подобава за всичко, което направи за мен. Бих желал да ти се отблагодаря по някакъв начин. Имаш ли нужда от някаква помощ?
— Едва ли вече си в състояние да полагаш каквото и да било физическо усилие.
— Ако остана още едни цял ден в леглото, ще полудея.
Тя старателно го огледа, като се постара да не се разсейва от формата на устата му. Беше й невъзможно да забрави колко близко беше до нейната.
— Цветът ти е добър. Чувстваш ли се все още замаян?
— Не.
— Тогава можеш да ми помогнеш в миенето на чиниите.
— Дадено. — Сега за първи път той огледа по-подробно кухнята. Също като банята, и това помещение го обърка и същевременно го очарова. Западната стена беше от камък с вградено малко огнище. Върху перваза беше поставена кована бакърена ваза, пълна със сухи цветя. Широкият прозорец над мивката откриваше пленителна гледка към планината и боровата гора. Небето сивееше. Той успя да разпознае хладилника и готварската печка — и двата уреда блестяха в белотата си. Дъсченият под грееше гладък и полиран. Усещаше го приятно хладен под босите си крака.
— Търсиш ли нещо?
Кал леко тръсна глава и я погледна.
— Извинявай.
— Начинът, по който гледаше от прозореца… Приличаше на човек, който очаква да види нещо, което не си е на мястото.
— Ами… Просто се любувах на гледката.
Либи посочи чинията му.
— Свърши ли със закуската?
— Да. Стаята е много уютна.
— И на мен винаги ми е харесвало тук. Разбира се, сега е далеч по-удобно с новата готварска печка. Не можеш да си представиш какъв музеен експонат имахме преди за готвене.
Той не можа да овладее усмивката си.
— Убеден съм, че не мога да си представя.
— Не знам защо имам чувството, че някой се шегува и този някой не съм аз.
— Нямам представа. — Кал си взе чинията, отиде до мивката и започна да отваря шкафовете един след друг.
— Ако търсиш миялна машина, трябва да знаеш, че ще удариш на камък. — Тя сложи останалите чинии в мивката. — Родителите ми никога не биха потъпкали своите идеали от шейсетте години чак до такава степен. Тук няма миялна, нито микровълнова печка, а да не говорим за сателитна чиния. — Либи запуши мивката и се пресегна за препарата за миене. — Какво предпочиташ — да миеш или да сушиш?
— Да суша.
Той я наблюдаваше как пълни мивката с топла сапунена вода и започва да мие. Дори и миризмата е приятна, помисли си Кал и потисна желанието си да се наведе и да вдиша лимонения аромат на мехурчетата.
Тя си почеса носа с рамо.
— Хайде, Хорнблоуър, никога ли не си виждал жена да мие чинии?
Той реши да изпробва реакцията й.
— Не. Всъщност виждал съм само веднъж в някакъв много стар филм.
Либи се засмя и му подаде първата готова чиния.
— Прогресът ни открадна всички тези приятни домакински задължения. След стотина години сигурно ще има роботи, които сами ще пъхат чиниите в себе си и ще ги стерилизират.
— След около сто и петдесет. Какво трябва да направя с това? — Кал завъртя чинията, която тя току-що му подаде.
— Да я избършеш.
— Добре. Мислех си, дали не мога да погледна какво е останало от моя кор… Самолет?
— Почти съм сигурна, че коловозите от дървените трупи са се слегнали вече. Лендроувърът ще се справи с пътя, ала наистина предпочитам да изчакаме още ден-два.
Той едва сдържаше нетърпението си.
— Ако можеш само да ме насочиш в правилната посока.
— Не, предпочитам да те закарам дотам.
— Вече направи достатъчно.
— Така е, но нямам намерения да ти дам ключа от колата си да караш сам, а дотам едва ли ще стигнеш пеша. — Либи си избърса ръцете в ъгълчето на кърпата, с която Кал бършеше чиниите, докато той се мъчеше да измисли подходящо оправдание. — Защо не искаш да ми покажеш самолета си, Хорнблоуър? Дори и да си го откраднал, аз откъде бих могла да знам?
— Не съм го откраднал.
Отговорът му бе толкова рязък и гневен, че тя напълно му повярва.
— Добре де, ще ти покажа как да стигнеш дотам веднага щом пътят стане достатъчно безопасен. А сега седни и ми дай да ти видя раната.
Инстинктивно той посегна към превръзката си.
— Раната е добре.
— Знам, че те боли. Виждам го в очите ти.
Кал я погледна. В очите й се четеше състрадание. Кротко, успокоително съчувствие, което го примами да докосне с буза косата й и да си признае всичко.
— Болката се явява и после отново изчезва.
— Тогава ще те прегледам, ще ти дам някакви обезболяващи и ще видим дали не можем да я премахнем пак. Хайде, Кал. — Либи взе кърпата от ръцете му и го изпроводи до стола. — Бъди добро момче.
Той седна и я погледна с весело раздразнение.
— Говориш също като майка ми.
В отговор тя го потупа по бузата, преди да отиде до шкафа за нова превръзка и антисептици.
— Стой мирен. — Разбинтова раната и така надзърна в нея, че го накара да се чувства неудобно. — Стой мирен, де — измърмори Либи. Раната бе лоша, нащърбена и дълбока. Натъртванията около нея бяха с цвета на буреносни облаци. — Вече изглежда по-добре. Поне видимо няма инфекция. Ала ще ти остане лош белег.
Кал понечи да я докосне и повтори притеснено.
— Белег ли?
Ето, освен всичко друго е и суетен.
— Не се тревожи, ще бъде елегантен белег. Щеше да е по-добре, ако можеше да се зашие, но медицинската ми подготовка не стига толкова далеч.
— Твоята каква?
— Шегувам се. Сега ще те засмъди.
Когато тя проми раната му, той не се сдържа и изруга силно и цветисто. Преди да бе приключила, Кал я сграбчи за китката.
— Ще ме смъди малко, така ли?
— Спокойно, Хорнблоуър, мисли си за нещо друго.
Той стисна зъби и насочи вниманието си върху чертите на лицето й. Болката изкара дъха му като свистене. Очите й отразяваха както твърда решимост, така и съчувствие, докато приключваше с почистването и премина към превързването.
Наистина е красива, заключи Кал, като не спираше да я наблюдава на сутрешната светлина. Не носеше грим и очевидно не беше се подлагала на никакви козметични корекции. Това бе лицето, с което се беше родила. Силно, строго и с естествена елегантност, което отново го изкуши да я погали. Кожата й бе гладка и нежна като на бебе, припомни си гой. И с всяка промяна на чувствата то променяше цвета си.
Може би Либи олицетворяваше обикновената жена за своето време. Ала за него тя бе неповторима и
