Замисли се за часовете, които беше прекарал, легнал на тъмно, в стремежа да възвърне паметта си и се засмя.
— Би трябвало.
— Как е главоболието ти?
— Нищо особено.
Тя сипа горещата вода, приготвена за чая, и после сръчно нареди всичко върху таблата.
— Исках да седна пред камината.
— Добре. — Той взе двете свещи и огря пътя й напред.
Бурята му помагаше да мисли. Тя допринасяше да изглежда още по-нереално всичко, което Кал виждаше, чуваше и вършеше. Вероятно, когато спреше да вали, той вече щеше да е наясно какво да прави.
— Бурята ли те събуди?
— Да. — И това нямаше да бъде последната лъжа, която й казваше. Макар и да съжаляваше, че бе необходимо да я лъже, Кал се усмихна и се настани удобно на стола пред камината. Да бъдеш някъде, където един най-обикновен ураган можеше да те остави на тъмно, зависим от свещи и огън, си имаше своя чар. Нито един компютър не бе в състояние да създаде по-добра симулация. — Колко време ще мине, според теб, докато пуснат тока?
— Около час. — Либи опита супата. Вкусът й я успокои. — А може би цял ден. — Тя се засмя и поклати глава. — Баща ми непрестанно повтаряше, че е крайно време да си набавим генератор, ала това се оказа едно от нещата, до които така и не се стигна. Спомням си, че когато бяхме малки, понякога се налагаше с дни да готвим на огъня през зимата. Тогава спяхме, свити тук на пода пред камината, докато майка ми и баща ми се редуваха да поддържат огъня през цялата нощ.
— На теб явно ти е харесвало. — Той познаваше хора, които обичаха да лагеруват на обезлюдени места. Те винаги му се бяха стрували странни, но начинът, по който Либи говореше за това, му създаваше чувство за уют.
— Харесваше ми. Мисля, че през тези първи пет години от живота си съм получила закалката да се справям по-лесно при по-примитивните условия за живот, когато съм на разкопки.
Тя отново се успокои. Усети го по гласа й, виждаше го в погледа й. И въпреки че изнервената Либи го привличаше неудържимо, сега му се искаше тя да бъде спокойна. Колкото по-спокойна беше, толкова повече информация можеше да измъкне от нея.
— Към коя епоха си се насочила?
— Към никоя определена. Занимавам се с родовообщинния живот. Главно с изолираните култури и влиянието на модерните сечива и машини върху тях. И също — как електричеството променя обществено- политическите нрави на обикновения човек. Занимавам се с отдавна изчезналите култури, с ацтеките, инките. — Справям се добре, помисли си Либи. Колкото повече говореше за собствената си работа, толкова по-малко щеше да се връща в мислите си към онзи потресаващ момент в кухнята и към собствената си неочаквана реакция. — През есента смятам да замина за Перу.
— Как реши да се занимаваш с това?
— Мисля, че всичко започна с едно пътуване до Юкатан, когато бях още малка и видях всички тези невероятни развалини от цивилизацията на майте. Ходил ли си някога в Мексико?
— Като се замисли за миналото, в мозъка му изплува някакъв блед спомен за бурна нощ в Акапулко.
— Да, преди около десетина години. — Или след няколко века, ако трябваше да бъде точен, помисли си Кал и се вторачи мрачно в чашата си.
— Явно имаш лоши спомени.
— Моля? Не… Този чай… — Той отпи още една глътка. — Струва ми се познат вкусът му.
Развеселена, тя си качи краката и седна по турски.
— Баща ми ще се радва да го чуе. Фирмата му се казва „Хърбал дилайт“. Тя води началото си от тази къщичка.
Кал погледна в чашата си, а после се облегна назад.
— Мислех, че историята на фирмата е рекламна измислица.
— Не е. — Либи го изгледа с половинчата усмивка. — Не разбирам шегата ти.
— Трудно е за обясняване. — Как да й каже, че след около два века „Хърбал дилайт“ щеше да бъде една от най-големите и най-мощните корпорации на земята и нейните колонии? Как да й разкаже, че освен билките, тогава щеше да произвежда и органично гориво и Бог знае още какво? А Кейлъб Хорнблоуър седеше в къщичката, откъдето бе започнало всичко. Той забеляза, че тя го наблюдаваше с онзи угрижен поглед, подир който следваше проверка на пулса. — Майка ми често ми даваше от този чай — отвърна й Кал. — Когато се разболявах от… — Не се сети коя точно детска болест трябваше да назове, но със сигурност не беше някоя от шарките. — Всеки път, щом не се чувствах добре.
— Виждаш ли, билките му помагат при всякакво лечение. Вече си спомняш повече за миналото си.
— Само отделни отрязъци — отвърна той все още внимателно. — По-лесно ми е да си спомня за детството, отколкото за изминалата нощ.
— Едва ли това е нещо необикновено. Женен ли си? — Това пък от къде се взе, зачуди се Либи и мигновено се извърна към огъня в камината.
Кал се зарадва, че тя не гледаше към него, защото не успя да сдържи усмивката си.
— Не съм, иначе нямаше да е много умно от моя страна да те пожелая, ако съм женен.
Либи зяпна, обърна се и го изгледа, след което скочи и трескаво започна да прибира чиниите върху подноса.
— По-добре да прибера малко.
— Предпочиташе ли да не ти го казвам?
Наложи й се да преглътне, преди да добие отново дар слово.
— Да ми кажеш какво?
— Че те желая. — Той я сграбчи за китката, за да не мърда. Усети как пулсът й бие шеметно под пръсти му, нещо, което го учуди и същевременно му подейства възбуждащо. Изчете дума по дума вестника, ала така и не можа да добие представа как жените и мъжете общуват тук и сега, но със сигурност не беше нещо кой знае колко по-различно от това, което познаваше.
— Да — не.
Засмян, Кал взе подноса от ръцете й.
— Кое от двете?
— Не мисля, че е добра идея. — Той се изправи и тя отстъпи назад. Усещаше топлината от огъня в краката си отзад. — Кейлъб…
— Това специален случай ли е? — Погали я по брадичката и видя как очите й пламнаха, също като пламъците зад гърба й.
— Недей… — Беше нелепо. Невъзможно бе да затрепери само от едно негово докосване. Ала Кал не беше направил нищо друго, освен да я докосне. А Либи трепереше.
— Когато дойдох в съзнание и те видях да спиш на стола пред разпалената камина, помислих си, че си някаква илюзия. — Погали я с палеца си по долната устна. — Сега пак ми изглеждаш по същия начин.
Тя изобщо не се чувстваше като илюзия. Чувстваше се съвсем реална, разтърсващо истинска и уплашена.
— Трябва да загася огъня за през нощта, а ти най-добре си лягай.
— А защо да не загасим заедно огъня за през нощта и след това да си легнем.
Либи гневно разтърси рамене, бясна от факта, че дланите й се потят. Точно сега нямаше да заеква беше си го обещала. Нямаше да се държи като неопитна глупачка. Щеше да се справи с него, както би постъпила всяка стабилна и независима жена. Жена с пълното съзнание за действията си.
— Нямам намерения да си лягам с теб. Изобщо не те познавам.
Значи това било условието. След като го премисли наново, той установи, че оправданието бе по-скоро мило и че не бе съвсем неоснователно.
— Добре, колко време ще ти трябва, за да ме опознаеш?
Тя отново го зяпна. Прекара и двете си ръце по дължината на косата си.
