отработил малък номер с четири мъжки лъва. Поради стеснителността си той така и не можа да свикне с публиката и оттеглянето му от представленията се оказа истинско облекчение. За Бък двама души на едно място бяха вече тълпа. Висок метър и деветдесет, той имаше достатъчно яко телосложение, за да се подвизава от време на време като Херкулес в малките крайпътни представления. Имаше впечатляваща дълга и непокорна руса грива и пищна къдрава брада. Ръцете му бяха едри, с дебели силни пръсти, ала Джоу си спомняше тяхната нежност, когато двамата с него израждаха двете малки на една от лъвиците.
Дребната фигура на Пийт изглеждаше съвсем хилава до тази на Бък. Възрастта му бе трудна за определяне. Джоу предполагаше, че бе някъде между четиридесет и петдесетгодишен, но не бе много сигурна. Той беше тих човек, с кожа като полиран махагон и плътен, басов глас. При Джоу дойде преди пет години, търсеше работа. Тя така и не го попита откъде е, а сам той също не отвори дума. Носеше бейзболна шапка и никой не го беше виждал без парче дъвка, което бавно и нежно преживяше. Четеше книгите на Джоу и бе всепризнат майстор на покера.
Джери беше деветнадесетгодишен, кипящ от енергия. Висок близо метър и осемдесет, той все още изглеждаше юношески възслаб и дългурест. Родителите му също работеха в цирка. Майка му шиеше, а баща му продаваше сувенири. Да се занимава с хищниците беше детската му мечта и тъй като те принадлежаха на Джоу, тя най-сетне склони да го обучава.
— Как са моите дечица? — попита, щом приближи. Спираше пред всяка клетка и милваше неспокойния звяр вътре, говореше им и се обръщаше към всеки по име, докато накрая те се поусмириха. — Сравнително добре са понесли пътуването — каза Джоу. — Хамлет е все още нервен, ала той е за първа година на път.
— Хамлет поначало е с кисел и зъл нрав.
— Има нещо такова, но пък е умен — тя беше заплела косите си в дебела плитка и сега я отметна на гърба. — Я виж местните вече се появиха.
Няколко коли и куп велосипеди бяха свърнали от пътя и караха през полето.
Това бяха хора от околните селища, които искаха да видят издигането на Голямата шатра, да зърнат, та дори и за миг, другото лице на цирка. Едни щяха само да наблюдават, а други да предложат помощ при разпъване на палатките, като придържат рейките, разгъват платнищата или връзват колчетата. Щяха да се сдобият с безплатен пропуск и незабравимо изживяване.
— Дръж ги далеч от клетките — нареди Джоу и кимна на Пийт, после се отправи към безжизнено отпуснатото платно на шатрата. Бък тромаво закрачи до нея.
Полето бе оживяло от кабели, въжета и щъкащи хора. Шестте слона бяха впрегнати, ала стояха бездейно, а дресьорите им стърчаха до коловете, за които животните бяха вързани. Щом работниците задърпаха обтегачите, тъмнокафявото платнище се изду и набъбна като гигантска гъба.
Подпорите бяха наместени — страничните, междинните, централните, докато плющенето на платнището не заглуши гласовете на борещите се с него. На изток слънцето бързо се показваше и обагряше небето в розово. Шефът на работниците крещеше някакви нареждания, зяпащите отстрани любопитни дечурлига се хилеха, от време на време се разнасяше ругатня. Когато шатрата доби форма, Джоу даде знак на Меги — голямата африканска слоница. Меги покорно сведе хобот. Джоу стъпи ловко в сгъвката му и се покатери на широкия й сив гръб.
Слънцето се местеше все по-високо с всяка изминала секунда и стелеше първите си лъчи върху полето. Ароматът на портокалов цвят се смесваше с миризмата на кожена сбруя. Джоу безброй пъти бе наблюдавала как Голямата шатра се изпъва под просветляващото небе. Всеки път беше особен, а първото издигане за сезона й се струваше като свещенодействие. Меги изправи глава и протръби, сякаш се радваше, че е тук за новия сезон. Джоу се засмя, протегна назад ръка и плесна коравата й, набръчкана задница. Чувстваше се отморена, волна, изпълнена с невероятна жизненост.
Вниманието й привлече мъж, който стоеше до голяма макара с намотан кабел. По навик първо оцени телосложението му. Стегнатата, пропорционална фигура беше характерна за цирков артист. Беше строен, с изправена стойка. Забеляза, че бе широкоплещест, но се усъмни дали мускулите на ръцете му бяха достатъчно яки. Макар да носеше най-обикновени джинси, край него сякаш витаеше духът на големия град. Косата му беше с наситен тъмнорус цвят, утринният ветрец я бе разрошил и разпилял по челото. Беше гладко избръснат, лицето му бе по-скоро тясно, ала с твърдо очертана челюст. Привлекателно лице. То не притежаваше, както реши Джоу, меката, спокойна хубост като на Вито, въжеиграча, а имаше някак по- осезаемо излъчване, изглеждаше по-напористо и като че непреклонно. На Джоу й хареса това лице, хареса й формата на плътните, неусмихващи се устни, негова прозираща кости структура под загорялата кожа. Най-много й допадна прямотата на кехлибарените очи, отправени към нея. Удиви я цветът им — същият като на Ари, любимия лъв. Не знаеше от колко време я наблюдава, дали дълго преди тя да погледне надолу. Впечатли я също липсата на всякакво неудобство или смущение в погледа му. Продължаваше да се взира в нея без какъвто и да било опит да прикрие интереса си. Свикнала с хорските погледи, Джоу се разсмя невъзмутимо и отмета плитката от рамото си.
— Искате ли да се повозите? — викна. Светът, в който живееше, бе винаги на показ, за да бъде самата тя сдържана или необщителна. Видя как веждата му се изви нагоре. Предстоеше да разбере дали само по цвета на очите приличаше на Ари. — Меги не е опасна. Кротка като агънце, само дето е по-голяма.
Разбра, по-скоро усети, че бе схванал предизвикателството. Мъжът закрачи през тревата и спря редом. Има добра походка, отбеляза Джоу мислено, и потупа Меги по хълбока. Животното коленичи тежко върху предните си крака. Джоу протегна ръка. С пъргавина, която я учуди, мъжът се качи върху гърба на слоницата и се плъзна на мястото зад Джоу.
В първия момент тя не каза нищо, безкрайно удивена от тръпката, която премина през нея, когато дланите им се допряха. Докосването беше траяло само един кратък миг. Реши, че просто й се бе сторило.
— Горе, Меги! — заповяда и пак я тупна силно.
Със слонска въздишка Меги се подчини и леко разлюля двамата си пътника.
— Често ли возите непознати мъже? — попита гласът зад Джоу. Беше мек, с красив тембър и любезния нюанс на услужлив продавач.
Джоу се засмя през рамо.
— Меги ги вози.
— Вярно. А знаете ли, че тя е забележително неудобна.
Джоу се разсмя, искрено развеселена.
— Пробвайте да я яздите няколко километра по време на уличното шествие, при това с усмивка на уста.
— Ще пропусна това удоволствие. Вие ли отговаряте за нея?
— За Меги ли? Не, но мога да се оправям с нея. Пък вашите очи са като на една от моите котки — каза неочаквано. — Харесват ми. И понеже ми се стори, че проявявате интерес към Меги и към мен, ви качих на автостоп.
Този път той се разсмя. Джоу изви глава. Искаше да види лицето му. В очите му сега имаше весели искри, зъбите му блестяха бели и равни. Усмивката му също й хареса и тя му отвърна с една от своите.
— Великолепно! Поканихте ме да се повозя на слон, защото очите ми приличат на котешки. И нека не се обижда дамата отдолу, ала аз всъщност зяпах вас.
— О-о! — издаде Джоу замислено устни. — И защо?
Непознатия няколко секунди я гледа мълчаливо.
— Странно, май наистина не знаете.
— Нямаше да питам, ако знаех — отвърна тя и се понамести върху действително неудобния слонски гръб. — Ще е загуба на време да задавам въпроси, чиито отговори са ми известни — обърна се напред и продължи: — Сега се дръжте. Меги трябва да си заслужи балата сено.
Подпорите висяха между платнището и земята под ъгъл четиридесет и пет градуса. Веригите върху слона бързо бяха преметнати през метални обръчи в основата на междинните греди. Джоу пришпори
