— Не съм малка — възрази тя добродушно. — Освен това, големината едва ли има някакво значение, когато лъвовете са дванадесет.
— И това е вярно — непознатият вдигна очи и ги спря върху нейните. Джоу още се усмихваше. Беше й приятно да стои с него. — Защо го правите? — попита внезапно той.
Тя го изгледа учудено.
— Как защо? Това ми е работата.
По начина, по който я гледаше, разбра, че не бе доволен от простия отговор.
— Може би трябваше да ви попитам как сте станали звероукротител.
— Дресьор — поправи го механично Джоу. Зад тях долетяха приглушените аплодисменти на публиката. — Започват семейство Бейрътс — огледа се тя нататък. — Не бива да изпускате изпълнението им. Първокласни акробати са.
— Няма ли да ми кажете?
Гласът му беше тих и кротък.
Джоу повдигна изненадано вежди. Видя, че мъжът действително искаше да знае.
— Защо, не е тайна. Баща ми беше дресьор, на мен също ми идваше отръки да работя с лъвовете и така стана от само себе си. Получи се нещо като приемственост.
Никога до този момент не беше мислила за кариерата си, сега също не й се задълбочаваше в разсъждения.
— Пропилявате си билета, като стоите тука — каза. — Ако искате, можете да гледате останалото от задния вход за артистите.
Обърна се, за да го заведе дотам, ала той я задържа за ръката.
Пристъпи напред, докато телата им почти се допряха. Тя усети топлината на неговото и бързите удари на сърцето си. Усещаше го как бие силно и пулсира в тялото й по същия начин, както при първото приближаване до някой нов, непознат й лъв. Вълнението пред неизвестното. И той самият беше нещо ново, неизпитано. Трепна, когато непознатият вдигна ръка и докосна бузата й. Не се помръдна и остави топлината бавно да се разлее. Гледаше го внимателно, сякаш преценяваше що за човек бе. Очите й бяха широко отворени, прями, без боязън и недоверие.
— Ще ме целунете ли? — попита го с тон, който изразяваше повече любопитство, отколкото желание.
Очите му светнаха развеселено и заблестяха в сгъстяващия се здрач.
— Мина ми нещо такова през ум — отвърна. — Имате ли някакви възражения?
Джоу се замисли за момент и сведе поглед към устните му. Харесваше й тяхната форма и се почуди какво ли бе да ги усети върху своите. Той не я притегли по-близо. Като все още я държеше за ръка, постави другата си зад врата й. Джоу не отместваше поглед от лицето му.
— Не — рече. — Не възразявам.
Устните му трепнаха леко в ъгълчетата и мъжът бавно се наклони над нея. Тя не затвори очи и продължи да го гледа. От опит знаеше, че човек може да разбере най-много за хората и лъвовете по очите им. За нейна изненада, той също не ги затвори, дори когато устните им се докоснаха.
Беше нежна целувка, без сила и настойчивост, един бегъл, като полъх допир. Но, смаяна, Джоу изпита усещането, че земята се тресе под краката й. В първия момент помисли дали не водят слоновете наблизо, после смутено се сети, че още не им е време. Устата му леко се движеше, очите бяха неподвижно приковани. Нейното сърце биеше до пръсване. Стояха, като едва се докосваха. Големият купол ехтеше зад тях. Непознатият бавно прокара върха на езика си по устните й, леко ги разтвори. Пак нямаше бурна припряност. Целуваше я, без да бърза, уверено, докато тя не задиша тежко. Тих стон се изтръгна от гърлото й, ресниците й трепнаха и Джоу затвори очи.
За миг се предаде напълно във властта му, покорена от новото усещане, което се разливаше по тялото й. Притисна се до него в стремеж да удължи удоволствието, да попие вкуса на устните му.
Той я отдръпна, ала лицата им останаха едно до друго. Тя беше като замаяна. Видя, че се бе повдигнала на пръсти, за да го достига. Ръката му още лежеше на тила й. Очите му изглеждаха златисти в мрака на настъпващата нощ.
— Каква невероятна жена си, Джоувилет — прошепна. — Една изненада след друга.
Джоу се чувстваше изумително. По-жива от всякога. Тялото й тръпнеше, пламтеше от нови усещания. Усмихна му се.
— Не зная как се казвате.
Мъжът се разсмя и хвана двете й ръце. Преди да проговори, наблизо се разнесе хрипкавият глас на Дафи.
— Гледай ти, гледай ти! — възкликна с обичайния си бодро шеговит тон. — Не знаех, че вие двамата сте се видели. Джоу вече разведе ли ви наоколо? — Стигна до тях и я стисна за рамото. — Знаех си, че мога да разчитам на теб, рожбо. — Тя го зяпна озадачено, но той продължи в скороговорка, преди да бе успяла да попита нещо. — Да, уважаеми господине, това малко момиченце изпълнява потресаващ номер, нали? Страхотна хватка има. А цирка познава като петте си пръста. Родена е и пораснала в него. — Джоу разбра, че Дафи се бе впуснал в поредната си сладкодумна реч и нищо не можеше да го спре. — Така е, господине, каквито и въпроси да имате, просто се обърнете към нашата Джоу и тя ще ви отговори. Аз, разбира се, също винаги съм на наше разположение. Мога да ви разправя всичко за счетоводните книжа и сметките, за договорите и тем подобни, само кажете.
Дафи изпухтя два пъти с пурата, а Джоу усети първите пристъпи на безпокойство.
Какви ги дрънкаше Дафи за сметки и договори? Премести поглед към мъжа, който още държеше ръцете й своите. Той самият слушаше Дафи с непринудена, развеселена усмивка.
— Счетоводител ли сте? — попита го объркана тя.
Дафи се разсмя и я погали по главата.
— Знаеш, че господин Прескот е адвокат, Джоу. Гледай да не си изпуснеш реда.
Той им кимна свойски и се отдалечи по посока на Голямата шатра, откъдето долиташе шум и врява.
Външно почти неуловимо Джоу цялата се бе стегнала от така ненадейната, безцеремонно поднесена от Дафи новина, ала Кийн го усети. Свъси вежди и я изгледа продължително.
— Сега знаеш как се казвам.
— Да — цялата живителна топлина я беше напуснала. Гласът й беше студен като кръвта във вените. — Ще пуснете ли ръцете ми, господин Прескот?
След кратко колебание Кийн сведе глава и се подчини. Тя бързо пъхна ръцете си в джобовете на дрехата.
— Не бяхме ли стигнали в отношенията си до етапа да си говорим на „ти“, Джоу?
— Уверявам ви, господин Прескот, че ако имах представа кой сте, нямаше да се стигне до никакви отношения.
Думите бяха изречени с твърдо, хладно високомерие. Но отвътре, макар да се мъчеше да не им се поддава, я разкъсваше гняв, унижение, чувството, че е измамена. Цялото удоволствие от вечерта бе погубено. Целувката, която й създаде усещането за възвишеност и жизнена сила, сега й се струваше евтина и долнопробна. Не, няма да разговаря с него на „ти“, зарече се тя. За нищо на света нямаше да го нарича по име.
— Извинете, трябва да се приготвя за излизането.
— Защо е тази промяна? — задържа я отново той за ръката. — Да не би по принцип да не обичаш адвокатите?
Тя го изгледа студено. Чудеше се как бе могла напълно да се излъже в преценката си за човека, когото срещна тази сутрин.
— Не деля хората според професиите им, господин Прескот.
— Ясно — тонът му стана отчужден, погледът остър. В такъв случай излиза, че изпитваш неприязън към името ми. Трябва ли да разбирам, че имаш зъб и на баща ми?
В очите й блесна кипналата на мига ярост. Рязко издърпа ръката си.
— Франк Прескот беше най-благородният, най-милият и всеотдаен човек, когото някога съм познавала. По никой начин не ви свързвам с Франк, господин Прескот. Вие не го заслужавате — макар да й бе почти невъзможно, Джоу насила се принуждаваше да говори с нормален тон. Не искаше да вика и да привлече
