култура, и най-после великата война на съюза на европейските егейци против съюза на малоазийските, групирани около Троя. Тая именно война е възпята от Омир в поемите му Илиада и Одисея и се отнася, вероятно, към края на второто хилядолетие. Много е вероятно тя да е предизвикана от стремежа на европейските егейци да стъпят здраво на южните брегове на Черно море, т.е. да завладеят железните им рудници и златните насипи. Тъкмо за тоя поход, трябва да приемем, се разказва в гръцката легенда за аргонавтите.
В същото това време, през което в целия егейски свят се наблюдава необикновено политическо раздвижване, в същото време и в живота на Балканския полуостров и в Мала Азия се наблюдава друго важно явление — силно раздвижване на тракийските племена. Ние още не знаем къде е родината на траките, не знаем от къде и кога почва движението им на юг и на изток. Както и да е, знаем обаче с положителност, че в края на II–то хилядолетие те се появяват едновременно и изведнъж както на северния черноморски бряг, където основават голямата кимерийска държава с център в днешния град Керч, така и в Мала Азия, където се сблъскват с отслабналите вече хети и върху развалините на Хетската империя основават цял ред свои тракийски държави, най-силната от които била Фригия. Наред с тия тракийски държави продължават да съществуват и остатъците от Хетската империя, между които по-видна роля играят Лидия, Киликия и Ликия. Една част от тракийските племена достига дори в областите на юг от Кавказ и може би спомогнала там да се създаде силното Вапско царство. Като последица от всичките тия движения цялата западна част от източния свят в края на II–то хилядолетие била в състояние на пълен кипеж.
Същият процес, при който големи държави се разпадат на малки царства, се наблюдава и в пределите на Сирия и по пялата западна част на Предна Азия. За известно време най-силна държава тук станала Палестина. Палестина дълго време била в политическа зависимост от Египет и под твърде силното културно влияние на Египет и Вавилон. Населявали са я аморити, които по-късно били завладени от ханаанейните; и едните и другите са семити. В края на II–то хилядолетие на границите на Палестина се появяват нови семитски племена — евреите. Легендите им разказват, че са дошли от Египет и че дълго скитали по пустинята, докато стигнат пределите на Палестина. През време на скитничеството си, когато били на Синайския полуостров, между тях се явил законодателят Мойсей, който им дал писани правила за етичен живот във вид на известните 10 заповеди.
Отслабването на египетската власт в Палестина дало възможност на евреите постепенно да проникнат и да се закрепят в „обетованата“ земя. Те вече стигнали дори и до бреговете на Средиземно море, но тук срещнали на пътя си група завоеватели филистимци, които дошли от пределите на егейския свят, завладели крайбрежието и основали в Палестина свое силно царство. И виждаме как евреите биват принудени временно да се подчинят на превъзходната филистимска военна организация и на високата им култура. Обаче малко по малко немногоброините филистимци, понеже нямали приток на нови сили отвън, отслабнали и се изродили, а между евреите се започва силен стремеж за национално обединение, довел в началото на I–то хилядолетие до създаването на едно силно и независимо Юдейско царство, начело на което стоели от една страна царете (Саул, Давид, Соломон), а от друга — жреците на върховния бог Яхве. Недълговечен обаче бил животът и на това царство: след периода на създаването му и на военната борба (Саул и Давид) възниква нов период — период на мирното и бляскаво царуване на Соломон, след когото настъпва анархия и вътрешна борба, в резултат на която отново се намесва чужда власт — отначало властта на Египет, а след това на Асирия и Вавилония.
Историята на Юдея в епохата на нейния разцвет и по времето на нейното разделяне на две царства, борбата й със съседите и с големите империи на Изтока — всичко това ни е познато от полу-историческите, полурелитиозни писания на времето, а също и от вдъхновените възгласи на пророците Илия, Елисей, Исая, Амос, Йеремия, Софоний, Наум и други, включени в свещените писания на евреи и християни и запазени в книгата, която е известна под името Библия. В светлината на съвременните открития в Асирия, Вавилония, Египет, Халдея, Финикия, Мала Азия и арамейските градове, Библията добива особен интерес като един от нашите главни исторически извори, който ни говори не само за живота на малката Юдея, но и за съдбините на големи империи.
На същите причини, а именно, че в Предна Азия нямало силни военни държави, се дължи и разцветът на цял ред семитски арамейски царства в Сирия, между които най-видни са били Харан, Хамат и Дамаск. Богато се развили и финикийските градове, особено Бибъл, Тир и Сидон, наследници на търговските отношения на егейските държави. Възможно е тъкмо по това време те вече съвсем да са преминали в семитски ръце. Както и да е, те развили една необикновено широка търговия и колонизаторска дейност в края на II–то и в началото на I–то хилядолетие, като засилили търговските връзки на Изтока със Запада: с бреговете на Северна Африка, на Испания, Галия, Италия и Сицилия. Финикийците пуснали особено здрави корени в Африка, където двете техни колонии — Утика и Картаген — бързо се издигнали до положението на първостепенни центрове в търговския и политически живот.
В началото на I–то хилядолетие почва да играе все по-видна и по-видна роля в политическия живот и едно друго месопотамско царство, което по-рано — в епохата на равновесието на силите — не бе още играло такава роля. Имаме предвид Асирия. Асирия постепенно се оформила като самостоятелна държава под силното вавилонско влияние в края на II–то хилядолетие пр.Хр. Отначало тя представлява малка семитска държавна формация по средното течение на р. Тигър, силна с войнствения дух на пастирското си и земеделско население, отдавна свикнало със завист да поглежда от планините си към богатата вавилонска равнина, към долините на Мала Азия и към сирийските й финикийските градове. Падането на хетската държава за пръв път дава възможност на асирийците при царя им Тиглатпаласар I (1110–1100 г. пр.Хр.) да опитат силите си в областта на завоевателната политика и при това само с временен успех, в резултат на който подчинили под своя власт част от Източна Мала Азия чак до Черно море. Успехът им обаче не бил траен. При по-благоприятни условия Асирия повела отново политиката си на завоевания в IX в. пр.Хр. при талантливите си и жестоки водители Ашурназирпал III (884–860) и Салманасар II (860–825). Най-после, вече за трети път, с още по-голям успех през втората половина на VIII и през VII в. пр.Хр., през което време редица асирийски царе от Тиглатпаласар III (744–727) нататък с непрекъсвани жестоки войни подчинили под своя власт и Вавилония, и асиро-финикийските брегове, и Палестина, а за късо време дори и Египет. Имената Саргон (722–705), Синахериб (705–681), Асархадон (681–668), Ашурбанипал (668–624) са оставили дълбоко и неизличимо впечатление в душите на техните съвременници, а славата на жестоките им войни и на не по-малко жестокото им управление над победените дошла дори и до Гърция, в която тъкмо по това време се започва един нов бляскав подем на държавния й живот и на цивилизацията й.
Историята на асирийските завоевания и устройството на Асирия в мирно и военно време добре и подробно са ни известни. За нас нейните царе не са само едни имена, свързани с известни исторически случки, но действителни хора. Археологическите издирвания в Предна Азия започнаха в един момент, когато развалините на асирийските столици Калху и Ниневия са били през средата на миналия век разтършувани и ограбени. От тогава насам интересът към Асирия никога не е отслабвал: последователни експедиции са изследвали едно след друго развалините в четирите столични града: Ашур, Калху, Дур-Шарукин и Ниневия, които един подир друг са били резиденции на великите царе. Резултатите от тия разкопки са богати. Благодарение на тях пред нас се разкрива архитектурата, скулптурата, живописта и художествените занаяти на асирийците, а също така и целокупният живот на народа въз основа на намерените в големи количества писмени докумен-ти от тая епоха. Това са останки от държавни архиви и царски библиотеки. Между последните особено богата и интересна е библиотеката на Ашурбанипал. Повечето от тия документи представляват известните от Месопотамия цилиндри с клинообразни надписи на асирийски, акадски и шумерски език. Ние притежаваме също сведения, почерпени от паметници, главно с историческо съдържание: надписи върху релефи, които ни разказват историята на това или онова царуване или на царете, конто са украсявали дворците; също подробни анали за всяко царуване, издълбани върху плочи, които са служили за павиране на дворцовите храмове. Голямо историческо значение се приписва на въпросите, отправени от царете към бога, и отговорите на божеството, които са били откривани на жреците след изследване черния дроб на жертвеното животно и които изобщо се отнасят до събития от държавния живот на страната. След това трябва да се спомене официалната и понякога поверителна кореспонденция на царете и някои документи, малко на брой, които се отнасят до частното право. Едно от последните открития е неотдавна издаденият кодекс от закони.
В тия исторически документи и паметници целият обществен или държавен живот на страната се разкрива пред нас с пълни подробности, най-вече походите и завоеванията на всеки цар. В тия си отчети те
