Джоу го стрелна под око.
— Не прилича на останалите. Към тридесетгодишен е, струва ми се — продължи колебливо. — Носи джинси и тениска. Висок над метър и осемдесет. — Вълна смях се изля през отвореното платнище и заглуши думите й.
— Косата му е тъмноруса и права.
— А-а, видях го — побутна я Джейми да се отмести от пътя му и се приготви за влизане. — Отиваше с Дафи към червения фургон.
С висок, див крясък клоунът Топо се втурна в Голямата шатра, обут в петдесет и пети размер маратонки и размахвайки кофата с конфети.
С умислен вид Джоу наблюдаваше как Джейми преследва около манежа другите трима палячовци. Странно е, рече си, Дафи да води местен човек в административния фургон. Нали той й беше казал, че не търси работа. Не беше от тези, дето чергарстват и по пътя временно се захващат, с каквото им попадне. В него се усещаше някаква улегналост, стабилност, която не можеше да се сбърка. Не приличаше също и на работник от друг цирк. Дланите му бяха твърде меки. Освен това, добави тя мислено, докато се мяташе върху Бабет — чисто бяла кобила — край него несъмнено витаеше градски дух. Както и непогрешимият дух на успеха. И на властта. Не, този мъж определено не беше дошъл за работа.
Джоу сви рамене, подразнена от нахлуването на непознатия в мислите й. Още повече се ядосваше, че го бе търсила с поглед сред тълпата по време на парадното шествие и че дори в момента се питаше дали не седи някъде край кръглия манеж. Не беше присъствал на дневния спектакъл. Тя потупа разсеяно врата на кобилата, после чу свирката на конферансието и зае красива, изправена стойка.
— Дами и господа! — обяви той с обигран, звучен глас. — Представяме ви най-фантастичната гледка под големия купол, най-зрелищната дресура на диви животни! Кралицата на джунглата!
Джоу смушка Бабет с пети и препусна към арената. Публиката посрещна с взрив от аплодисменти великолепната двойка. Наметната с черна пелерина, със свободно развяващи се гарванови коси под блестяща диадема, Джоу галопираше без седло върху голия гръб на снежнобялата кобила. Държеше в двете си ръце по един дълъг, тънък камшик, които размахваше поред с плющене над главата си. Пред входа на голямата клетка, ограждаща зрителите от арената, тя скочи от все още препускащия кон. Бабет се насочи към изхода, където я поеха ръцете на гледача й, а Джоу премести двата камшика в едната си ръка, с другата със замах отметна и хвърли пелерината. Костюмът й представляваше плътно прилепнал гащеризон, искрящо бял, обсипан със златни пайети. В силен контраст косите й се спускаха прави и тежки надолу по гърба.
Трябва да се появиш впечатляващо, винаги й беше повтарял Франк. И Джоувилет го правеше. Зашеметяващо.
Дванадесетте лъва се бяха подредили вече в клетката откъм вътрешната й страна, покачени върху сините и бели пиедестали. Влизането при тях се струваше на публиката съвсем обикновено нещо, ала Джоу знаеше, че това бе един от най-опасните моменти в целия номер. За да влезе и отиде в средата на арената, тя трябваше да мине в непосредствена близост между два от зверовете. Винаги слагаше там най- послушните животни, но ако едното беше разярено или просто в игриво настроение, то като нищо можеше да я повали с един удар на мощната си лапа. Дори и ако острите му нокти бяха прибрани, нараняването можеше да е страшно.
Влезе бързо и си озова заобиколена от всички страни с огромните диви котки. Пайетите и диадемата улавяха светлините и проблясваха при всяко нейно движение. Джоу обикаляше клетката, плющеше с камшика за ефект, докато всъщност командваше животните с гласа си. Караше ги да вършат заученото, като нагаждаше заповедите си така, че да наваксва ако се наложи, закъснението от неохотното изпълнение на някой от зверовете и един номер да следва без прекъсване веднага след края на предишния.
Тя не харесваше прекаленото използване на реквизит. Предпочиташе движението и действието. Нямаше по-добро средство за постигане на зрелищност от контраста между големите пепеляво жълти хищници и дребната бяло златиста крехка фигура. Джоу умело го използваше. Нейният номер беше артистичен, разчитащ на стил и блясък, а не на противопоставяне и борба за надмощие, при които се подчертаваше дивата свирепост на зверовете, като се вдигаше врява, размахваха се незаредени пушки или гърмяха халосни патрони. Нейната увереност се предаваше на зрителите и правеше дресурата да изглежда лесна, неизискваща особени усилия. Ала всъщност тялото й бе стегнато като пружина, готово за всяка опасност, а умът й беше така фокусиран върху лъвовете, сякаш публиката изобщо не съществуваше.
Стоеше между високите пиедестали, докато зверовете прелитаха над главата й от двете посоки. Мощните им тела раздвижваха въздуха и повеят се заплиташе в косите й. Когато по заповед скочиха един по един на земята, те приседнаха на задните хълбоци и огласиха купола с кънтящ рев. От време на време някой посягаше с лапа към дръжката на камшика, но Джоу го възпираше с рязка команда. Изпрати най- умелия си скачач да лети през горящ обръч. Придума животното с най-добро чувство за равновесие да ходи върху блестяща сребърна топка. Номерът завърши сред нов взрив от аплодисменти, когато яхна Мърлин и мина с него върху парапета на арената.
Зад кулисите лъвът влезе в подвижната клетка на колела и остана под грижите на Пийт.
— Добро изпълнение — каза той и й подаде дълга кадифена наметка. — Мина като по вода.
— Благодаря — тя потръпна и се загърна плътно с дрехата. Пролетната нощ й се стори студена след горещината на прожекторите и напрежението в клетката.
— Слушай, Пийт, кажи на Джери той да ги нахрани тази вечер. Бяха много спокойни и послушни.
Пийт пукна балонче с дъвката и се подсмихна.
— Не знам дали ще останат такива, ако реши да си търси белята.
Тръгна към камиона, с който щеше да закара клетката на определената за лъвовете площадка, а Джоу викна подире му:
— Пийт!
Той се обърна. Тя прехапа устни, поколеба се за миг, после каза:
— Ще го държиш под око, нали?
Пийт се ухили и се качи в кабината.
— За кого се тревожиш повече, Джоу? За тези големи котки или за онова хилаво момченце?
— И за тях, и за него.
Тя се засмя и тръсна глава. Изкуствените скъпоценни камъни върху диадемата проблеснаха. Като знаеше, че до финалния парад в края на представлението остава близо час, Джоу реши да се поразходи. Отправи се към домакинската палатка за малко кафе. По навик мислено си представяше отново целия номер, част по част. Мина добре, рече си, доволна от темпото и синхрона по време на изпълнението. Щом Пийт казва, че е било гладко, значи наистина е така. От него неведнъж беше чувала критики през последните пет години. Е, вярно, че Хамлет я беше подложил на изпитание един-два пъти, ала това го знаеха само тя и лъвът. Съмняваше се някой друг, освен Бък, да бе забелязал създадените неприятности. Джоу затвори за момент очи и направи няколко кръгови движения с рамене, за да поотпусне напрегнатите, схванати мускули.
— Страхотен номер имате.
Тя се обърна по посока на гласа. Сърцето й ускори ход. Макар да я изненадваше интересът й към този почти непознат мъж, съзнаваше, че бе очаквала и се бе надявала да го види. Беше й приятно да го наблюдава как приближава и чувството се отрази върху лицето й.
— Здравейте — видя, че и той като Дафи пушеше пура, но неговата беше дълга и тънка. Отново й направиха впечатление изящните му ръце. — Хареса ли ви представлението?
Непознатият спря пред нея и се взря в лицето й така настойчиво, че Джоу се почуди дали не й бе размазан гримът. После той се подсмихна и поклати невярващо глава.
— Знаете ли — започна, — когато ми казахте тази сутрин, че имате номер с котки, аз си представих сиамски, а не африкански.
— Сиамски ли? — повтори неразбиращо тя, после прихна. — Домашни котета ли имате предвид?
Мъжът докосна косите върху гърба й, докато Джоу продължаваше да се смее на представата как придумва сиамски котки да скачат през горящ обръч.
— От моя гледна точка — продължи той и остави дълъг кичур да изтече между пръстите му, — това е по-разумно, отколкото малко създание като вас да влиза в клетка с дузина лъвове.
