Тя положи глава върху възглавниците, а той свали фибите от кока й. Панделките и букетите бяха изчезнали още когато избяга от балната зала. Той разпръсна косата върху раменете й и се усмихна.
— Толкова си красива, че дъхът ми спира! Бях забравил ефекта, който тези очи оказват върху мен.
— Ако не отсъстваше толкова често, нямаше да имаш такива проблеми — подкачи го тя меко, но имаше тъга в дълбочината на гълъбовите очи.
Кого вижда той, когато я гледа, Карес или Аурора? Чия красота взема дъха му? Откакто вида портрета на Аурора и смайващата прилика, този въпрос изгаряше съзнанието й. И сега той я оставяше със седмици сама, също както и Аурора. Те бяха уловени в някакъв странен цикъл на повтарящо се минало.
— Бих искал никога да не те напускам, скъпа моя, съпруго, но има някои неща в живота, които не можем да контролираме. Това, което върша, е важно, в противен случай никога не бих те оставил сама. Повярвай ми! — каза Люсиен, а очите му настояваха да му повярва. Винаги имаше тайни, скрити моменти от неговия живот и минало, които заставаха между тях, мислеше си Карес. Той вдигна ръката й до устните си, след това се отпусна. Когато се обърна към нея, хващайки с ръка лицето й, за да може нежно да целува високите й скули, тя разбра с остра болка, че няма значение кого вижда той, когато гледа нея, тя бе изгубена.
— Не гледай толкова тъжно, малката ми. Няма нищо толкова лошо, че да не можем да се изправим срещу него заедно — шепнеше той, като целуваше върха на носа й, а след това треперещите й устни.
Тя потъна в прегръдките му. Езикът му бавно обхождаше нежните й, пълни устни. Обви врата му с ръце, зарови пръсти в сатенената му коса и се отдаде на страстната му, прелъстителна целувка. За кратко време тя щеше да се изгуби в екстаза, щеше да забрави тревогите и разстройващите я въпроси.
Дъждът чукаше по прозорците, огънят се превърна в жарава, но под балдахина на леглото се чуваха само стонове на влюбени, наслаждаващи се на вкуса, на докосването, на своите тела. Нежни, сиви женски очи се впиваха в изпепеляващия мъжки поглед, който й позволяваше за миг да надникне дълбоко в душата му.
— Обичам те, моя прекрасна Карес! — шепнеше той, влизайки в нея с бавен, разтърсващ тласък.
— Обичам те, сърце мое! — изпълнена от пулсиращия символ на неговата страст — отвърна тя.
Те лежаха утихнали за миг, в който времето и сърцата спират, за да съхранят най-сладката мистерия на живота. В страстното си съединение откриха нещо свежо, нещо ново. Дълбоко в душите си чувстваха, че никога други влюбени не са изпитвали такава наслада.
Внезапно, като че се бяха уговорили, те разбраха, че не могат да чакат повече. Тя се изви към него, когато той отдръпна члена си, за да удължи очакването за безграничен възторг.
— Аз… аз трябва да го имам — простена тя, взирайки се в тъмните, магнетични очи, които виждаха вътре в самотното й сърце.
— Кажи, че ме искаш, скъпа! — настоя той. Гласът му се бе превърнал в дрезгав шепот, въздържаше се по някакво чудо, с огромни усилия на волята. — Кажи тези думи, Карес! Произнеси името ми!
— Влез в мен! Трябва да те имам в себе си, Люсиен!
Този вик беше едновременно и молба, и молитва за наслада.
С разтърсващ стон той влезе в нея, устните му се сведоха над нейните. Те се съединиха, за да достигнат едновременно върховното удоволствие.
— Дори сега не мога да се отделя от теб, моя красива Карес — прошепна той, като се повдигна, за да не й тежи, но без да излиза от нея.
— Малката смърт, която настъпва при разделянето след любовта — прошепна тя, усмихвайки се тъжно с навлажнени от емоции очи.
— Да, малката смърт — въздъхна той и се отпусна по гръб върху възглавницата. Протегна ръка и я привлече към себе си.
Тя се сви до него, с глава върху рамото му. Изтощение обхвана и двамата. В тихото пристанище на прегръдката му, тя можеше да отдъхне. Демоните от улицата и от собственото й съзнание бяха изтласкани от съединението на телата им.
Бруно и Бланш спяха само на няколко стъпки един от друг, пред загасващия огън. Навън дъждът можеше да бушува безспир, вътре в спалнята цареше сигурност и топлина, осигурени от взаимното им присъствие.
Призори Карес се бореше с мъглите на своите кошмари. Тя тичаше през блатата, обкръжаващи Сан Рьогре, преследвана от някакъв невидим ужас. Задъхваше се, мускулите й крещяха за отдих, докато стигна до нещо, което в мъглата приличаше на къща, на убежище. Още едно свръхчовешко усилие и тя излезе на открито. Когато стигна до малката бяла постройка, видя, че е мраморна гробница, гробницата на Аурора Сент Амант. По някакъв начин виждаше буквите, издълбани в мрамора, дори и в мъглата. Навсякъде около нея витаеше ужас, без надежда за бягство. Тя потъваше, потъваше в нещо, което търпеливо е чакало нейното завръщане.
Задъхана, Карес се изправи в леглото, а сърцето й туптеше толкова силно, че можеше да го чуе. Люсиен все още спеше дълбоко, обърнат на другата страна. Тя притискаше лицето си с ръце и тихо повтаряше: — Това бе само сън!
Постепенно възвърна самообладанието си и установи, че откъм двора се долавя някакъв шум. Портата се бе отворила, скърцайки върху пантите си. Това, че чу този звук, означаваше, че дъждът е спрял.
Карес видя, че през френските прозорци, се промъква сивата светлината утрото и се измъкна от леглото. Беше уплашена. След такъв кошмар, повече не можеше да заспи. Тя взе халата си от леглото и потъна в кадифената му топлина.
Отиде до прозореца и погледна към двора. Вече беше почти светло. Някаква фигура се движеше към жилищата на прислугата. Заставайки плътно до прозореца, за да вижда по-добре, Карес установи, че е жена, обвита в кадифена пелерина с цвят на аметист. След като жената стигна до стълбите, водещи към жилищата на прислугата, тя спря за момент и се заслуша в нещо. След няколко секунди се обърна и се заизкачва по стълбите. В този момент качулката на пелерината се смъкна и откри бяла, напудрена перука, със забодени в нея букетчета теменужки и проблясващи дълги, аметистови обеци. След това фигурата се скри от погледа на Карес, изкачвайки се по стълбите.
Тя стоеше и продължаваше да гледа към двора, където мъглата все още се криеше в ъглите на оградената със стена градина. Леден страх обхвана сърцето й, а стомахът й се сви в конвулсия. Сложно фризираната перука, както и обеците й бяха познати. Беше ги видяла в Сан Рьогре, в стаята на Аурора. „Името й е Аурора“ — беше казала дамата на бала. Какво или кого видя тя, облечен в дрехите на мъртвата жена? Възможно ли бе да е Доминик? „Тя има дом при семейство Сент Амант, независимо от странностите й“, бе казал Люсиен. Но в студената светлина на зората Карес усети, че старите подозрения се връщат обратно. Ще бъде ли Доминик все още добре дошла, ако се докаже, че участва в такъв ужасяващ маскарад?
Карес погледна през рамо към Люсиен, който спеше спокойно, и потрепери. Възможно ли е мъж, убил жена си, да почива толкова спокойно? След това се обърна пак към мястото, където видя промъкващата се фигура, и друга смразяваща мисъл преряза като нож сърцето й. А ако гробницата в блатата е празна? Какво ще стане, ако Аурора е жива?
22.
Във въздуха се усещаше дъх на пролет. Карес се сбогуваше с Люсиен при портата на двора. Губернаторът беше свикал в замъка си. Върховния съвет и в такъв чудесен ден Люсиен реши да върви пеша.
— Предай почитанията ми на Соланж и на губернатора — каза му Карес — И им благодари, че са толкова загрижени за здравословното ми състояние.
Дълбоки трапчинки се появиха на бузите й като се усмихна на съпруга си, който иронично разтегна устни, преди да я целуне за довиждане.
Тя стоеше до отворената врата и наблюдаваше елегантната му фигура, която се отправи надолу по „Рю дьо Шартр“. Бяха изминали три дни от катастрофалното соаре и ужасните преживявания в мъглата на същата улица. От тази нощ до сега Карес не бе напускала дома си. Люсиен изпрати известие на Соланж, че жена му се е почувствала зле, което я е принудило да напусне соарето, без да се сбогува. В отговор Соланж
