— Не мога да разбера дали се шегуваш, но знам, че си най-странният мъж, когото съм срещала досега.
— Това е само началото. — Кал я наблюдаваше как затрупва огъня. Силни ръце спортна фигура и най- изразителните очи, които бе виждал някога. — Утре ще се опознаем и после ще спим медно.
Либи се изправи толкова рязко, че си удари главата в перваза на камината. Изруга, потърка си темето и се извърна към него.
— Не е задължително. В интерес на истината, това едва ли ще се случи някога.
Той взе решетката и я сложи отпред, както я бе видял да го прави по-рано.
— Защо?
— Защото… — Нервирана до крайност, тя се запъна в търсене на подходящите думи. — Защото не правя такива неща.
Веднага разпозна непрестореното удивление в погледа му. Сега то струеше към пея от тъмните му сини очи.
— Изобщо?
— Хорнблоуър, мисля, че това не е твоя работа. — Гордостта й помогна, ала не особено много. Грабна таблата, чиниите върху нея застрашително се наклониха, издрънчаха се и щяха да се изсипят на пода, ако в този момент той не я бе подхванал от едната страна, за да възстанови равновесието й.
— Защо се ядосваш, не мога да разбера? Аз просто искам да се любя с теб.
— Слушай ме внимателно. — Либи си пое дълбоко дъх — Цялата тази история ми писна вече. Направих ти услуга и не смятам за редно да настояваш да си легна с теб само защото ти е хрумнало. Изобщо не го приемам за ласкателство. Напротив, струва ми се доста обидно, че ме смяташ за една от ония жени, които си лягат с непознати мъже само защото има подходящи условия.
Кал вдигна глава, докато се опитваше да вникне в казаното.
— По-добре ли е, когато няма подходящи условия?
При този въпрос тя само стисна здраво зъби.
— Виж, Хорнблоуър, при първа възможност ще те оставя в най-близкия бардак за подобни забавления. Дотогава, ако обичаш, се дръж прилично.
При тези думи Либи изхвърча от стаята. Той дълго време чуваше тракането на чиниите в кухнята.
Отново си пъхна небрежно ръце в джобовете, докато се изкачваше нагоре по стълбите. Жените от двадесетия век бяха трудни за разбиране. Привлекателни, но сложни.
И какво, по дяволите, означаваше бардак?
Трета глава
На следващата сутрин се чувстваше по-нормално. Нормално, помисли си Кал, като се имаше предвид, че по това време изобщо не бе бил роден още. Доста странно положение, направо неправдоподобно според повечето съвременни научни теории. Дълбоко в себе си таеше крехката надежда, че всъщност всичко това бе някакъв дълъг, заплетен сън.
Ако имаше късмет, сега трябваше да лежи в някоя болница в шок, страдащ от мозъчна травма. Но изглежда се намираше назад във времето, преди около два века, в примитивния и често пъти бурен двадесети век.
Последното, което си спомняше за преживяванията си, преди да се събуди върху дивана на Либи, бе, че управляваше своя кораб. Не, не беше точно така. По-скоро, че се мъчеше да управлява кораба си. Нещо се случи… Ала какво точно, все още не можеше да си спомни. Каквото и да се окажеше то, със сигурност бе нещо грандиозно.
Казваше се Кейлъб Хорнблоуър. Роден през 2222 година. Щастливият му номер явно бе двойката, усмихна се той с усилие. Беше на тридесет години, необвързан, по-големият от двамата братя и бивш член на МКС. С чин капитан и през последните две години работеше самостоятелно. Връщаше се към Земята от редовния си полет с доставки за колонията Бригстън на Марс, но се беше отклонил от обичайния път към къщи заради силния метеоритен дъжд. Тогава се случи. Каквото и да беше то.
Налагаше се да приеме факта, че нещото го бе върнало назад във времето. Беше катастрофирал не само в земната атмосфера, но и в два и половина века назад. Той бе здрав, интелигентен млад пилот, заседнал във времето, когато хората са приемали междупланетните полети за научна фантастика и са се занимавали с ядрен синтез.
Хубавото на експеримента бе, че не го уби, че се приземи на усамотено място и че попадна в ръцете на красива млада брюнетка.
Можеше да бъде и по-зле.
В момента проблемът му бе как да се върне в своето време. Жив.
Кал нагласи възглавницата си, почеса се по наболата брада и се зачуди каква ли щеше да бъде реакцията на Либи, ако ей сега слезеше при нея и й разкажеше най-спокойно цялата история отначало докрай.
Вероятно щеше да го изхвърли моментално на дъжда, облечен само със стария анцуг на баща й. Или щеше да се обади на властите, които незабавно щяха да го отведат в подходящото болнично заведение за лечение на душевно болни, характерно за настоящето време. Изобщо не си и помисляше, че тези клиники или както тогава са се наричали, са някакви луксозни санаториуми.
Това, което го нервираше най-много в момента, бе, че навремето в училище не бе бил добър по история. Всичко, което знаеше за двадесетия век, можеше да се побере на компютърния екран. Но си представяше по какъв примитивен начин биха се отнесли тогава към някой човек, който твърди, че е катастрофирал със своя ЕФ 27 след рутинна доставка до Марс.
Докато не намереше изход от създалото се положение, щеше да запази истината за себе си. За тази цел трябваше да внимава какво говори. А също и какво прави.
Очевидно сбърка предишната вечер. Особено много в един от случаите. Той се смръщи при спомена за реакцията на Либи след предложението му да си легнат заедно. Тези неща явно са се правили по друг начин тогава, всъщност не тогава, ами сега, поправи се Кал. Жалко, че не беше обръщал повече внимание на старите романи, които майка му обожаваше.
При всяко положение неприятностите му бяха далеч по-големи от това, да се окажеш отхвърлен от някоя млада и хубава жена. Трябваше да се върне на кораба си и да се опита да установи какво се бе случило. Първо на теория, а после и на практика. Доколкото можеше да прецени, това бе единственият начин да се върне у дома.
Тя имаше компютър, припомни си той. Колкото й архаичен модел да беше в сравнение с миникомпютъра на китката му, Кал щеше да изчисли траекторията си.
В момента имаше нужда да вземе душ, да се избръсне и да хапне още малко от пържените яйца на Либи. Той отвори вратата и едва не се сблъска с нея в коридора.
Тя носеше чаша вряло кафе и почти го изля върху голите му гърди. Бързо се овладя, въпреки че й се искаше да му се поскара.
— Мислех, че може би ти се пие кафе?
— Благодаря. — Забеляза, че тонът й бе леден, а гърбът вдървен. Може и да грешеше, но му се стори, че жените май не са се променили чак толкова много. Тактиката на студения душ винаги оказваше своя ефект. — Исках да ти се извиня — подзе Кал с най-пленителната си усмивка. — Знам, че снощи излязох от орбита.
— И така може да се каже.
— Просто искам да ти призная, че ти имаше право, а аз сгреших. — Ако това не помогнеше, значи той изобщо не разбираше от жени.
— Добре. — За нея нямаше нищо по-неприятно от това, да таи злоба към някого. — Ще забравим за случилото си.
— Смяташ ли, че е редно да ти кажа, ако намирам очите ти прекрасни? — Видя я как се изчервява и това му се стори крайно чаровно.
— Предполагам. — Ъгълчетата на устата й загатнаха усмивка. Вече беше абсолютно сигурна в келтския му произход. Ако прадедите на този човек не бяха ирландци, Либи трябваше да си смени професията. —
