Щом скръсти ръце върху жълтия бележник, тя разбра, че той смята да се залови за работа. През отворения прозорец долитаха звуците на репетиращия оркестър.
— Трябва да сме в Окала утре към шест — започна Дафи. Джоу кимна покорно. — Преди девет да сме разпънали палатките.
— Парадното шествие ще приключи към десет, а дневното представление ще започне в два — довърши тя с усмивка. — Дафи, нали няма пак да искаш да изкарваме цялата менажерия при всяко незначително представление?
— Ще се събира добра тълпа — отвърна той, като изкусно отбягна директния отговор. — Бонзо предрича меко небе.
— Бонзо да си гледа неговите смешки! — сопна се Джоу. Дафи дъвчеше угарката на изгасналата пура. — Е, добре — каза тя твърдо. — Тъй да бъде.
— В Окала ще имаме попълнение, поне за известно време — той издаде напред устни и я погледна в очите. Нейните искряха, а неговите бяха леко избледнели с възрастта. — Не зная дали ще изкара целия сезон с нас.
— Дафи, що за новак ще приемаме тепърва? Кой е той, да не е някой кипящ от енергия писач, който твори епическа поема за изчезващите пътуващи циркове? Ще прекара някоя и друга седмица като общ работник, а после ще се кълне, че познава всичко от игла до конец.
— Едва ли ще се подвизава като общ работник — измърмори Дафи.
Драсна клечка кибрит и върна живот на пурата. Джоу се смръщи озадачено, докато съзерцаваше издигащия се към тавана дим.
— Не мислиш ли, че е малко късно за подготвянето на нов номер?
— Не е изпълнител — Дафи изруга наум, после отново я погледна в очите. — Той е нашият собственик, рожбо.
В първия момент тя не каза нищо. Остана да седи напълно неподвижно, както Дафи я бе виждал от време на време, когато дресираше ново животно.
— Не! — изправи се Джоу изведнъж и тръсна глава. — Не и той! Не сега! Защо трябва да идва? Какво ще търси тук?
— Циркът е негов — напомни Дафи. Гласът му бе едновременно грубоват и съчувствен.
— Този цирк никога няма да бъде негов! — отвърна разпалено тя, макар рядко да допускаше гневът й да надделее. — Той е на Франк!
— Франк е мъртъв — заяви Дафи с кротък, но непоколебим и категоричен тон. — Сега циркът принадлежи на сина му.
— Син ли? — настръхна Джоу.
Вдигна ръце и притисна с пръсти слепоочията си. Бавно отиде до прозореца. Навън слънцето вече лееше лъчи над главите на работещата трупа. Участниците в изпълнението на трапец, наметнали дебели горни дрехи над триката, се отправяха към манежа. Глъчката от различни езици бе толкова привична, че Джоу дори не я забелязваше. Подпря се на перваза и опита да усмири яда си.
— Що за син е този, който нито веднъж не си е направи труда да посети баща си? За тридесет години така и не дойде да види Франк — преглътна надигналите се в гърлото й сълзи и с усилие успокои гласа си. За какво му е да идва сега?
— Крайно време е да разбереш, че животът има две лица, рожбо — рече троснато Дафи. — Дори не си била родена преди тридесет години. Не знаеш защо жената на Франк го е напуснала най-неочаквано, защо момчето никога не е идвало при него.
— Той не е момче, Дафи, той е мъж — извърна се тя. Вече се бе овладяла и говореше не така разпалено. — Сега е на тридесет и една-две години, доста преуспял адвокат с луксозен офис в Чикаго. Много е заможен, това знаеш ли го? — Устните й се изкривиха в усмивка, но очите й останаха сурови. — И не от съдебни дела и хонорари. Богатството е от страна на майка му. Прилични, сигурни, наследствени пари. Не мога да разбера за какво му е притрябвал на един имотен градски адвокат един пътуващ цирк.
Дафи сви широките си закръглени рамене.
— Може да търси данъчни облекчения или начин за укриване на доходи. Може да желае да язди слон. Може да е каквото и да било. Нищо чудно да иска да направи оглед на имуществото и да ни разпродаде къс по къс.
— Дафи, само това не! — лицето на Джоу отново пламна от вълнение. — Не може да го направи!
— Като едното нищо — промърмори той и загаси фаса в пепелника. — Може да прави каквото му скимне. Ако си е наумил да разтури цирка, ще го разтури.
— Ама нали имаме договори до октомври…
— Не си толкова глупава, Джоу — намръщи се Дафи и почеса рижавия венец на главата си. — Той е в състояние да ги прекрати или анулира. Нали е адвокат. Със сигурност ще намери начин да се измъкне от един договор, ако иска. Възможно е да изчака до август, когато започнем новите преговори, и да ни натири всичките. — Видя нещастната й физиономия и би отбой. — Слушай, рожбо, не казвам, че той ще продаде цирка, а само че би могъл.
Тя прокара ръка през косата си.
— Трябва да предприемем нещо.
— Може да изтъкнем каква е печалбата в края на сезона — отвърна кисело Дафи. — И да покажем на новия собственик, че в нас все още има хляб, че има какво да предложим. Важно е, струва ми се, да разбере, че не сме някакво западнало шоу, а истински и твърде доходен цирк с първокласни изпълнители. Той трябва да види какво е създал Франк, как е живял, какво е искал да направи. Мисля — добави, като я гледаше в очите, — че основно ти трябва да се нагърбиш с това негово прозрение.
— Аз ли? — Джоу дори не успя да се ядоса от изумление. — Защо? Теб повече те бива във връзките с обществеността, отколкото мен. Аз дресирам лъвове, не адвокати.
Тя не можа да прикрие насмешливата нотка в гласа си.
— Ти беше по-близка с Франк от който и да било друг. Никой не познава цирка по-добре от теб — Дафи пак сбърчи вежди. — Освен това умът ти сече. Никога не съм предполагал, че ще има някаква полза от онези шантави книжки, които четеш. Или греша? — не сдържа усмивката си Джоу.
— Дафи, — не сдържа усмивката си Джоу. — Само защото съм чела Шекспир не значи, че мога да се разправям с Прескот. При мисълта за него се вбесявам. А какво ще стане, като го срещна лице в лице?
— Е — повдигна рамене той и издаде напред устни, — щом смяташ, че няма да се справиш…
— Не съм казала, че няма да се справя — смотолеви тя.
— Ако разбира се, те е страх…
— Не ме е страх от нищо, а най-малкото от някакъв чикагски адвокат, който не може да различи кон от камила и който бъкел на разбира от цирково изкуство! — Джоу пъхна ръце в джобовете на панталоните си и взе да крачи из малката стаичка. — Ако Кийн Прескот, адвокат и служител на закона, желае да прекара лятото в цирка, аз ще се постарая то да бъде за него едно незабравимо преживяване!
— Мило и кротко — предупреди я Дафи, когато тя тръгна към вратата.
— Дафи — извърна се Джоу и му отправи невинна усмивка. — Нали знаеш колко нежно пипам.
И за го докаже, тръшна вратата след себе си.
Едва се развиделяваше, когато проточилият се керван на цирка спря край обраслото с трева поле. Хоризонтът сивееше. Цветовете на зората само се предугаждаха върху избледнялото небе. В далечината се виждаха горичка до горичка от портокалови дървета. Джоу излезе от кабината и я лъхна свежото ухание на ранното утро. Чуден ден, рече си, и вдиша дълбоко, с наслада. Струваше й се, че няма по-красива гледка от новата зора, пробиваща си път към живота.
Въздухът беше леко мразовит. Вдигна ципа на сивото плетено яке и загледа как останалите членове на цирковата трупа се измъкват от своите фургони, коли и каравани. Скоро тишината на утрото бе нарушена от гласове. Работата започваше. Когато брезентовото платнище на Голямата шатра бе разтоварено и разгънато на земята, тя отиде да провери как нейните лъвове са понесли близо стокилометровото пътуване.
Трима от помощниците й сваляха клетките от платформата. Бък беше с нея от най-отдавна. Беше работил още с баща й, а в промеждутъка от неговата смърт до професионалния дебют на Джоу беше
