изключено да си мислиш, че сме две близначки.
— Виждам само една. — Той се усмихна и се пресегна да я докосне по гордо вирнатата брадичка. — Виждам една, и то прекрасна жена.
Червенина изби по страните й, защото не беше свикнала да я наричат прекрасна.
— Ето, опитай. Това е една смеска от билки по тайна рецепта на баща ми, дори още не е излязла на пазара.
Преди да смогне да откаже, Либи вече държеше чашата пред устата му.
— Благодаря ти. — Странно, ароматът на питието го върна смътно в детските му години. — Как попаднах тук?
— Сега се възстановяваш. Самолетът ти катастрофира на няколко километра оттук.
— Моят самолет?
— Не си ли спомняш? — Сянка на неодобрение се яви и премина по лицето й. Златисти очи. Големи, дълбоки златисти очи. — Надявам се, че скоро ще си възвърнеш паметта. Беше си ударил много лошо главата. — Тя отново поднесе чашата и една си наложи да устои на инстинктивното желание да отмести падналия кичур коса от челото му. — По това време се наслаждавах на бурята, иначе нямаше да те видя как падаш. Истинско чудо е, че не си ранен по-лошо. Тук няма телефон, а и в момента поправят захранването, така че дори не мога да повикам лекар.
— Захранването?
— Радиопредавателят също не работи — отвърна Либи нежно. — Мислиш ли, че можеш да хапнеш малко?
— Вероятно, а ще ми кажеш ли името си?
— Либърти Стоун. — Тя остави чашата настрана и докосна челото му, за да провери дали няма температура. Това, че изобщо не го втресе след инцидента, й се строи второто невероятно чудо. — Родителите ми бяха от първата вълна хипита. Затова аз се казвам Либърти, което е далеч по-добре от сестра ми, която кръстиха Сънбийм. — Тя забеляза объркването му и го улесни. — Викай ми Либи. А ти как се казваш?
— Не пом… — Ръката върху челото му бе хладна и истинска. Така че би следвало и жената да е истинска, каза си той. Но какво, за Бога, говореше тя?
— Как се казваш? Обикновено обичам да знам кого спасявам при самолетни катастрофи.
Той отвори уста, за да даде някакъв отговор, а в главата му имаше само едно огромно черно петно. По гръбначния му стълб пробяга обземащата го паника. Тя прочете страданието в очите и върху лицето му, преди да вкопчи здраво пръсти около китката й.
— Не мога — не мога да си спомня.
— Не се насилвай. — В този момент Либи прокле радиото, което толкова съвестно занесе в селото на поправка, когато слезе за последен път да купи провизии. — Сега още си дезориентиран. Най-добре ще е да си починеш, да се отпуснеш, а аз ще ти приготвя нещо за ядене.
Той притвори очи, а тя веднага скочи на крака и се отправи към кухнята. Този човек не носеше никакви документи за самоличност, помисли си Либи, докато пържеше омлета. Нямаше нито портфейл, нито документи, нито каквито и да било други книжа. Можеше да е който и да било. Криминален тип, психопат… Не. Присмя се на мислите си и настърга малко сирене върху яйцата. Винаги страдаше от прекалено богатото си въображение. Нали именно способността й да си представя образно примитивните и древните култури като реални хора — семейства, любовници, деца — й бяха давали тласък да напредва в кариерата си!
Но въпреки богатото си въображение, тя винаги успяваше да прецени съвсем точно хората около себе си. Това сигурно се дължеше и на възхищението й от хората и техните обичаи. А както с неохота трябваше да си признае, дължеше се и на обстоятелството, че при всяко положение й беше доста по-приятно да изследва хората, отколкото да общува пряко с тях.
Мъжът, който лежеше на дивана в хола й с тежките си размисли, не представляваше заплаха за нея. Който и да беше той, сега бе безобиден. Либи майсторски преметна омлета и се обърна да вземе чиния. С писък изпусна тигана, яйцата паднаха и се разсипаха. Безпомощният й пациент стоеше величествено гол на вратата на кухнята.
— Хорнблоуър — успя да изрече той, преди да се свлече бавно по касата на вратата. — Кейлъб Хорнблоуър.
В полусвяст той чу как тя му говореше нещо. Разтърси глава, за да се освободи от замаяността си, и когато дойде отново на себе си, видя лицето й близо до своето. Беше го прегърнала и се мъчеше да го изправи. Постара се да я улесни и неуспешният му опит ги повали и двамата на земята.
Либи падна по гръб, а Кейлъб Хорнблоуър се стовари с цялата си тежест върху нея.
— По-добре да си беше останал на дивана.
— Извинявай. — Времето му стигна да забележи, че тя бе слаба, стройна и висока. — Аз ли те повалих?
— Да. — Либи продължаваше да го държи в прегръдките си. С пръстите си напипа група силно развити мускули по протежение на гръбнака му. Побърза да ги отмести, като същевременно си обясни собствения си учестен пулс с падането. — Ако нямаш нищо против, стани, защото си доста тежичък.
Той се подпря с едната ръка на пода и се понадигна. Трябваше да си признае, че се чувстваше замаян, но очевидно не беше мъртъв. А и усещането, че тя бе под него, бе великолепно.
— Вероятно все още съм прекалено слаб, за да се движа.
Това някаква закачка ли беше? Да, точно това беше, най-точно можеше да се прочете в очите му. Типичната неостаряваща и особено вбесяваща понякога мъжка закачливост.
— Хорнблоуър, ако не станеш веднага от мен, съвсем скоро ще се почувстваш далеч по-слаб и уязвим. — Преди да се измъкне изпод тялото му, Либи долови лека усмивка на лицето му. Докато му помагаше да се изправи, тя се постара да го гледа право в очите, само в очите, и да не отклонява погледа си. — Ако смяташ да се разхождаш напред-назад, ще трябва да изчакаш, докато започнеш да справяш сам. — С тези думи го хвана през кръста с едната си ръка и в миг се изпълни със силно усещане за неудобство. — И докато не изровя от дрехите на баща ми, за да облечеш нещо.
— Дадено. — С чувство на благодарност той се отпусна върху мекия диван.
— Този път, ако обичаш, стой мирен, докато се върна.
Не възрази. Нямаше сили. Разходката до кухнята и обратно изпи малкото му останали сили. Усещането бе странно и непривично — не бе свикнал да живее с подобна слабост. Не си спомняше някога през целия си съзнателен живот да бе боледувал. Наистина, очевидно бе пострадал доста лошо в тази въздушна схватка, ала нали беше на колко — на осемнадесет?
По дяволите, щом можеше да си спомни това, защо не можеше да си спомни как беше попаднал тук? Кейлъб седна и си затвори очите, като се опитваше да помисли въпреки жестокото си главоболие.
Самолетът му бил претърпял катастрофа. Така поне твърдеше тя — Либи. Наистина той се чувстваше като потърпевш от нещо, но от какво точно. Щеше да му се избистри паметта, също както стана с името му, след онази ужасяваща първоначална тъмна бездна в съзнанието.
Либи влезе в стаята с чиния в ръка.
— Имаш късмет, защото съвсем скоро ходих за храна до селото.
Когато Кейлъб отвори очи, тя внезапно се олюля и почти изпусна яйцата за втори път. Начинът, по който изглеждаше — полугол, само с един чаршаф, метнат през скута, и огънят, който игриво хвърляше отблясъци върху и без това златистата му кожа, можеха да накарат ръцете на всяка една жена да затреперят. Тогава той се усмихна.
— Мирише приятно.
— Мои специалитет е. — Либи въздъхна продължително, ала тихичко и приседна до него. — Ще се справиш ли сам?
— Да. Завива ми се свят, само когато се изправя. — Кейлъб пое чинията и се зае да утоли глада си. След първата хапка я погледна учудено. — Истински ли са?
— Истински? Разбира се, че са истински!
Усмихнат, той гребна повторно.
— Не съм ял истински яйца откакто… Не помня откога.
Тя си спомни, че беше чела някъде как в казармата военните ядат някакви заместители на яйцата.
