отново. Вдигнал глава, той разтвори широко бедрата й и със стон влезе в нея. Бавно вкусваше с наслада всеки тласък.
— Ти си моя сега и завинаги, Карес! — шепнеше с пресипнал от емоции и желание глас, движеше се по-бързо, нахлувайки в нея, като че ли страстта можеше да прогони всяка мисъл за друг мъж.
— Говори ми, произнеси името ми, говори ми! — нареди той със стон, който идваше дълбоко от сърцето му.
— Аз съм твоя… Люсиен… Завинаги!
Думите се изтръгнаха от нея, когато я доведе до кулминацията. След това само трепетни стонове, предизвикани от екстаза и доволството, се откъсваха в тъмната нощ, когато и той се присъедини към нея, за да сподели изпълващото влюбените чувство, които са намерили другата половина от душата си.
Той я притисна в стоманена прегръдка, след като дълбоките им чувства ги оставиха да се отпуснат с изтощени умове и тела. Те нямаха представа, че не всички спят в Сан Рьогре и че отвън, но дългата веранда крачеше самотна фигура, която можеше единствено да завижда на вечния им съюз, и да крои планове как да го разруши.
Ранната утринна светлина събуди заспалото домакинство и скоро коминът на кухнята запуши, а Зои се зае с приготвянето на закуската. Фантин, развълнувана от мисълта, че заминава за Нови Орлеан, помагаше на господарката си да се облече, а господарят се бръснеше до поставката за бръснене в тоалетната стая.
Люсиен нямаше търпение да тръгнат. Въпреки че Нашоба и хората му лагеруваха в двора на конюшните, той щеше да бъде сигурен за безопасността на Карес само като пристигнат в Нови Орлеан. Бруно обикаляше в краката му и изглежда знаеше, че този път ще му бъде позволено да придружи господаря си.
Карес се изкъпа бързо, нетърпелива до замине също като Люсиен. Събитията от предишната нощ, както и нападението на индианците бяха изопнали нервите й до краен предел. Тя се чудеше дали Филип вече е потеглил за Шен Верт. Ще бъде нахално, ако все още е тук. Казвайки на Фантин да донесе кошница за Бланш, тя изхвърли Филип от съзнанието си, заета и без това с най-различни подробности около внезапното им заминаване.
Утринното слънце изливаше потоци светлина, когато Люсиен и Карес тръгнаха към кея с Бруно по петите им, следвани от Доминик и Фантин, която носеше кошницата с Бланш. Филип беше тръгнал призори за плантацията си.
Карес си помисли, че всичко изглежда толкова спокойно, докато се качваха на чакащия ги плоскодънен кораб и хвърли поглед назад към елегантната къща, която бе окъпана в светлината на утринното слънце. Ужасът от предишния следобед бе изчезнал като лош сън.
Работниците се трудеха в полето под наблюдението на надзирателя и хората му, от комина на кухнята излизаше пушек, една прислужница носеше съдове от затоплената кухня на първия етаж до помещението за миене. Всичко изглеждаше съвсем нормално, но погледът й се премести върху верандата на втория етаж и се плъзна по двойния дъб до клона, който се извиваше съвсем близо до заключената врата на стаята на Аурора. За миг сърцето й спря. Стори й се, че вижда фигура до френския прозорец с бързо преминаване на бяла дреха. Тя тръсна глава, за да се освободи от тези фантазии и се обърна.
— Мадам, случило ли се е нещо? — попита Доминик с мек, заинтригуван глас.
— Нищо, абсолютно нищо — отвърна Карес и се премести до парапета, където стоеше Люсиен и разговаряше с африканеца, обучен да управлява кораба.
— Готови сме да потеглим, скъпа моя. Ако си забравила нещо, сега е моментът да изпратиш да ти го донесат — закачи я Люсиен, опитвайки се да разведри обстановката.
Ексцесиите от предната нощ и почти мъчителното правене на любов бяха оставили известно неудобство между тях.
— Потегляме! Готова съм за калните, претъпкани улици на Нови Орлеан — каза му тя усмихнато.
Бруно тичаше от единия до другия край на кораба, докато екипажът африканци го насочваше към бързото течение на Мисисипи. Пътуването надолу по реката бе лесно за екипажа, след като веднъж се включи в течението на реката. Необходимо бе само да се поддържа правилната посока.
Когато преминаваха покрай един завой на реката, Карес си помисли, че вижда силуетите на няколко войни чоктоу между дърветата на гъсто залесения бряг. Застанала до реята, тя присви очи срещу блясъка на слънцето, отразен в неспокойните води на Мисисипи. Наистина ли видя отряд войни, или това беше само плод на умореното й въображение?
— Какво има, мила? — попита Люсиен, като се приближи и застана до нея.
— Стори ми се, че видях нещо между дърветата — повтори на глас мислите си тя. — Но не съм сигурна.
— Какво си мислиш, че си видяла?
— Приличаше на отряд войни чоктоуси — каза тя, свивайки вежди.
— Сигурен съм, че грешиш — отвърна Люсиен.
— Какво ще кажеш за Ивон и Пиер? Страхувам се за тяхната безопасност — сподели Карес, хапейки притеснено устните си.
— Дюбрюл каза, че снабдителният кораб спира във всяка плантация да предупреди заселниците. Сигурен съм, че семейство Сониер също е алармирано. Пиер е опитен мъж и ще разбере сериозността на положението — опита се да я успокои той, но по напрегнатото му изражение тя разбра, че също е загрижен.
— Май има някой във водата пред нас — Куито, капитанът на кораба, посочи нещо на Люсиен, като дойде и застана до него.
Те погледнаха в указаната посока, където една висока фигура в пирога бе изложена на опасността да бъде ударена от техния много по-голям плавателен съд. С приближаването си до тясното кану те установиха, че мъжът в него им е познат.
— Боже мой, това е Дюбрюл! — изрече Люсиен. — Трябва да е имал неприятности в Шен Верт, за да се опитва да избяга с пирога. Нареди на хората да ни измъкнат от течението и да спуснат котва, за да можем да го качим на борда. Искам да разбера какво се е случило в Шен Верт.
Маневрата за изтегляне на кораба от бързото течение бе опасна, но умело изпълнена от Куито и екипажа му. С облекчение, което се четеше по лицето му, Филип Дюбрюл се изкачи на борда, след като бе уловил хвърленото му въже. Мъжете изтеглиха пирогата му на палубата.
— По-добре да се махаме оттук. Няколко банди от Чоктоу обикалят по брега на коне и искат да пролеят френска кръв — предупреди ги Филип, докато изваждаше пушката си от дъното на пирогата. — Мога ли да пийна малко бренди?
Люсиен даде знак на Куито за потегляне и се обърна към Филип:
— Брендито и чашите са вътре в кабината. Ако това, което казваш, е истина, за Карес ще бъде по- безопасно да стои там, докато стигнем Нови Орлеан.
Филип кимна в знак на одобрение, а погледът му се задържа върху Карес по-дълго, отколкото изискваше учтивостта, преди да се отправи към кабината. Люсиен се намръщи и по твърдо очертаната му челюст затрепка мускул, докато гледаше след нежелания гост.
— Изглежда няма да можем да се освободим от компанията на Дюбрюл — каза нервно той, подавайки й ръка, за да я придружи до кабината. Тя постави ръката си върху неговата и тръгна без коментар, последвана от Бруно.
Изглежда предупреждението на Филип бе напълно валидно. Едва успяха да затворят вратата на кабината след себе си, и три стрели се забиха на палубата. Като чу виковете на екипажа Люсиен бутна Карес на пода. Грабна една пушка от стената и се премести до едното малко прозорче. Другото вече беше заето от Филип.
— Стой долу, скъпа! — извика Люсиен, а през това време дъжд от стрели се изсипа върху кораба откъм гъстата растителност на брега.
Карес лежеше с глава върху една чанта и с ръка около врата на Бруно, който усещаше опасността. Тя се опита да се бори със сковаващия я ужас, обземащ я заради виковете и стоновете на хората от екипажа, които бяха ранени и умираха отвън, на палубата. Мисълта за Доминик и Фантин, намиращи се на долната палуба, беше ужасяваща. Тя слушаше отчаяните заповеди на Куито, който караше останалите живи роби да гребат по-бързо, за да могат да се включат в спасителното течение. Можеше само да се надява, че жените
