изброяват имената на племена и градове, с които са се сражавали, количеството и жалката съдба на пленниците, взетата военна плячка, наложените контрибуции и данъци, които победените трябвало да плащат на Асирия. Разширението на Асирийското царство почнало с присъединяването на съседните племена, живеещи в „асирийския триъгълник“, образуван от Тигър и притоците му. Същевременно вървяла и постоянната борба с Вавилония — някогашния сюзерен на Асирия. Тук след падането на династията на каситите (около 1180 г.) започнал период на постоянна смяна на династиите, т.е. период на политическа анархия. Арамейски племена се появили едно след друго от север и от запад. Халдейците нападнали от юг, а Елам с племена от иранското плато се втурнали от изток. При такива условия всеки по-енергичен асирийски цар лесно успявал да стане фактически господар на Вавилония, толкоз повече че ръководната класа във Вавилония — класата на търговците — предпочитала хегемонията на Асирия — продължителката на вавилонската култура — пред властта на съседните номади, семити или полудиви планинци. Въпреки всичко това Вавилон все пак никога не е бил напълно покорен от Асирия. В моменти на слабост в Асирия там отново се събуждал националният дух, който довеждал до отделяне от Асирия. Пък и самите асирийци, чувствайки културната си зависимост от славното минало на Вавилония, не се стремели да решат въпроса за Вавилон веднъж завинаги и да направят Вавилония своя провинция.
Като се закрепили в „асирийския триъгълник“, асирийските царе почнали да си пробиват път и по- нататък на запад, където пътят бил по-лесен и където имало по-съблазнителни изгледи за богата плячка, отколкото на север и на изток. Състоянието на работите в западната част на Предна Азия по онова време било крайно благоприятно за асирийците. Египет нямал сили да запази господството си в Сирия, Финикия и Палестина. Хетското обединено царство вече не съществувало. Ето защо пребогатите местности по брега на Средиземно море, изоставени на съдбата си, се разпокъсали на безкрайно много малки държавици. Всеки един от крайморските градове си живеел за себе си и по своему, а много градове вътре в страната, особено Дамаск, запазили и дори развили самостоятелността си. Главният поминък на всички тия градове били търговията и промишлеността и, макар и постоянно да воювали един с друг, богатствата им все повече се уголемявали. Няма съмнение, че между тях са възниквали и са се проявявали обединителни тенденции. Ролята на обединители се опитват да играят от една страна евреите, а от друга страна големият арамейски търговски център — Дамаск. Но опитите и на евреи, и на арамейци не се увенчали с успех, защото се сблъсквали със сепаратизма и силния стремеж към самостоятелен живот у отделните градове и племена, не по-малко силни от ония, които ще видим по-нататък в Гърция. При тези условия много примамливи изгледи имало за Асирия да праща всяка година войските си за плячка от тия тъй богати градове и да прониква все повече и повече на запад. Нападенията постепенно се превръщали в същински походи, а контрибуциите — в данъци. Закрепването на Асирия в Северна Сирия довело до решителни сблъсквания с Дамаск и Юдея и до пълното покоряване на тия царства след дълги и кръвопролитни борби. Завземането на Палестина от своя страна направило неизбежно стълкновението с Египет, а слабостта на Египет дала възможност на асирийските царе лесно да проникнат в неговите граници, и дори временно, към края на съществуването на Асирийското царство, Асархадон можал да превърне Египет в асирийска провинция.
При тези условия ни става ясно защо разширението на Асирийската империя върви успешно все на запад. Мала Азия, в която през това време възниквали все нови, отчасти индоевропейски, държави и царства върху развалините на Хетската империя (Фригия и Лидия), не представлявала интерес за Асирия. Отношенията и войните с нея имали все случаен характер и не довели до трайно покоряване на по-големи части от Мала Азия. Много по-сериозен за Асирия бил въпросът за северните и източните й граници. По-горе споменахме само, как в края на II–то хилядолетие в Южен Кавказ, около Урмийското и Банското езера, постепенно почва да се оформя от местни племена, прадеди на бъдещите арменци и грузинци и от две дошли от други страни племена-завоеватели: едното, дошло от изток (иранците), а другото — от север (траките) — една силна централизирана държава със столица на бреговете на Банското езеро. Асирийците наричат тая държава Урарту (по името на планината Арарат), а самите нейни жители — халдеи.
Ние сме сравнително добре осведомени за нейните съдбини. Нашите сведения не са почерпени само от асирийски документи. Разкопките в транскавказката област през последната половина на миналия век извадиха на бял свят не само цяла редица халдейски градове, между които столичният град е бил Турушпа или Тушпа близо до днешния град Ван, но и голямо количество клинообразни надписи на халдейски език, които ни говорят за завоеванията и строежите на техните царе. От тия и от съвременните на тогавашната епоха асирийски сведения ние виждаме колко усилена и значителна е била дейността на тия царе, колко много нещо са извършили за уредбата на страната и за повдигането на нейния икономически живот най- вече в изкуството на напояването и в металургията и каква висока степен на култура достигнали през VIII и VII в. пр.Хр. В историята на Изтока имената на асирийските царе едва ли могат да се считат за по-велики от тия на халдейските монарси — Сардури I, Ишпуина, Аргищи I, Сардури II, и техните по-незначителни приемници, Руса I, Аргищи II, Руса Ш и Сардури III.
Асирийците не могли да устоят на натиска на тоя свой съперник, който постоянно се стремял да разшири границите си, макар и да предприемали против него доста много и често пъти успешни походи. Краят на самостоятелното му съществуване настъпил тогава, когато престанала вече да съществува и Асирийската империя. Асирийците не успели да се справят и с източните си съседи, същевременно съседи и на Банското царство, на които било съдено да станат наследници на Асирия — с иранските планински племена: мансите и мидите. Дълга и упорита била борбата на Асирия със стария съперник на Вавилония — Елам, който през всичкото време се стремял да отдели Вавилония от Асирия. Завоюването на Елам при Ашурбанипал и разрушаването на еламската столица Суза са последните големи успехи на Асирия, но успехи, гибелни и за самата победителка. Разрушаването на Елам довело не до засилване, а до отслабването на Асирия. То я принудило да напрегне до крайни размери силите си, а заедно с това развързало ръцете и на съседите на Елам — иранските племена, за които Елам бил постоянна преграда в движението им на запад към културните и богати месопотамски градове. Такива били условията, при които постепенно се създавала Асирийската империя. Освен на общите политически условия, за които говорихме по-горе, Асирия дължи успеха си още и на вътрешното си устройство, пък и на политиката на асирийските царе спрямо съседите. Асирийските царе, първи в целия източен свят, съумели да създадат една чисто военна държава, чиято основа била отлично организираната и усърдно обучена войска, набрана от жителите на Асирийското царство — земеделци и пастири. Към организацията на войската асирийците прибавили и възприели много технически усъвършенствания, които изведнъж им дали голямо надмощие в борбата със съседите. Измежду тях по- голямо значение имат следните нововъведения: вместо опълчение, набрано за даден поход, асирийците имали винаги готови силни и добре обучени пехотни части, въоръжени с лъкове, копия и мечове, защитени с железни ризници и свикнали да се сражават в сгъстен строй; вместо тежките и мъчноподвижни военни колесници, служещи дотогава във войските на източните държави и за кавалерия, и за артилерия, асирийците създали подвижни войскови отделения от тежковъоръжени конници, които със смелите си атаки пробивали редовете на противника и били незаменими за преследване на неприятеля. Още по-важно е съвършенството, до което довели обсадната си техника. Укрепените градове за армиите от II–то хилядолетие представлявали почти непреодолима преграда. Ако не успеят да ги превземат изведнъж, единственото средство, което им оставало, била продължителната и уморителна обсада. Асирийците първи използвали успехите на съвременната им техника в тая област. Разните видове обсадни машини, особено тараните, развитието на системата на подкопаването и т.н. направили крепостите на Изтока беззащитни срещу нападенията на асирийските армии. Нека споменем още и за необикновената скорост и подвижност на асирийската войска — нещо безпримерно във военната история на Изтока.
Наред с всичко това асирийците довели до съвършенство системата на военния терор с цел да се сплаши противникът. Онова, което другите източни държави, особено Египет, прилагали като крайна мярка и то само в изключителни случаи — пълното унищожение на населението на превзети градове и села или подлагане на неприятелски главатари и началници на най-жестоки мъки, това станало правило в политиката на асирийските завоеватели. С уморително еднообразие известията за походите изброяват след всяка победа наказанията, на които подложили победените: да одират кожата на живи, да се набият на колове стотици хора, да се отсекат ръцете, краката, носовете, ушите, да се затварят измъчени и полумъртви съперници в затвор с железни решетки — това било нещо твърде обикновено за всички асирийски водители. Ето защо няма нищо чудно, че самото име на асирийците вдъхвало безумен страх и ужас в противниците, и че често самото приближаване на асирийската армия било достатъчно да се предадат силни държави и градове на милостта на победителя. По-долу ще видим, че за успеха на асирийците много допринесла и
