— Земята, нали знаеш, третата подред от Слънцето — отвърна тя с нотка на присмех. — Хайде, почивай, Хорнблоуър. Сега си просто объркан.
— Явно. — Той въздъхна дълбоко. — Очевидно си права.
— Ако имаш нужда от нещо, само викни.
Кал остана да си седи там, където го беше оставила Либи. В душата му се разбушуваха чувства — лоши чувства. Ала тя очевидно се бе оказала права — той бе объркан. Ако сега наистина се намираше в Орегон, в северното полукълбо на собствената си планета, това означаваше, че не се бе отклонил чак толкова много от курса. Отклонение от курса, повтори си Кал, докато усещаше как главата му започва наново да тупти от зверското главоболие. Въпросът бе от кой точно курс обаче се бе отклонил?
Погледна часовника на китката си и се засмя на данните, които показваше. С едно движение, което направи по-скоро инстинктивно, отколкото умишлено, той натисна страничното копче. Числата изчезнаха от екрана и на тяхно място засвяткаха поредица червени лампички.
Лос Анджелис. Щом като разпозна координатите, усети облекчение. Явно се бе връщал към базата в Ел Ей, след като бе бил… Но къде бе бил, по дяволите?
Кал се отпусна на леглото и осъзна, че Либи е била права. Леглото се оказа учудващо удобно. Може би ако сега заспеше, само за няколко часа щеше да си спомни и останалото. Понеже за нея това явно бе от значение.
Господи, в какво се забърквам, си мислеше Либи. Тя седна на компютъра и се вторачи в празния екран. Трябваше да се грижи за един много болен мъж — за един изключително красив, болен мъж. Мъж, претърпял сътресение на мозъка, страдащ от частична амнезия и с очи, за които всяка жена бе готова да умре. Либи въздъхна и подпря главата си с ръце върху масата. С мозъчното сътресение можеше и да се справи. За щастие, навремето беше приела уроците по оказване на първа помощ също толкова сериозно, колкото и изследването на племенните обичаи на индианците от западните щати. По време на работата си на обектите изследователите често попадаха в райони, където нямаше нито лекари, нито болници.
Нейната медицинска подготовка обаче не можеше да й помогне да се справи с амнезията. Още по-малко пък с красивите му очи. Познанията си за мъжете бе черпила главно от книгите и се свеждаха предимно до техните културни и обществено-политически прояви. Всичките й контакти с мъже бяха свързани с някакви научни изследвания.
Когато се налагаше, можеше да даде достоен отпор. Борбата, която водеше с ужасната си срамежливост, бе продължителна и сурова. Амбициозността й я караше да задава въпроси, когато би предпочела да си мълчи, за да се слее с масата и никой да не я забележи. Пак тя й бе дала силите да пътува, да работи с непознати и да създаде малкото си, ала верни приятели.
Но когато се стигнеше до личните взаимоотношения между мъжа и жената…
Повечето мъже, с които се беше сблъсквала, се бяха оказвали лесни за елиминиране. По-голямата част от тях бяха привлечени от интелекта й, който, трябваше да си признае, бе в повечето случаи доста едностранчив. После си спомни за членовете на семейството си. Мисълта за тях я накара да се усмихне. Майка й си остана онази отнесена артистична личност, която тъчеше вълнени одеяла на ръчно изработения си стан. А баща й… Либи поклати глава, като се сети за него. Уилям Стоун можеше и да натрупа богатство с билките си, ала Либи просто не го виждаше седнал на директорското бюро, облечен с официален костюм. Музиката на Боб Дилън бе напълно несъвместима със заседанията на борда на директорите, където се обсъждаха планове, печалби и загуби.
Единственият мъж, когото някога бе водила у дома на вечеря с родителите й, си беше тръгнал объркан, изнервен и без съмнение гладен. При този спомен тя се засмя. Той така и не успя да направи нищо друго, освен да зяпа в суфлето от тиквички със соев сос, което майка й беше сготвила.
Самата Либи бе съчетание от идеализма на родителите си, научния прагматизъм и мечтателния романтизъм. Тя вярваше в каузи, в математическите уравнения и в детските приказки. Живият й ум и вярата в науката я бяха обвързали прекалено много с работата й, за да остане място за истинската романтика. А истината беше, че романтиката я плашеше до смърт, когато опреше до нея самата.
Затова се бе потопила в миналото и в изучаването на човешките взаимоотношения през едни отдавна отминали времена.
Беше на двадесет и три години и, както отбеляза Кейлъб Хорнблоуър — необвързана.
Изразът й се понрави — беше точен и съдържателен, но от друга страна някак си романтичен. Обвързване бе идеалният начин да опишеш една връзка. Либи се поправи — да опишеш идеалната връзка такава, каквато имаше между майка й и баща й. Вероятно причината да намира повече радост в работата си, отколкото с мъжете, бе, че все още не бе открила този, с когото да се обвърже.
Доволна от анализа и заключението, до което стигна, тя си сложи очилата и се зае за работа.
Втора глава
Когато Кал се събуди, вече не валеше толкова силно. По прозорците само леко потропваха отделни капки. Действаше му успокоително, като приспивна песен. Той остана легнал още малко, докато си спомняше къде се намира и най-вече — защо беше там.
Сънувал бе някакви присвяткващи светлини и огромна черна празнота. Беше се изпотил в съня си и дишането му бе учестено. Опита се да го нормализира със силата на волята си.
Пилотите трябваше да имат силен и постоянен контрол над телата и емоциите си. На тях често им се налагаше да взимат спешни решения, дори понякога да действат инстинктивно. И за да са в състояние да се справят с трудностите при полетите, бе задължително да имат здрави и тренирани тела.
Той беше пилот. Остана със затворени очи и се опита да се концентрира върху това. Винаги бе искал да лети. Беше обучен. Устата му пресъхна, докато мъчително се мъчеше да възстанови в паметта си нещо… Каквото и да било, дори и най-незначителното парченце от мозайката.
Международните космически сили. Кал силно стисна юмруци, докато пулса му не се нормализира отново. Той работеше за МКС и имаше капитански чин. Капитан Хорнблоуър. Точно така, беше сигурен в това. Капитан Кейлъб Хорнблоуър. Кал. Всички му викаха Кал, с изключение на майка му. Майка му бе висока, забележителна жена с остър ум и заразителен смях.
Полазиха го тръпки от силните чувства, които изпита.
Образът й изплува в съзнанието му. Някак си това, повече от всичко друго, което си бе спомнил досега, му даваше чувство за идентичност. Имаше семейство — родители и брат, ала не и съпруга — в това бе убеден. Баща му бе тих, стабилен мъж, на когото можеше да се опреш. Брат му… Джейкъб. Кал въздъхна с облекчение, щом като в паметта му се появиха ликът и името на брат му. Джейкъб беше красив, импулсивен и вироглав.
И тъй като главата започваше да го боли вече, той се отказа. За днес беше достатъчно.
Бавно отвори очи и се замисли за Либи. Коя беше тя всъщност? Не само някаква красива жена с кестенява коса и очи като на котка. Красотата в днешно време бе нещо лесно постижимо, дори съвсем обичайно. Но Либи му се струваше необикновена. Може би всичко се дължеше на мястото и атмосферата. Кал огледа стените, покрити с ламперия, и блестящите стъкла на прозорците. Нищо не изглеждаше обичайно тук. А и сигурно нито една от жените, които познаваше, не би избрала да живее на такова място. Още повече сама.
Дали наистина бе родена на леглото, на което сега лежеше той, или се беше пошегувала? Мина му през ума, че в по-голямата си част поведението й бе странно. Или пък именно в това имаше някакъв виц, ала Кал бе изпуснал неговия смисъл.
Антроположка и то — културна, припомни си той.
Може би това обясняваше всичко. Възможно бе изведнъж да се бе озовал в разгара на някакъв експеримент или симулация. Поради някакви собствени съображения самата Либърти Стоун бе избрала да живее по начин характерен за времето на собствените си изследвания. Всичко бе странно, но доколкото самият той познаваше учените, те всички бяха странни. Кал бе склонен да разбере желанието да надникнеш в бъдещето, но не можеше да си обясни причината, поради която някой би се заел да се рови в миналото. Миналото си оставаше минало. Никой не можеше да го промени или поправи, защо им бе тогава да го изследват?
