— Никой не може да замести съпруга ми, маркизо — поправи я внимателно Карес.
Тя видя хладен, остър блясък да се появява в големите, студени очи на тази жена.
— Разбирам ви, мадам Сен Амант. Вашият съпруг се различава от останалите мъже.
— Това е самата истина, маркизо — отговори Карес, а очите й срещнаха погледа на другата с перфектно разбиране, след което влезе в луксозно мебелирания салон.
Огромната маса беше подредена разкошно и разточително със златни и сребърни прибори и чинии от най-фин порцелан, като до всеки комплект прибори бе поставена изящна стъклена чаша. Дълги сребърни вази, пълни с камелии, единственото цвете за сезона, стояха до сребърни свещници, високи няколко инча, върху масата, драпирана с дамаска и дантела.
— Виждам, че Соланж пак е надминала себе си — посрещна я гласът на Филип, като стигнаха мястото, където името й бе изписано с елегантен шрифт върху малка картичка до обрамчената със златна лента порцеланова чиния.
— Сложили са ни да седнем един до друг — каза тя с мрачна усмивка.
За нея нямаше съмнение, че Соланж умишлено ги събира заедно. И сега Карес установи с болка, че мисиите на Люсиен по заповед на губернатора са всъщност нейни интриги. Соланж обичаше да си играе с живота на хората. Това беше друг начин да упражнява чувството си за власт.
— Позволи ми, скъпа — каза Филип и отмести тежкия й стол, украсен с дърворезба.
Да разбереш играта на Соланж и да можеш да реагираш, бяха два съвсем различни проблема, убеди се Карес и въздъхна. През това време губернаторът и съпругата му влязоха в стаята и се насочиха към определените за тях почетни места в началото на дългата маса. Всички се изправиха на крака. Губернаторът ги приветства и даде знак всички да заемат местата си. След като лакеят настани маркиза и маркизата, всички гости потънаха в столовете си с колективна въздишка на облекчение. Вечерята започна.
Вкусните ястия следваха блюдо след блюдо, сервирани с най-изискани вина, но ако се интересуваха от мнението на Карес, всичко това беше плява. Тя разговаряше учтиво с мъжа от дясната й страна и с Филип, който бе отляво. Смееше се на шегите на възрастния джентълмен, седнал срещу нея, но болката в сърцето й не спираше. Болката, която беше Люсиен.
Клюките се разнасяха от единия до другия край на масата. Кой с кого се е бил на дуел, най-новите любовни афери, ужасното време, последните новини от Франция — всичко бе подложено на обсъждане. Всичко това Карес вече бе чула, но при поднасянето на десерта с искрящо шампанско се появи нова тема за дискутиране.
— Казвате, че не сте чули, мадам Сен Амант, за новата магьосница, проповядваща вуду, която извършва своите ритуали всяка съботна нощ в изоставения склад долу при доковете? — попита мадам дьо Мезиер през масата.
— Страхувам се, че не съм — отговори Карес, усещайки, че Филип се вкамени до нея.
— Аз лично не съм ходила — каза превзето жената — но чух, че много французи от Нови Орлеан са я посетили. Предполага се, че е забележителна чародейка.
— А как се казва тази магьосница, мадам? — попита Карес с внезапно появило се предчувствие.
— Не си спомням да съм го чула — жената сви вежди, като се опитваше да мисли. — Името е едно от най-често срещаните, но не съм му обърнала внимание.
Карес чу, че Филип тихо въздъхна с облекчение при признанието на жената. Не й беше необходимо да чуе името, за да си направи извода, че станалата толкова известна в Нови Орлеан магьосница не е никоя друга, а Доминик.
Всички приказки спряха, когато губернаторът се изправи, за да вдигне тост с кристална чаша шампанско, искряща в ръката му. Гостите се изправиха едновременно при сигнала му.
Звуците на музиката в балната зала показаха на гостите, че вечерята е приключила и ги подканва към танци. Губернаторът и съпругата му поведоха процесията към балната зала с висок таван, осветена от стотици восъчни свещи, покрити с кристални абажури във високи медни свещници, разположени пред огледалата в тежки рамки по цялата дължина на стаята, чак до френските прозорци.
След като оркестърът, съставен от роби, наети за случая от господарите им, засвири мелодията за откриване на танците, Филип я покани за първия танц. Те се присъединиха към другите танцуващи, въртящи се под разнообразието от свещи. Влажният въздух, натежал от мириса на горяща митра и парфюмите на гостите, замая Карес, която се остави Филип да я води в танца.
Вечерта преминаваше в смяна на учтиви партньори, духова музика и паузи за глътка сухо шампанско, което слуги в ливреи разнасяха върху подноси. С напредването на нощта музиката ставаше по-силна, танцуващите все по-малко, а няколко двойки се измъкнаха от балната зала, придружени от шумолене на копринени поли, женски въздишки и кикот.
Карес стоеше с Филип, тъй като бе настояла, да си почине. Един слуга незабелязано се появи с чаши шампанско. Разтворила ветрилото си, тя вееше на зачервеното си лице, след като бе пийнала от искрящото вино.
— Какво знаеш за тази нова шаманка, която всички в Нови Орлеан обсъждат? — попита тя Филип. Това бе първата възможност да говорят насаме.
— Предполага се, че е много могъща. Поне така казват — изрече той, като потрепна и вдигна чашата с шампанско до устните си.
— Запознат ли си с нейната самоличност? — настоя Карес.
— Остави това, скъпа. Това е нещо, от което не трябва да се интересуваш толкова — отговори той, взирайки се меланхолично в танцуващите.
— Мадам Сен Амант — високият, остър глас на мадам дьо Мезиер бе отправен към Карес. — Спомних си името на магьосницата. Аурора, Аурора е.
Жената продължи да върти черната си сатенена пола в ритъма на танца.
Карес усети, че чашата се изплъзва от ръката й и се разбива на пода от кипарисово дърво. Името сякаш звучеше заедно с музиката. Стъпките на танцуващите, като че ли го отмерваха върху дървения под: Аурора! Аурора!
— Скъпа! — извика Филип, протягайки ръка към нея.
— Не… не! — заекна тя, отдръпвайки се от него.
В съзнанието й отекваше болка и отчаяние. Трябваше да се махне от тук. Звуците, светлините, дори танцуващите изглежда й се подиграваха. Освободила се от Филип, тя събра полите си и избяга от балната зала, блъскайки един слуга, който изпусна подноса с шампанско. Звукът от счупено стъкло я следваше, докато се промъкваше между озадачените танцуващи, които й правеха път през площадката за танци към един от отворените френски прозорци, откъдето влизаше свеж въздух в задушната зала.
Тя изтича в градината и студеният, влажен въздух я обгърна. Зад гърба й звучеше смях. Те се присмиваха на нейното объркване и отчаяние. Аурора спечели. Някак си, тя се беше върнала от гроба. Карес не спря, за да се сети, че Аурора е често срещано име в Нови Орлеан.
Тичайки по посипаната с мидени черупки пътека през горичката от портокалови дървета, тя стигна вратата на дървената ограда на градината. Без да се замисля, я бутна и отвори. Искаше да избяга от звуците на музиката, от Филип, който тичаше след нея и като обезумял крещеше името й.
Сатенените й пантофки потънаха в калта, щом се опита да стъпи на банкета на улица „Сент Ан“. Тя се помъчи да си спомни как да се прибере вкъщи, но наоколо виждаше само гъста мъгла. Задъха се, когато разбра колко глупаво е постъпила, като изпадна в паника, но името Аурора, произнесено от мадам дьо Мезиер, я остави без нерви.
Карес спря за момент до презвитерианството на монасите капуцини и се опита да си поеме дъх. Сега, след като паниката попремина, тя усети влагата и студа през роклята си от копринена тафта. Краката й подгизнаха и се вкочаниха. Но не можеше да се върне обратно в къщата на губернатора, затова трябваше да продължи да се опитва да стигне до дома. Тя си направи мислена равносметка и реши, че да се върне сега обратно ще бъде истински провал.
Мъглата покриваше града като одеяло, но като се придържаше плътно към стената на презвитерианството, тя успя да намери пътя към Плас Роял. След един десен завой се оказа на калния банкет пред църквата на Сент Луи, след това под галерията на Корис дьо Гард. Няколко мъжки силуета минаха покрай нея, но мъглата беше толкова гъста, че те не усетиха присъствието й. Пристъпвайки към морето от кал, което представляваше улицата Сент Пиер, Карес се отказа от опитите да предпази полите си.
