смях на жена.
Карес пое дълбоко въздух, чувствайки, че я обзема паника. Тази врата водеше към заключената стая на Аурора.
Думите на Доминик пулсираха в мозъка й — мъртвите не обичат да ги безпокоят. „Достатъчно — помисли тя, — твърде много изтърпях.“ Без да се обръща назад, забърза към спалнята и тръшна вратата след себе си. Но можеш ли да заключиш призрак? Тя замръзна, виждайки собствената си изплашена фигура да се отразява в тясното, дълго огледало между двата прозореца. За миг си помисли, че вижда отражението на Аурора. Трябва да запази самообладание до сутринта, когато ще потеглят за Нови Орлеан. Но ще може ли, също така, да преодолее съмненията си към Люсиен?
19.
Нямаше представа какво я събуди. Люсиен дишаше бавно и отчетливо до нея. Стаята бе тъмна, като се изключи светлината от нощната лампа на масичката, до леглото.
И тогава Карес чу това, което я бе събудило. Музика. Клавесинът в салона свиреше толкова тихо, че би си помислила, че си въобразява, но колкото по-дълго слушаше, толкова повече се убеждаваше, че е истина. Тя се опита, но не можа да го изхвърли от съзнанието си. Някой искаше да я накара да мисли, че призрак обитава тези стаи и по този начин да я отстрани. Но те грешаха, помисли си ядосано. Тя реши да я хване на местопрестъплението, понеже бе сигурна, че знае кой дирижира този фарс.
Измъквайки се от леглото, без да събуди Люсиен, наметна халата си и на пръсти прекоси стаята. След като отвори вратата на кабинета, чу музиката по-ясно и се увери, че идва от салона. През високите френски прозорци светеше луната, което й позволи да прекоси кабинета лесно и да стигне до вратата на салона. Застанала до нея, тя заслуша тъжната мелодия — любовна песен, често изпълнявана във Версай. Ако музикантката възнамеряваше да я изгони от Сан Рьогре, или да разстрои психиката й като на предишните две господарки, тя грешеше.
Поемайки дълбоко въздух, Карес бавно натисна дръжката. Бавно надникна вътре, опитвайки се да види кой седи зад клавесина и изнася среднощния концерт. Стаята обаче беше тъмна. Виждаше само силует в някаква белезникава дреха и поток черна коса.
Разкъсвана от нерешителност, Карес стоеше до полуотворената врата и се опитваше да събере смелост, за да се изправи лице в лице с музикантката — фантом. Тя стигна твърде далече, мислеше Карес. Този момент може би бе единственият й шанс да свали маската от персоната, която полагаше всички усилия да я накара да мисли, че духът на Аурора все още населява тези стаи.
Тя бутна вратата и се плъзна в салона, разколебана за момент от мрака. Някой бе спуснал завесите и те закриваха лунната светлина. Единственото осветление идваше от тройния, сребърен свещник, поставен на масата зад свирещия. Движейки се бързо, тя пресече стаята и застана до високата фигура с дълга черна коса, облечена в бял халат.
— Ти дойде при мене — тихо й промълви гласът, оставяйки я занемяла от учудване.
Гласът не беше женски, а съвсем мъжки.
— Кой… кой сте вие? — едва изрече Карес, докато фигурата бавно се обръщаше към нея.
— Сигурен бях, че ако свиря ти ще дойдеш при мен.
— Филип! Това си ти! — въздъхна Карес с облекчение и удивление.
Той стана от мястото си. Облечен бе в халат, без напудрената перука, със собствените си коси, които се спускаха дълги и тъмни по раменете му.
— Не можах да заспя и дойдох тук. Скъпа, можех само да се надявам, че ще ме чуеш и ще дойдеш — каза той, а тесните му кехлибарени очи блестяха с онова странно, лъстиво желание, което Карес бе забелязала и преди в погледа му.
— Не, ти не разбираш — запротестира тя, когато той се приближи до нея.
— Не е необходимо да се преструваш, скъпа — каза Филип, понечвайки да погали косата й, която падаше свободно по раменете. — Такава рядкост, какъв цвят!
— Моля те, не искам да те нараня, но мислех… мислех си… — Карес бе неспособна да продължи. Какво би могла да каже? Да признае, че го е помислила за призрак или за Доминик, преструваща се на духа на Аурора? Ще прозвучи налудничаво.
— Ти си срамежлива, разбирам. Тя също бе срамежлива — продължи той, като погали косата й и ръката му се спусна към бузата й.
— Не! — противопостави се Карес и протегна ръка, за да отблъсне неговата, но той я улови и вдигна към устните си.
— Преча ли? — откъм вратата се чу студен, горчив глас.
Карес се обърна, без да може да изтръгне от гърлото си нито звук. Люсиен стоеше, привел рамене и наблюдаваше с пламнал поглед, който я изпепеляваше със силата на болката и мъката му. Тя направи няколко несигурни стъпки към него, ръката, която Филип бе понечил да целуне, висеше като отсечена.
— Изглежда си въобразяваш нещо относно жена ми, Дюбрюл — каза Люсиен, а гласът му, въпреки, че беше нисък и под контрол, бе студен и рязък.
— Не е това, което изглежда! — изрази протеста си Карес, като се приближи и застана пред него.
— Върви в спалнята! — нареди той с глас, който не позволяваше възражения. — Ще дойда след минута.
Отношението му я разяри. Той си позволяваше да я съди, без дори да я изслуша. Споменът за чувствения му танц с Иси в селището Чоктоу внезапно изникна в съзнанието й и засили яда й.
— Ти си глупак! — отсече тя, изпълнена с възмущение. После, без да се обръща назад, излезе от стаята с високо вдигната глава.
Тя не можеше да знае колко много приличаше на Аурора в този миг или че тази сцена се е случила и преди седем години. Но двамата мъже знаеха. Това предизвика в сърцата им болка и разкъсващи спомени, бликнали като кръв от разтворена стара рана.
Карес изтича през кабинета към спалнята, тръшкайки вратите след себе си, с което изливаше гнева си към съдбата и към Люсиен. Тя не можеше да контролира събитията от тази нощ. Те се превърнаха в трагично недоразумение.
Хвърляйки се върху леглото, тя копнееше единствено за първата утринна светлина, когато щяха да напуснат Сан Рьогре. Тук нищо не бе такова каквото изглеждаше.
— Филип се прибра в стаята си. Той казва, че нищо не е било преднамерено. Ти просто си се появила, като си чула музиката. Истината ли казва той? — арогантното държание на Люсиен едновременно я ядосваше и нараняваше нещо дълбоко в нея.
— Ще повярваш ли на това, което казвам, или ще си направиш собствени заключения? — попита тя уморено, като се обърна, за да го погледне в очите.
— Ти си моя, никога не забравяй това! — каза той. Дрезгавият му глас безспорно съдържаше предупреждение. Той се наведе и я сграбчи за раменете, издърпа я от леглото и я притисна до себе си.
Карес го гледаше втренчено и се опитваше да се бори с нежеланата възбуда, която се смеси с яда й. Топлината на тялото му, мускулестите гърди, твърдият стомах, дългите му крака говореха друг език, различен от яростта.
— Сърце мое, не ме гледай така! — изстена той, сграбчвайки я в прегръдките. Устата му, твърда и търсеща, се насочи като яростен похитител към нейната.
Ръцете й се обвиха около врата му и тя отвърна равностойно на целувката му. Изглеждаха така, като че ли бе възможно да излеят гнева си в една яростна целувка. Горещи устни върху горещи устни, без почивка.
След това Люсиен я събори върху пухения дюшек и с едно движение разкъса нощното й одеяние. Стон на възбуда се изтръгна от гърлото й. Когато той зарови устни в копринените, интимни къдри между бедрата й, тя го притисна по плътно и извика: Любов моя!
Тя се заизвива под горещите му устни в спиралата на екстаза, а ръцете й го подтикваха, като се впиваха в раменете му. Извивайки се, за да усети всеки нюанс, потъна в насладата, която само той можеше да й даде.
Люсиен не можеше да чака повече, за да усети горещата й обвивка около себе си, да я вземе отново и
