоката вана с надеждата, че топлата вода ще отмие напрежението от мускулите й и ще успокои тревогите й — първо димната бомба, а сега и шогунът бе извикал Сано…
А и още нещо я човъркаше от известно време насам. Предишния месец женският й цикъл не се появи. Надяваше, че е бременна, но не каза на Сано, защото не искаше да избързва и да го разочарова. Ако това се случеше и следващия месец, щеше да му съобщи добрата вест.
Когато Сано се прибра, тя седеше в спалнята облечена в бял копринен халат и сушеше косата си на нощния ветрец.
— Какво стана?
Сано коленичи до нея. Описа й как дворцовият управител си бе приписал заслугите за залавянето на Лъва и как шогунът го бе порицал. Разказа й за смъртта на благородника от императорския двор и после добави, че шогунът го изпраща в Мияко да проведа разследването.
Рейко бе зашеметена от ужас — Мияко бе тъй далеч, те никога не се бяха делили за повече от няколко дни, а и напоследък й се събра твърде много. Сълзи запариха в очите й, но тя съзнаваше, че разследването е изключително важно за мъжа й, затова само извърна лице и рече едва чуто:
— Ще ида да ти приготвя нещата.
Сано я хвана за ръката.
— Искам да дойдеш с мен.
— Какво? — Рейко подскочи от изненада.
Съпругите тъй рядко съпровождаха мъжете си по време на пътувания, че тя дори не бе допускала възможността да го придружи до Мияко. Сано й се усмихна:
— Нима не желаеш да ми помогнеш в разследването?
— И още как! — изпълнена с радост, Рейко прегърна Сано и тутакси забрави доскорошните си грижи. После се втурна из стаята и закрещя: — Пътуване! Пътуване! Винаги толкова съм искала да пътувам! Какво великолепно приключение!
— Все още не съм уредил разрешително за теб — каза Сано. — Това може да се окаже проблем.
Бакуфу ограничаваха пътуванията на жени, за да не допуснат самурайските кланове да преместят семействата си в провинцията като подготовка за бунт. Но тази пречка не смущаваше Рейко, нямаше да я спре дори евентуалната й бременност. Сега тя се радваше, че не бе казала на Сано, защото новината сигурно би променила решението му да я вземе със себе си, да не би пътуването да навреди на нея или на бебето в утробата й.
Рейко отвори шкафа за дрехи и започна да вади кимона и наметки и да ги реди в багажа.
Глава 2
Пътят им по Токайдо — междуградския път изток-запад, бе минал през села и гори, покрай морския бряг, през реки и планини, докато стигне до сегашния финален отрязък — равнината, където бе разположен Мияко. Затворена в паланкина, Рейко си вееше с копринено ветрило, за да раздвижи оскъдния въздух и да прогони рояците мухи и комари, нахлуващи през отворените прозорци. Беше потна и изтощена; трудностите на пътуването бяха замъглили очарованието на приключението й. Преваляше петнайсетият ден откакто бяха поели и тя вече бе опознала лично неудобствата, които изпитваха жените при толкова продължителен преход. Горещината, претъпканите странноприемници и блудкавата храна бяха бял кахър. За да получи разрешително за Рейко, Сано бе загубил цял ден да подкупва дребни чиновници. Но нито разрешителното, нито високият му ранг бяха гаранция за лесно преминаване през проверочните пунктове, където бакуфу осъществяваха строг надзор над оживеното движение по Токайдо. При всеки пост ги караха да слизат и да разтоварват багажа за проверка. На жените не бе позволено да яздят. За да предотврати придвижването на войски и боеприпаси, Токугава бе забранил използването на всякакви коли и впрягове и затова дамите пътуваха с паланкини — възможно най-бавният и неудобен начин за придвижване. Рейко съжаляваше за
