са намерили добро прикритие. В кабината отекваха само звуците от изстрелите на мъжете и тези от зареждането на пушките, след всеки изстрел.
Изведнъж на Карес й хрумна, че може да се бори много по-успешно със страха си, като върши нещо, отколкото ако лежи на пода. Тя остави Бруно и се насочи към мястото, където бяха окачени пушките. Изправи се за момент и свали единствената останала пушка и рог с барут. Бързо я зареди и, движейки се приведена, се насочи към мястото, където стоеше Люсиен. След като той стреля и се наведе да зареди тя му подаде заредената пушка, която бе свалила от стената, взе от ръцете му празната пушка и се зае със зареждането й.
— Прекрасно, скъпа моя! — каза той и усмивка на възхищение премина през устните му, преди да се обърне пак към прозореца.
Карес се стремеше да зарежда колкото може по-бързо, като така загуби представа за времето в разгара на битката за оцеляване и почувства, че страхът й намалява. Странно спокойствие я обзе, като й позволи да се отдаде изцяло на отговорната задача.
След известно време, което изглеждаше цяла вечност, корабът заплува все по-бързо, което им показа, че трябва да са хванали могъщото течение на Мисисипи. С помощта на реката скоро щяха да бъдат извън обсега на индианците.
— Да не си ранена? — попита Люсиен, като се извърна от прозореца и погледна към мястото, където седеше тя, с рог с барут в скута си и сажди по бузите. Сламената й шапка лежеше смачкана на пода.
— Свърши ли? — отвърна тя и се облегна на стената.
— Засега, но не трябва да си позволяваме да спираме по пътя. Страхувам се, че няма да можем да се отбием в имението Бон Шанс — каза той с тъжен, но твърд поглед. — Ако са нападнати, ние не можем да им помогнем. Твърде уязвими сме. Дори няма да имаме възможност да намалим скоростта, за да видим как стоят нещата. В никакъв случай не трябва да изпускаме течението и да плуваме близо до брега. Съжалявам, скъпа.
— Прав си, знам — рече тя с въздишка и избърса с ръка очите си, решена да не допуска сълзи.
Можеше само да се моли Ивон и Пиер вече да са потеглили за Нови Орлеан.
— Ако, на път за вкъщи от Сан Рьогре не бях забелязал следите по дигата, ако не бях се притеснил и не бях внимавал, щях да попадна право в капана. Мога само да се надявам, че надзирателят и хората ми са добре. — Филип размишляваше на глас, седнал изтощен върху обърнат варел.
— По-добре да видя какво става на палубата — отговори Люсиен и се насочи към вратата.
— Чакай! Идвам с тебе — скочи на крака Карес. Тя го последва на палубата, където лежаха телата на двама роби, потънали в локва кръв. Почувства, че й се повдига и изтича до парапета, където повърна в бурните води на реката.
— Върни се вътре, скъпа. — Люсиен застана до нея и избърса устата й с носната си кърпа, след като тя свърши. Извади от джоба си сребърен флакон, отвори го и го поднесе към устните й.
— Добре съм — промълви тя, след като пое голяма глътка от брендито и изчака да затопли и успокои стомаха й. — Трябва да проверим дали Фантин и Доминик, са добре, а също и Бланш.
— Моята храбра, упорита лилия! Толкова много сила в такова крехко тяло! — прошепна той, като изтри с нежност една сажда от бузата й.
В черните му очи се четеше възхищение и желание към нея. За него тя никога не е била по-красива, отколкото в този момент, изправена, с решително вдигната брадичка, с изпокъсана и измачкана рокля, с разбъркана руса коса, с черни сажди и следи от сълзи по бузите.
— Луизиана е само за силните — каза тя с печална полуусмивка. — Ти ми каза това веднъж и беше прав.
— Мадам, мосю, помогнете ми! — извика Доминик от мястото, където бе коленичила зад няколко съборени варела.
Забързани към нея, те видяха проснатото тяло на хубавата Фантин със стърчаща от гърлото стрела. Жалното мяукане на Бланш от кошницата до мъртвото момиче изразяваше и чувствата на Карес. Идваше й да завие от болка за загубата на този млад живот заради вината, която чувстваше, понеже младата прислужница тръгна с тях за Нови Орлеан по нейна молба. Тя беше виновна, че Фантин лежеше мъртва, убита от случайна стрела.
— Нищо не можем да направим, Доминик. Тя е умряла моментално — каза Люсиен, като съблече жакета си и покри с него бездиханното тяло на Фантин.
— И аз помислих същото, мосю — тъжно промълви Доминик. — Тя изпадна в паника. Казах й да лежи долу и нищо нямаше да й се случи, ако ме беше послушала. — Жената се изправи на крака и се приближи до Карес: — Елате, мадам! Ще влезем вътре в кабината. Слънцето е силно, а вие сте си загубили шапката.
Също като дете, Карес позволи на Доминик да я отведе от тялото на Фантин. Тя спря само, когато забеляза, че преминават покрай пустия док на Бон Шанс. Отиде до парапета и се втренчи в изоставените земи, без следа от човешко присъствие. През дърветата къщата изглеждаше празна и затворена.
— Те са заминали, мадам, приятелите ви са напуснали — увери я Доминик. — Елате, ще отидем в кабината да отдъхнем. Ще ги видите в Нови Орлеан.
Останалата част от деня Карес прекара в затворената, задушна кабина в плетен, люлеещ се стол. Доминик не се отдели нито за миг от нея, освен, за да донесе кошницата с Бланш. Люсиен и Филип разказваха истории за други пътувания нагоре и надолу по реката, за предишните времена в колонията, когато нападенията на индианците били многобройни. Те продължаваха да настояват, че това е необичайно и е резултат от провала на Водрюл в политиката с индианците.
Карес гледаше с безразличие танцуващите прашинки в идващия от прозореца слънчев лъч. Беше видяла предостатъчно. Бе станала свидетел на твърде много насилие. В момента искаше само да се носи по течението, без да мисли, без да чувства.
Небето стана бледолилаво от падащия здрач, а хоризонтът се обагри във виолетово и розово, когато Люсиен извади Карес от летаргията, за да го придружи на палубата. Тяхното разбиващо нервите пътуване беше към своя край. Пред тях се виждаха кубетата на църквата Сент Луи, изпъкващи през сиво-виолетовата есенна мъгла.
— Виж, скъпа, Нови Орлеан — посочи й Люсиен кубетата, докато си проправяха път през претъпканото пристанище към кея за плоскодънни кораби близо до пазара.
— Как мечтаеше Фантин за това пристигане — каза тихо Карес.
— Опитай се да не се чувстваш отговорна за смъртта й. Това няма да я върне — отвърна Люсиен, обви кръста й с ръка и я притегни към себе си. — Тук животът е труден, скъпа, никой не може да го отрече. Затова трябва да се наслаждаваме на кратките мигове, които съдбата ни отпуска. Не искам да звучи грубо, но това е истината. Може би за това в Нови Орлеан се живее за мига. Сред такава дива природа, в такъв климат, смъртта никога не е много далеч, така че да изживеем живота си докрай. Всеки час живот, е час откраднат от вечността.
В гласа му и в тъмните очи, който я гледаха с нежност, имаше меланхолия.
— Тъжно е, но мисля, че има истина в това, което казваш. Усещах го дори когато бях в манастира. И, разбира се семейство Водрюл приспособява живота си към това правило — произнесе Карес, като потръпваше в силните ръце на Люсиен.
— Какво има? — попита нежно той.
— Стара поговорка, нещо за усещането, че някой се разхожда върху гроба ти — размишляваше тя.
— Стига с тези нездрави разговори — настоя меко той. — Ти си в безопасност в Нови Орлеан. Припомни си миналата нощ — тук гласът му се превърна в дрезгав шепот, звучащ до слепоочието й, — ти си моя и аз отказвам да позволя на някого или на нещо да те отнеме от мен.
Той я притисна по-силно до себе си, а пурпурните сенки на нощта се спуснаха над дока. Бяха пристигнали.
Независимо от обещанието на Люсиен, Карес имаше странното предчувствие, че не е толкова просто. Ръката й се плъзна към джоба на роклята и докосна кожената кесия на Луиу. Индианката й бе обещала, че амулетът ще действа срещу онези, които биха й причинили зло в Сан Рьогре. Зачуди се дали тази магия ще я предпазва и в Нови Орлеан.
