Нуждите и на двамата трябваше да почакат, тъй като, щом стигнаха сянката на долната веранда, видяха озадачени позната фигура. Филип Дюбрюл стоеше и водеше нещо, което би могло да се нарече като напрегнат разговор с Доминик.
— Господи! Какво прави той тук? — прокле Люсиен. — Мислех, че сме се освободили от него.
Филип и Доминик се обърнаха, като чуха стъпки по посипаната с натрошени мидени черупки пътека. Филип гледаше гневно, но чертите му омекнаха, след като забеляза Карес. В елегантната поза и в самурените очи на Доминик имаше предизвикателство.
— На какво, ако смея да попитам, дължим удоволствието от твоята компания? — произнесе саркастично Люсиен, вперил поглед във Филип.
— Корабът, който снабдява с провизии надолу по реката, донесе слуха, че банда чоктоуси напада френски плантатори на север оттук, недалеч от селището Батон Руж — отговори хладно Филип, а тесните му кехлибарени очи гледаха само Карес. — Бях загрижен за мадам Сент Амант, понеже чух, че ти отсъстваш.
— Благодаря ти за загрижеността, както виждаш, ние се върнахме — каза Люсиен с тон, който учтиво му посочваше да си върви. — Има други по реката, които трябва да предупредиш за опасността.
— Вярвам, че екипажът на снабдителния кораб спира във всяка плантация и известява за опасността — говореше Филип, когато близо до конюшните голямата камбана, използвана да събира робите от полето, зазвъня. Дълбоките й тонове звучаха в бърз ритъм, който двамата мъже и Доминик изглежда разпознаха.
— Заведи Карес вътре! — нареди Люсиен на Филип, а в същото време градината зад къщата се изпълни с прислужници, привлечени от камбанния звън.
— Карес, ела горе! — настоятелно й говореше Филип, повел я за ръка към стълбите, които водеха към втория етаж на къщата.
— Какво е това? Какво става? — питаше Карес с разтреперан глас. След това, виждайки Люсиен да пресича градината, откъдето изтича мъж с пушка в ръка, тя извика: — Люсиен!
Той спря за миг и погледна през рамо към мястото, където стоеше тя с Филип. Вдигна ръка и посочи към горния етаж на къщата, обърна се и тръгна, без да се обърне.
— Побързай! Това е сигнал за тревога. Мисля, че са забелязали индианци — говореше й Филип и я дърпаше след себе си нагоре по стълбите.
— Но те няма да ни направят нищо лошо — протестираше Карес, оставила се да я водят през верандата към салона.
Гласът на голямата бронзова камбана отекваше в празните стаи на къщата.
— Не съм убеден в това — каза Филип като затваряше всички френски врати по дължината на верандата и ги заключваше. — Не се безпокой, скъпа, аз съм с тебе — успокои я той и извади малък пистолет от джоба си.
— Но ние току-що пристигаме от селото на Чоктоу — протестираше Карес. — Те обещаха да пазят Сан Рьогре.
— Той те е водил там? — каза Филип, смаян. — Той винаги е прекарвал твърде много време с тези диваци. Да се надяваме, че поне веднъж ще е за добро.
Филип извади рога си с барут и започна да зарежда пушката, която висеше на рамото му.
— Можеш ли да стреляш, Карес?
— Да, ловувала съм — отвърна тя, спомняйки си кралските стрелби, на които бе ходила в гората на Версай.
Този лов повече приличаше на парад или цирк, но баща й се бе погрижил тя да се научи да стреля с ловна пушка. Не искаше да го злепоставя пред всичките му приятели в двора.
— Сигурно в дворцовия резерват, трябваше да се досетя — каза Филип, а присвитите му, кехлибарени очи изразяваха разбиране. — Някой път трябва да разкриеш истината за това, как дойде тук в Луизиана, скъпа.
Той се насочи към заключения кабинет и разби стъклото с един удар на пистолета си. Стигнал до там, той издърпа една кремъклийка и рог с барут. Бързо я зареди и й я подаде.
— Какво ще правим сега? — попита Карес с трептящ глас, докато гръмогласната камбана продължаваше да известява за опасността.
— Ще чакаме, скъпа, ще чакаме — каза й тъжно той, заключвайки вратите, които водеха от салона в другите стаи.
Тя стоеше с пушката в разтрепераните си ръце и гледаше елегантната мебелировка, кристалния полилей над главите им, фините завеси и тапицерии, които сега и се струваха ненужни. Ужасния камбанен звън не преставаше и обтягаше нервите й, докато почувства, че всеки момент ще изкрещи.
Филип стоеше до една от френските врати и гледаше към реката, като че ли щеше да убие всеки войн, който би атакувал къщата откъм реката. Карес тръгна към него, когато камбаната изведнъж престана да звъни. Тишината след такъв постоянен шум бе дори по-страшна.
Взирайки се в ливадата, изпълнена с дълги сенки сега, когато слънцето залезе зад къщата, на Карес й се струваше, че там нещо или някой се движи зад дебелите дънери на четирите огромни дъба. Тя установи, че въображението може да играе лоши шеги на едно съзнание, когато всеки нерв е опънат до краен предел.
Когато смразяващият кръвта звук дойде отдясно, откъм блатото, беше почти облекчение, че чакането е свършило. Въздухът на късния следобед се изпълни с изстрели, викове на умиращи мъже и още по-лошо, от тропота на боси крака по стълбите пред заключената врата.
Филип й кимна да стои зад него и тръгна към средата на стаята. Тогава един-единствен изстрел прозвуча откъм верандата и сложи край на топуркането на босите крака по дървените стълби.
По-късно, когато се опитваше да възпроизведе събитията, й се струваше, че това бе продължило дълго, но не можеше да си спомни точно колко. Помнеше само ударите по вратата на салона и прекрасния звук от гласа на Люсиен, който настояваше да му отворят. Тя изтича до вратата преди Филип и я отвори.
— Скъпа моя, добре ли си? — гласът на Люсиен бе остър като нож, докато я грабваше в прегръдките си. Тя се прилепи до него, до здравата сила на мъжественото му тяло.
— Свърши ли? — въпросът на Филип бе като груба намеса.
— Бяха само няколко — банда ренегати, повечето от които сега са мъртви — обясни Люсиен безпристрастно. — Те хванали следите им в блатата и са ги проследили дотук, но не са знаели, че също са следени от няколко войни на Нашоба.
Той обви ръка около Карес и я отведе към средата на салона, далеч от вратата.
— Това същата банда, която извърши набезите нагоре по реката, ли е? — попита Филип, а тясното му лице доби странен израз, като гледаше Карес, залепнала за високия Люсиен.
— Не можем да бъдем сигурни. Чоктоусите са неспокойни от отношението на Водрюл. Англичаните се възползват от този факт. Тук можеха да бъдат повече — въздъхна Люсиен, излязъл от търпение. — Говори се за гражданска война срещу Чоктоу. С Водрюл и британците, които манипулират ситуацията в своя полза, всичко е възможно.
— Глупаво беше да водиш със себе си Карес през блатата до селището. Можеха да ви нападнат, когато сте били сами в пирогата! — подигра се Филип.
— Добре ми е известно това, което казваш — Люсиен процеди думите през стиснати зъби. — Ето защо реших да се върнем в Нови Орлеан.
— За пръв път съм съгласен с тебе — отговори Филип. — Цвайг може да се погрижи за останалата реколта. Много собственици на плантации ще направят същото. Зимният светски сезон ще започне рано тази година. Ако мога да разчитам на гостоприемството ви за една нощ, аз също ще се върна сутринта в Шен Верт и ще оставя инструкции на моя надзирател. Намирам, че калните улици на Нови Орлеан също ме привличат.
— Как бих могъл да откажа дома си на мъжа, който защитаваше жена ми така галантно — каза учтиво Люсиен, но наблегна на думите „жена ми“.
— Мисля, че бих искала да седна — произнесе със слаб глас Карес, понеже имаше чувството, че стаята се върти бавно около нея.
Придвижвайки се към дивана, тя видя през отворената врата проснатото тяло на мъртвия войн. Ръката
