Даян Робинсън
Самотникът и лилията
Пролог
— Преместихме я тази сутрин в отделна килия, както заповядахте. Това предизвика бъркотия в общата килия; на нашите алени лилии обикновено не се полагат такива привилегии. — Грубият глас на тромавия пазач отекна във влажния, сив тухлен коридор на огромния затвор. Той махна на мъжа, скрит в широка пелерина, за да го последва. Моите хора здравата се изпотиха, докато подсигурят реда, след като я отведоха.
— Добре ти се плаща за неудобствата — припомни кратко на грубия пазач мъжът с наметалото.
— Да, струва си — призна той мрачно, като вдигаше искрящата факла високо над главите им, за да освети пътя в непрогледния мрак на тунела, водещ към единичните килии.
Влажното течение на студения ноемврийски въздух препускаше през забранения коридор, принуждавайки високия мъж да се загърне по-плътно във вълненото си наметало. Огромната вътрешност на крепостта, разположена на брега на Сена, бе по-студена и от улиците. Сградата, която някога беше склад за военни амуниции, а от няколко години се бе превърнала в затвор за жени от проститутки до политически затворнички и дори невменяеми — сякаш попиваше влагата на реката. По пропитите вече от влагата стени се бяха образували капки.
— Ще видите, че се е променила, мосю — предупреди пазачът през рамо, докато прекрачваха тесния коридор. — Беше горда и арогантна като всички останали аристократи, когато я докараха. Двете денонощия с отрепките на Париж я разстроиха. Когато усети ужилването на изгарящото желязо върху рамото си, когато усети fleur de lys1 върху аристократичната си кожа, тя се предаде като всички останали. През остатъка от живота си ще трябва да носи „алената лилия“ на гърба си като обикновена престъпница. — В гласа на пазача се долавяше задоволство.
Устните под черната полумаска, прикриваща горната половина от изпитото лице на високия мъж, се изкривиха в гримаса на отвращение. Той откри с изненада, че желае всичко това да приключи по-бързо. Целта, която му отне години в кроене на планове, бе постигната, но той не усещаше ни най-малко задоволство от отмъщението. Изпитваше само огромна умора и желание да остави всичко това зад себе си.
— Ето това е килията — измърмори пазачът, като спря пред дебела дървена врата, обкована с желязо. — Не забравяйте, тя ще ви се стори различна — предупреди той посетителя, докато завърташе тежкия ключ в ключалката.
— Няма значение, защото никога преди не съм я и поглеждал — отговори мъжът с дълбокия си, овладян глас на джентълмен, докато вратата се отваряше.
Пазачът го погледна учудено. Подобно усещане закаленият тъмничар не бе изпитвал от доста време. Той вдигна рамене, отнасяйки цялата история към доказателствата за невменяемостта на аристократите. Този мъж бе поставил съвсем ясно изискванията си за това как желае да се държат със затворничката след залавянето й в двореца на нейния баща с lettre de cachet2, написано лично от Луи XV. Баща й бе откаран в Бастилията, а тя пристигна в женския затвор заедно с обикновените проститутки и дребните крадли. Не й се полагаше килия като тия на благородниците, затваряни по заповед на краля. Той бе настоял за това, припомни си пазачът, гледайки как високият, загърнат в пелерината си мъж влиза във влажната килия. И как каза, че и лицето й дори не е виждал. Всичките тия уговорки; парите, дадени за подкуп на служители и пазачи, а дори не я познавал… Какво ли бе направила, за да заслужи подобно отношение? Не можеш ги разбра благородниците, това бе научил той от годините, прекарани в затвора. Откачени, всичките бяха откачени, отсъди той с едно отмятане на прошарената си глава.
— Тук няма никой — каза посетителят, обръщайки се остро към пазача.
— Мадмоазел, имате посетител! — извика пазачът в мрака на килията, осветявана единствено от тънка струйка утринна светлина, идваща от един процеп високо в стената.
След думите на пазача нещо се раздвижи върху купчината слама в ъгъла. В сянката една слабовата фигура се изправи на крака.
— Мадмоазел Мари-Карес де Вилие — обяви пазачът подигравателно, сякаш се намираха в съда. След това, уморен от играта и припомнил си за топлия огън в своята стая, той заобиколи мъжа с наметалото и тръгна към вратата. — Ще бъда отвън. Почукайте на вратата, щом сте готов. Не забравяйте — само няколко минути. Имам си и други задължения.
Фигурата излезе от мрака, щом вратата се затвори след пазача. Бледата сива светлина освети нейното уморено, зачервено от сълзите лице.
— Кой сте вие? — попита тя с пресипнал, колеблив глас, все още носещ интонациите, издаващи благородното й потекло. Въздишка на учудване бе първата реакция на стоящия на около три метра от нея мъж. Тя не можеше да каже нищо за него, освен да прецени височината му, защото наметалото го покриваше до петите, главата му бе загърната с качулка, а лицето му — скрито от полумаска. Облеклото му не беше необикновено, защото благородниците често прикриваха така самоличността си, докато обикаляха улиците на Париж, но тя чувстваше, че тези дрехи служеха по-скоро, за да го скрият от погледите на прокълнатите обитатели на затвора Ла Салпетриер. Кой беше той? Какво криеше?
— Може би ще е по-добре да попитам вие коя сте, мадмоазел. — И гласът му не й говореше нищо.
— Както сам чухте от пазача, кръщелното ми име е Мари-Карес де Вилие, но ме наричат Карес. — В думите й имаше някаква ирония, насочена към личността на мистериозния й посетител. След всичко, което бе преживяла през последните няколко дни, този маскиран благородник не можеше да я изплаши.
Погледът на нейното красиво закръглено лице се стрелна към мъжа, чиито тъмни очи я изгаряха през процепите на кадифената маска. За миг той си помисли, че вижда призрак. След това установи, прикривайки изумлението си, че красивата непозната не е видение.
— Ще ми кажете ли кой сте? — попита младата жена, повдигайки брадичка, а тъжните й сиви очи продължаваха да го гледат.
Това не бяха очите на видението, което все още го преследваше, защото не бяха сини, така бездънно сини, помисли си той, докато я гледаше. Косата на тази млада жена беше пепеляворуса, а не искрящо бяла или сребърно руса, мътно проблясваща на бледата утринна светлина. Но чертите и крехкото й телосложение носеха удивителна прилика.
— Не е от значение вие да научите името ми — промърмори той и се приближи, за да докосне брадичката и с облия връх на дългия си, тънък пръст. Тъмните му, пронизващи очи сякаш изучаваха лицето й.
Карес не се уплаши, защото нещо в нея й подсказваше, че той няма лоши намерения. Нямаше и представа как би могла да е сигурна в това, след като това ужасно място бе изпълнено със злонамерени хора. Този мъж бе някак по-различен. Може би заради гласа му, заради болката, стаена в тъмните му очи и заради нежността на допира му. Странно, помисли си тя, по тези аристократични ръце имаше мазоли. Това бяха ръцете на благородник, познал тежкия труд на черноработника.
Изведнъж той осъзна, че в плановете му за възмездие е настъпила лека промяна. Този план, отнел години подготовка, се бе променил в мига, в който я видя. Волята му беше силна и нищо не би могло да промени веднъж взетото му решение. Но тази слаба млада жена, която въпреки страданието си му навяваше мисли за крехка порцеланова фигурка, бе внесла един забележително нов момент в неговата схема. След
