Водрюл градът започваше да наподобява Версай повече от самия Версай.
Застанала до нея, Доминик й помогна да облече роклята. През Карес премина неприятна тръпка при мисълта, че трябва пак да излиза без Люсиен. Не я вълнуваше живота на дворцова дама, а съпругът й я принуждаваше да играе тази роля. И сега, когато индианските набези спряха, тя почти мечтаеше да се върнат в Сан Рьогре, за да си отдъхне. Независимо от Аурора, там бяха заедно. Не че в градската къща отсъстваха, неща, които да й напомнят за Аурора. Често ги намираше там, където най-малко очакваше. Понякога беше ваза с теменужки върху масата, друг път — бележник с любими рецепти, написан с едър, безгрижен дамски почерк, случайно озовал се в кабинета. Или пък музикална кутия, свиреща същата мелодия, която Филип изпълняваше на клавесина последната нощ в Сан Рьогре или някой отворен гардероб, откъдето се носеше слабо ухание на теменужен парфюм. Споменът за Аурора все още преследваше Карес, дори в Нови Орлеан.
— Струва ми се, че Бруно е чул посетител на предния вход — каза Доминик, докато оправяше гънките на полата й. Кучето бе станало от мястото си до френския прозорец и бе застанало до вратата на спалнята с наострени уши. В отсъствието на Люсиен то се беше превърнало в сянка на Карес.
— Отиди да видиш на кого е позволил Паскал да влезе. Аз мисля, че е мосю Дюбрюл — каза Карес на прислужницата, като хвърли последен поглед в огледалото. — Ще сляза след няколко минути.
— Много добре, мадам — отвърна Доминик, излизайки от стаята.
Карес взе ветрилото си, копринения маншон, сивото, кадифено наметало с качулка, обшито с бяла кожа, и излезе от стаята, следвана от Бруно. Дългата нощ беше пред нея и само обещанието й към Люсиен да изпълнява обществените задължения я възпря да се върне обратно в спалнята и да прекара вечерта удобно пред огъня.
Слизайки по стълбите, тя бе изненадана да чуе спорещи гласове от фоайето. Разпозна гласа на Филип, но другият беше по-глух и отдалечен. Възможно ли бе да е Доминик? Тя си припомни, че те двамата бяха полубрат и полусестра. Обичайно бе за богатите французи да си взимат за любовници цветнокожи жени и така създаваха странни взаимоотношения в Нови Орлеан. Един мъж можеше да има две семейства, едно бяло и едно със смесена кръв, който живееха само на няколко пресечки разстояние.
— Ще правя това, което искам. Независимо от силата, която имаш върху някои, не се заблуждавай, че можеш да направляваш живота ми. Мога ли да ти напомня къде ти е мястото? — ядосаният глас на Филип ечеше навсякъде, докато Карес тихо слизаше по стълбите.
— Бих те посъветвала да си припомниш къде е твоето място — прекъсна го Доминик с напълно овладян глас.
След това и двамата спряха да говорят, тъй като видяха Карес.
— Скъпа, изглеждаш възхитително, както винаги — извика Филип с променен тон и тръгна към Карес, стигнала през това време до последното стъпало.
— Мерси, Филип — каза Карес с бегла усмивка, докато той се навеждаше над ръката й, задържайки я до устните си доста по дълго, отколкото беше учтиво.
Зад гърба й Бруно изръмжа. Това бе обичайната му реакция в присъствието на Филип.
— Моля, задръж това животно, скъпа — каза гостът с антипатия.
— Той не хапе. Изглежда просто не го интересува твоето присъствие в къщата — рече Карес, като се наведе да потупа успокояващо животното.
— Мнение, което се радвам да видя, че господарката му не споделя — отвърна Филип с усмивка и обърна гръб на кучето.
Той взе наметалото от ръката на Карес и покри раменете й с него. Ръцете му още веднъж се забавиха повече от необходимото върху тях, след това той нежно покри с качулката елегантната й фризура.
— Навън е студено, влажно и ръми. Не бих искал да настинеш.
— Оценявам твоята загриженост, Филип — каза Карес, като се отдръпна от него. — Погрижи се за вечерята на Бруно, Доминик!
Карес се обърна към жената, за да събуе от краката й пантофите с високи токове и да ги постави в копринена чанта, която да прикрепи към кръста си. След това Доминик нахлузи на краката й високи дървени налъми върху копринените чорапи, за да не се изкаля, докато измине няколкото стъпки от къщата до чакащата карета. По това време на годината улиците на Нови Орлеан приличаха на море от кал и отпадъци. Беше необходимо да се действа по този начин, когато модно облечена лейди излезе от дома си. В дома на губернатора щеше да има прислужници, които да помогнат на дамите отново да обуят високите си копринени пантофи.
Падаше гъста мъгла, когато Филип я поведе по улицата към каретата. След като влязоха в нея, той почука с бастуна си по покрива, което бе сигнал за кочияша да потегля.
Като че ли вървяха през облак; само светлината, прокрадваща се през прозорците, разсейваше мрака, който заобикаляше каретата. Имаше много малко хора по улиците и почти беше невъзможно да ги видиш през дъжда и мъглата. Те стигнаха Плас Роял и минаха през Корис дьо Гард, сградата, в която се помещаваха затвора и съда. Вратата се отвори и от галерията се изля сноп светлина, която освети калната улица. Взирайки се през прозорчето навън в дъжда, за да избегне настоятелния поглед на Филип, Карес видя висока, гъвкава фигура, която се мерна до портала. Имаше нещо в този силует, нещо познато. Тя изтри замъгленото стъкло с ръкавицата си, за да вижда по-добре. Когато мъжът излезе от галерията, светлината зад обвитата му с плащ фигура й напомни за друга, обвита с плащ фигура — човекът, който я посети в Ла Салпетриер. След това те преминаха край него и той изчезна.
Тя се облегна озадачена на тапицираната седалка. Дали не си бе изгубила ума от самотата, която я тласкаше към най-различни фантазии? От толкова време не беше мислила за него, за този неуловим странник, който промени живота й тотално.
— Какво има, скъпа? — попита загрижено Филип, усещайки, че нещо не е наред.
— Аз… мислех си, че разпознах някого, но съм сигурна, че е било само игра на светлината. — Карес довърши изречението с твърд тон, решена да не се поддава на глупави фантазии.
— В такава нощ не би било възможно да разпознаеш, когото и да било — говореше Филип, докато мъглата още веднъж обви каретата. — Само Соланж може да принуди хората да напуснат огнищата си в такова време.
— Те се страхуват да не дойдат. Властта й в колонията расте непрекъснато. Чух, че никой плантатор не може да натовари кораб и да изнесе нещо, без да й плати такса. Същото се отнасяло и за вноса — сподели Карес.
— Колонията винаги е била корумпирана, но да си остане между нас, корупцията достигна нови размери под ръководството на Соланж и на губернатора. Той, разбира се, прави това, което иска тя. Маркизата ще превърне живота му в ад, ако не я слуша. Семейството й има връзки във Версай, най-високите, които някой може да си представи — каза той, а ръката му стискаше сребърната дръжка на бастуна. — Никога не се карай с нея, скъпа! Обръщам ти внимание на това. Тя не е враг, с който можеш да се справиш.
Той се загледа в дъжда навън, изгубен в някакви тревожни свои мисли.
Беше пълно с карети, наредени пред дома на губернатора, на ъгъла на „Рю Сент Ан“ и „Рю дьо Шартр“, с лице към Плас Роял. Пред входа закачен на стълб фенер разпръскваше гъстата мъгла. Тук-там проблясваха и фенерите на карети, разклатени от слизащите гости.
— Виждам, че всички са дошли — каза Филип със сарказъм. — Както каза, скъпа, те се страхуват да откажат поканата на Соланж.
Висок слуга, облечен в ливреята на дьо Водрюл, отвари вратата, когато стигнаха до входа. Филип слезе, за да помогне на Карес да излезе от каретата и да се придвижи до галерията. Внушителната двуетажна сграда, направена от тухли, покрити с гипсова мазилка, бе обляна от светлина, а също и дългия коридор, в който влязоха, и който разделяше сградата на две.
Карес се оттегли вдясно на салона, където другите жени сменяха обувките си. Пелерините също се сваляха и предаваха на робите. Сложните прически се проверяваха в многобройните огледала, поставени там с тази цел.
— Колко си красива, колко шик! Срамота е, че Люсиен не може да те види. — Соланж посрещна Карес, когато тя стигна до входа на залата, използвана за официалната вечеря. — Но съм сигурна, че Филип се грижи да не се чувстваш самотна.
Думите й накараха Карес да се изчерви. Тя почувства нечии погледи да се отправят към нея.
