сякаш направо от костите й. Карес бе насочила безстрастния си поглед към реката, където една бяла чапла, кацнала на кафяво охрената повърхност, се навеждаше с елегантни движения да търси храна. Белите очертания на птицата контрастираха приятно на непроходимата джунгла от блата с характерната за тях почти осезателна призрачно зловеща атмосфера. Господи, помисли си тя, потръпвайки, рай ли беше това или по-скоро адът на земята?
— Дълго пътуване беше, мадмоазел, но скоро всичко ще свърши и вие ще намерите убежище в манастира на сестрите урсулинки в Нови Орлеан. Те ще се грижат добре за вас, докато си намерите съпруг измежду всички ония щастливци, които ще се състезават за ръката ви — каза морякът убедено.
Тази крехка жена се различаваше от селските момичета, които, макар и добри по душа, бяха просто необразовани млади жени. Повечето от тях се надяваха да се възползват от възможността да си намерят съпруг измежду заселниците в Луизиана. Мадмоазел Вилие се различаваше от тях като хубавия коняк от евтино вино, появяващо се всеки ден на трапезата, размишляваше старият моряк, потривайки прошарената си брада. Тя имаше маниера и обноските на благородница и той можеше само да предполага какво я бе принизило дотам, че да се съгласи да пътува за тая непозната земя, за да стане съпруга на мъж, когото никога не е виждала.
Ръката на Карес се вкопчи в дървените перила, така че кокалчетата й побеляха. След като пристигнеше, тя щеше да има само няколко спокойни дни в манастира на сестрите урсулинки, след което от нея щеше да се очаква да си избере съпруг измежду мъжете, които щяха да дойдат за новите flues a la cassette. На младите жени бе дадено ковчеже, съдържащо зестра, подарена от краля, за да не отидат при бъдещите си съпрузи без покъщнина. Печална усмивка премина по разтрепераните устни на Карес, когато си спомни за простите, здрави дрехи в нейното сандъче. Някога тя бе носила най-изисканите коприни и сатен като наследница на една от най-старите и благородни фамилии във Франция, но всичко това бе изтръгнато от ръцете й с едно-единствено движение на кралското перо.
Поемайки дълбоко въздух, тя си заповяда да не мисли за нищо друго, освен за настоящето. Това бе трик, който беше използвала, за да запази присъствие на духа през дългите дни на пътуването през океана. Миналото бе мъртво, изгубено безвъзвратно. Тя се бе преродила с преместването си от парижкия затвор в манастира на урсулинките на Светата майка в Руан. Защото въпреки всичко искаше да живее, да успее да изгради един нов, свой живот. Бе решила да не се предава, независимо от това какви премеждия й бе отредила съдбата.
— Не ми прилича на Париж на Новия свят — измърмори младата жена, застанала до Карес.
Тънките й устни се изкривиха в отвращение при вида на мрачните кипариси и живата дъбова гора отвъд развълнуваните жълто-кафяви води на реката. Дърветата бяха потопили в мътната вода гирляндите си от сив мъх, който моряците наричаха „испанска брада“.
— Мисля, че това е поредното преувеличение, предназначено да привлече нови колонисти, Ивон — отговори Карес с ироничен тон. — Губернаторът може и да е маркиз, но не мисля, че дори Маркиз де Водрюл би могъл да се опълчи срещу тази дива природа и да създаде la petit Paris5 на бреговете на Мисисипи, макар във Франция да наричат това място Нови Орлеан. То изглежда така необитаемо, толкова диво и… самотно — завърши тя с въздишка.
— Вероятно е било глупаво от наша страна да се радваме, че не са ни свалили на брега заедно с другите на пристанището в Мобил — каза Ивон.
— Мисля, че нямахме голям избор в случая — добронамерено я поправи Карес. — Изглежда някои жени са били определени за Мобил, а други за Нови Орлеан, макар че не знам как точно са преценили това.
— Капитанът определено бе разочарован, когато отначало ти тръгна да слизаш в Мобил — изказа Ивон мисълта си на глас, тръсвайки медните си къдрици при спомена за това как се бе разтревожил този мъж и как бе мърморил, че ако не заведе госпожица де Вилие в Нови Орлеан, това ще бъде краят му.
— Останаха само осем от нас. Изглежда тук мъжете, които си търсят съпруги, не са чак толкова много като в Мобил — въздъхна Карес, неспособна сега, когато почти бяха пристигнали в Нови Орлеан, да приеме факта, че там, в зловещата джунгла, се намира мъжът, за който би трябвало да се омъжи. Това, че ще трябва да прекара остатъка от живота си на тази непозната суша като съпруга на мъж, когото все още не бе срещнала, надхвърляше границите на въображението й.
Гледайки мрачния сив мъх, развяван от лекия влажен ветрец, позлатен тук-там от алените лъчи на залязващото слънце, тя си припомни ония две тъмни призрачни очи и докосването на една ръка до бузата й. Непознатият, който я бе посетил в мрачната й килия в Париж бе отнесъл със себе си сърцето й. Как би могла да се влюби в човек, чието име дори не знаеше и от чието лице бе видяла ясно единствено едни изгарящи очи? Все пак между тях се бе случило нещо. Беше се появила внезапна искра, която все още я стопляше, макар и останала само в спомените й. Тя беше сгънала неговия плащ най-отгоре в сандъчето си и от време на време го вадеше, за да го притисне до лицето си и да усети слабия аромат, с който все още бе напоен. Силна болка я прониза, докато се питаше дали би могла някога да го забрави. Дали споменът за тяхната кратка среща нямаше да я преследва до края на дните й?
— Ах, petit Paris — произнесе Ивон, а всяка дума бе пропита от сарказъм, посочвайки просеката в гъстата гора и островърхата зелена тръстика, бележеща началото на Нови Орлеан.
Няколко груби постройки, едва видими през избуялата тропическа растителност, очертаваха разкалян път, тръгващ от груб насип. Църковната камбанария се издигаше в розово-виолетовото небе на късния следобед и обещаваше поне минимален досег с цивилизацията. Докато корабът пускаше котва в речния канал, двете млади жени разглеждаха оживения пристан и зеления площад, обграден от правителствени сгради и солидно изглеждаща църква с тухлени стени и каменна зидария отзад. Четвъртата страна на площада бе отворена към реката.
— Това е Плас Роял, госпожици — им каза старият моряк, преди да се заеме отново със задълженията си. — Вие сте у дома си.
Карес улови погледа на Ивон, когато младата жена сви рамене по галски, сякаш казваше — сега сме тук и нека извлечем най-доброто от положението. Карес й отвърна с кратка усмивка на съгласие и после отново се вгледа в оживения пристан, запълнен от какви ли не плавателни съдове — от големи фрегати до груби плоскодънни лодки, направени само от няколко свързани трупи. Карес с учудване установи, че дългият тесен съд, носещ се по водата, би трябвало да е кану, а хората, гребящи с леки, грациозни движения, са първите индианци, които виждаше. Миризмата, която тепърва щеше да свързва с Нови Орлеан, се носеше над водата, за да ги посрещне. Това бе богатата смесица от ароматите на река Мисисипи, свеж плодороден мирис на земя, чувственият парфюм на тропическите цветя и уханието на силно кафе.
— Елате, елате, деца мои — подкани ги мекият, но настойчив глас на една монахиня на средна възраст, облечена в сивата роба на сестрите урсулинки. Тя ръкомахаше към Карес и Ивон да я последват като квачка, която събира пиленцата си. — Време е да съберете вещите си. Ще слезем на брега, веднага щом малките лодки дойдат от пристана.
Карес слезе заедно с Ивон в трюма, за да открие своето сандъче и малката покрита кошница с подаръка на стария моряк. Вътре, свито на бяла топчица, лежеше мъничко, котенце. По време на пътуването корабната котка бе родила и Карес получи едно от котенцата. Старият моряк го бе поставил в скута й през един от лошите й дни, когато тя с часове не правеше нищо друго, освен да гледа в морето. Първата усмивка, която някога бе виждал на нейното нежно лице, му подсказа, че от този миг Карес и котенцето, което тя нарече Бланш, ще са неразделни.
— Чудя се дали мъжете ще чакат, за да ни мернат? — прошепна Ивон на Карес, докато се качваха на една от леките гребни лодки, появили се иззад сянката на един по-голям кораб. — Сестра Маргьорит ми каза, че това е нещо обичайно, когато се очаква кораб с изселени момичета.
Двете сестри, сестра Маргьорит и сестра Терез, бяха придружили младите жени от манастира в Руан до тук. Добродушните сестри трябваше да се уверят лично, че момичетата са пристигнали на местоназначението.
Карес се затвори в себе си още щом лодката, в която гребяха двама яки моряци, се понесе по водата с цвят на охра. Някъде там, в тази дива земя, беше мъжът, за когото трябваше да се ожени. За миг сълзи замъглиха очите й, защото тя знаеше, че това никога няма да бъде мъжът с тъмните очи, който бе откраднал сърцето й. Тя трябваше да го забрави, да го изгони от мислите си или това, което я очакваше, би се оказало още по-трудно, помисли си, хапейки долната устна, за да овладее риданието, опитващо се да я
