подхвана битка.
— Откъде желаете да започнем — попита на глас.
— От теб.
Бързият му отговор я накара да свъси в недоумение вежди.
— Не разбирам какво имате предвид.
За момент Кийн я изгледа изпитателно. В очите й нямаше преструвка или прикрито лукавство.
— Да, виждам, че не разбираш — кимна той. — Да започнем с твоите диви котки.
— А-а! — веднага изчезна бръчката от челото й. — Добре.
Гледаше го как вади тънка пура и изчака пламъчето на запалката да лизне върха й, преди да заговори.
— Имам тринадесет — седем мъжки и шест женски. Всичките са африкански лъвове между четири и половина и двадесет и двегодишни.
— Мислех, че работиш с дванадесет — вметна Кийн и пусна запалката в джоба си.
— Така е, понеже Ари е пенсионер — Джоу се обърна и посочи големия мъжкар, който дремеше в клетката. — Пътува с мен, защото винаги така е било, ала вече не излиза на арената. На двадесет и две години е, най-старият. Баща ми го е отгледал, защото Ари е роден не на свобода, а в клетка. На същия ден, в който и аз. Тя въздъхна. В гласа й се прокрадна тъга.
— Той е последният, който остана от баща ми. Не мога да го продам на някой зоопарк. Все едно да тикнеш възрастен роднина в старчески дом и да го изоставиш. Целият му живот е преминал в цирка, точно както и моят. Името му на еврейски означава „лъв“ — Джоу се усмихна, унесена в спомени и забравила мъжа до себе си. — Баща ми винаги ги кръщаваше с такива имена, които по един или друг начин означават „лъв“. Лео, Леонард, Леонара. В разцвета на силите си Ари беше ненадминат скачач. Умееше също и да се катери отлично, защото някои от тях не искат. Можех да го науча на всичко. Умно котенце, нали, Ари? — промененият й тон накара големия звяр да се размърда. Отвори очи и я погледна. Звукът, който издаде, приличаше по-скоро на немощно ръмжене, отколкото на рев. После пак задрема. — Уморен е — добави тя. — Двадесет и две години са доста за един лъв. Много е стар.
Беше й трудно да се пребори се с налегналата я тъга.
— Какво има? — докосна я Кийн по рамото.
Джоу не реагира. Очите й бяха изпълнени с печал. Гласът и потрепваше, когато му отговори.
— Той умира. А аз нищо не мога да направя, за да го предотвратя — пъхна ръце в джобовете си и тръгна към другите клетки. Докато чакаше Кийн да се приближи, пое два пъти дълбоко дъх. Щом реши, че се е успокоила, продължи отново с по-овладян глас: — Работя ето с тези дванадесет — каза и посочи с жест основната група клетки. — Хранят ги веднъж на ден — сурово месо шест пъти в седмицата, яйца и мляко на седмия ден. Всичките са докарани направо от Африка и бяха съвсем диви, когато ги поех. — Тя отвори решетъчната врата на прохода между клетките, разположени от двете му страни. — Това е Мърлин — подхвана отново Джоу. — Този, когото яздя в края на номера. Той е на десет и има най-уравновесения нрав от всички лъвове, с които съм работила. Хийтклиф — продължи, като вървеше покрай редицата клетки, — е шестгодишен, най-добър е в прескоците. А това е Фауст — мъниче на четири и половина.
Лъвовете кръстосваха вътре в клетките си, докато Джоу водеше Кийн по прохода в средата. Тя не се стърпя и даде знак на Фауст с вдигната ръка. Звярът покорно нададе мощен, оглушителен рев. За нейно разочарование Кийн не хукна да се спасява.
— Много впечатляващо — каза той спокойно. — Поставяш го в центъра, когато лягаш върху тях, нали?
— Да — изненада се Джоу и откровено призна мислите си на глас: — Много сте наблюдателен… И имате здрави нерви.
— Моята професия също го изисква до известна степен.
Тя се замисли върху това за миг, после се обърна пак към лъвовете.
— Лазарет е дванадесетгодишен, не го бива много като артист. Болинброук е на десет, от същата лъвица, която е майка и на Мърлин. Хамлет — спря се пак Джоу, е на пет. Купих го, за да заеме мястото на Ари в номера — тя се взря в жълтите очи на животното. — Има възможности, но е надменен. Както и упорит. Просто ме чака да направя грешка.
— Защо? — погледна я Кийн.
Джоу беше приковала очите си в нетрепкащите зеници на звяра.
— Може да ме издебне и здравата да ме удари — отвърна, без да променя изражението си. — Този е първият му сезон в голямата клетка, тоест пред публика. Пандора — посочи тя към лъвиците. — Много аристократична дама. Шестгодишна. Естер е на седем и е най-послушната, използвам я за всичко. На Порша тази година също й е първа. В повечето случаи топли мястото.
— Топли мястото ли?
— В буквалния смисъл — обясни Джоу. — Още не е усвоила сложни номера. Допълва бройката, прави само някои основни неща и главно топли мястото. Дулсинея — продължи тя нататък, — е най-голямата красавица сред дамите. Ето я Офелия, която имаше малки миналата година. Абра е на осем години, нравът й е зъл, но добре се справя с балансирането.
Като чу името си, лъвицата стана, изпъна дългото си златисто тяло и захвана да го трие в прътите на клетката. Издаде дълбок гъргорещ звук. Джоу се намръщи и пъхна отново ръце в джобовете си.
— Тя ви харесва — промърмори.
— О? — повдигна Кийн вежда и се вгледа по-внимателно в сто и петдесеткилограмовата Абра. — Как разбра?
— Когато лъвът те харесва, се държи точно по същия начин, като домашна котка. Мърка и се отърква в краката ти. Абра се трие в решетките, защото няма как да се приближи повече.
— Ясно — устните му трепнаха закачливо. — Длъжен съм да призная, че изпитвам затруднение как да върна комплимента. — Той дръпна от пурата и впери поглед в Джоу през облачето дим. — Подборът ти на имена е забележителен.
— Обичам да чета — ограничи се тя в пояснението. — Има ли още нещо, което бихте искали да узнаете за лъвовете?
Беше решила да запази разговора им само на чисто делова основа. Усмивката му твърде ярко й припомняше срещата им предишната вечер.
— Упояваш ли ги преди представлението?
В очите й пламна гняв.
— Не, разбира се!
— Въпросът неоснователен ли беше? — поинтересува се Кийн.
Пусна угарката на земята и я стъпка с пета.
— Като за новак, не — рече Джоу примирено и небрежно отметна косата си назад. — Упояването е не само жестоко, то е пълна глупост. Упоеното животно няма да е в състояние да изпълнява нищо.
— Ти не ги докосваш с камшика — отбеляза той. Гледаше как лекият вятър си играе с кичури от косата й. — Тогава за какво го използваш?
— За да им привлека вниманието и да държа публиката будна — усмихна се тя неволно.
Той я хвана за ръката и Джоу моментално се напрегна като струна.
— Хайде да се поразходим — предложи й. Поведе я далеч от клетките. Тук и там сновяха хора и тя се въздържа от явна съпротива. Последното, което й се искаше, бе да тръгнат приказки, че е имала спречкване със собственика.
— Как ги опитомяваш? — поднови разговора Кийн.
— Не го правя. Те на са питомни, а дресирани.
Наблизо мина висока блондинка с малък бял пудел на ръце.
— Мърлин е гладен днес — подвикна Джоу и се засмя.
Жената гушна кучето до гърдите си с престорена тревога и започна бърза словесна атака на френски. Джоу се разсмя и на същия език й отвърна, че Фифи е прекалено жилава за вкуса на Мърлин.
— Фифи може да прави двойно салто върху гърба на препускащ кон — обясни, щом подминаха. — Дресировката й е същата, като на моите котки, ала тя си е домашно куче, а моите зверчета са диви — извърна се към Кейн. В косата й играеха отблясъци от слънцето, а в очите й искряха златни точици. — Едно
