Кой беше Кейлъб Хорнблоуър? Този въпрос нарушаваше работата й цяла вечер. Интересът й към Колбарийските островитяни дори не можеше да се сравни с магическото привличане, което изпитваше към своя неочакван и вълнуващ гост.
Кой бе той и какво трябваше да прави с него? Проблемът бе, че имаше цял списък с въпроси без отговор, свързани със странния пациент Кейлъб Хорнблоуър. Много я биваше да съставя списъци. Беше също жена, която познаваше себе си достатъчно добре, за да е наясно, че целия й организационен талант бе вложен единствено и само в работата й.
Кой беше той? Защо беше излязъл да лети посред нощ при подобна буря? Откъде идваше и накъде отиваше? Защо този обикновен роман го бе паникьосал толкова? Защо я целуна?
Тази мисъл леко я притесни. Точно този въпрос бе маловажен. Той дори не беше уместен. Кал не я беше целунал истински, припомни си тя. И изобщо не ставаше дума за това, дали я беше целунал, или не. Обясни си го като изблик на признателност и започна да си гризе ноктите. Само се беше опитал да й покаже, че й бе благодарен. Либи разбираше, че целувката беше или по-точно можеше да бъде само жест на признателност. Тя беше част от западната култура. През вековете стойността на целувката се беше приравнила с усмивката и ръкостискането. Бе станала знак на приятелство, привързаност, симпатия, благодарност. И страст. При тези мисли загриза още по-яростно ноктите си.
Не всички общества, разбира се, използваха целувката. Много от племенните култури… Отново започна с лекциите, помисли си Либи с отвращение. Погледна ръцете си. Гризеше си ноктите. Това беше лош знак.
Сега имаше нужда да се отърве от мислите си за Хорнблоуър и да хапне нещо. Стана и притисна ръка към стомаха си. Така и така нямаше да може да работи, по-добре поне да хапне малко.
В стаята на Кал беше тъмно. Минавайки покрай нея, тя реши, че на връщане ще провери как е. Без съмнение сънят беше по-важен за възстановяването му от храната.
Докато слизаше по стълбите, чу силния дъжд, придружен от гръмотевици. Още един лош знак. Ако продължаваше да вали така, щяха да минат дни, преди да може да го свали от планината.
Може би някой вече го търсеше. Приятелите му, близките му или колегите. Съпругата или приятелката му. Всеки си имаше някого.
Тъкмо щеше да светне лампата в кухнята, когато нова светкавица раздра небето. Ей сега ще гръмне, помисли си Либи, докато отваряше хладилника. Там нищо не привлече вниманието й и се зае да претърси шкафовете. В подобна нощ най-доброто решение бе топлата супа и спокойна почивка пред камината.
Сама.
Тя отвори консервата и въздъхна. Напоследък я налегнаха мисли за самотата й. Като учен човек Либи можеше да вникне в причината. Живееше в общество, където семейството бе издигнато на пиедестал. Самотните — необвързани, спомни си тя думите му и се засмя — мъже и жени често се чувстваха неудовлетворени и потиснати в собствената си компания. Развлекателните медии се стараят да им втълпят какво удоволствие е приятелството. Семейството, от друга страна, допълнително упражнява натиск върху единаците във фамилията да продължат рода. Добронамерени приятели предлагат помощта и съветите си в търсенето на подходящия партньор, в повечето случаи — без да ги е молил някой. Човешкото същество бе програмирано още от раждането си да търси и намери себеподобен от противоположния пол.
Може би това бе причината да устои досега. Доста интересен анализ, помисли си Либи и разбърка супата. У нея бе вродено желанието да се изявява индивидуално и самостоятелно. Човекът, с когото щеше да се съгласи да сподели живота си, трябваше да бъде много специален. В гимназията бе излизала много рядко с момчета. В колежа — също. Просто не й беше интересно.
Е, май не бе точно така, помисли си тя. Не че не й беше интересно. Ала този интерес беше по-скоро научен. Досега не бе срещала мъж, който така да я впечатли, че да я изтръгне от нейните анализи и хипотези. Дървения философ Стоун я наричаха в гимназията. И до ден-днешен я жегваше, като се сетеше за този прякор. А в колежа я бяха заклеймили като професионална девственица. Отвращаваше се от това, опитваше се да не им обръща внимание, като влагаше цялата си енергия в учението. Привлекателната сила на нейната личност й беше помогнала да завърже много приятелства както с мъже, така и с жени. Но интимните отношения бяха друго нещо.
След като старателно преценяваше всички данни за човека срещу себе си, Либи така и не успя никога да изпита желание за… За авантюра, заключи тя. Точно така, това беше най-точното определение.
Смяташе, че още не се беше родил мъжът на тази планета, който да я накара да копнее за авантюри.
С дървената лъжица в ръка Либи се обърна да си вземе купичка за супата. За втори път видя Кал да стои на прага, изпълнил касата на вратата. Тя изпищя и изпусна лъжицата на земята. Нова светкавица освети стаята. После всичко потъна в мрак.
— Либи?
— По дяволите, Хорнблоуър! Защо все се явяваш така? — Гласът й звучеше задъхано, докато се ровеше из шкафовете да търси свещ. — Изкара ми ангелите.
— Ти да не си помисли, че съм някой мутант от Андромеда? — Тонът му беше сух и това я накара да се намръщи.
— Казах ти, че не чета такива книги. — Тя затвори чекмеджето на шкафа върху палеца си, изруга, после отвори следващото. — Къде ли са глупавите кибрити? — Либи се извърна рязко и в тъмнината се блъсна в него. Отново просветна и светлината огря лицето му. Устата й в миг пресъхна. Той беше поразително красив, силен и страшен.
— Ти трепериш… — Гласът му едва доловимо прозвуча по-топло, но ръцете му си останаха здраво вкопчени в раменете й. — Наистина ли те е страх?
— Не, аз… — Тя не беше от жените, които се страхуват от тъмното. Със сигурност не беше и от онези, които се плашат от мъжете — в интелектуално отношение. Обаче трепереше. Ръцете й, които сега се опираха в голите му гърди, трепереха и интелектът нямаше нищо общо с това.
— Трябва да намеря кибрита.
— Защо спря токът? — Либи ухаеше прекрасно. В хладния, приглушен мрак Кал се наслади на аромата й. Беше едва доловим и почти греховно женствен.
— Не бях аз. Бурята прекъсна захранването. — Пръстите му така се впиха в раменете й, че тя изохка. — Кейлъб?
— Кал. — Отново просветна и Либи видя как очите му потъмняха. Сега се взираше в бурята през прозореца. — Викат ми Кал.
Пръстите му се отпуснаха. Въпреки че си налагаше да запази самообладание, тътенът от гръмотевицата я накара да подскочи.
— На мен ми харесва Кейлъб — отвърна тя, като се надяваше, че гласът й е прозвучал мило и непреднамерено. — Ще се наложи да го запазим за специални случаи. Сега ще трябва да ме пуснеш.
Той бавно плъзна ръцете си надолу до китките й, после отново нагоре.
— Защо?
Мозъкът й блокира. В дланите си усещаше силния и буен ритъм на собственото си сърце. Неусетно пръстите му достигнаха лактите й, където от вътрешната им страна започна да прави бавни, еротични кръгчета. Либи вече не го виждаше, а само усещаше дъха му върху полуотворените си устни.
— Аз… — Усещаше как всяко отделно мускулче в тялото й се отпуска. — Недей. — Думите й едва не я задушиха. — Трябва да намеря кибрита.
— Чух вече.
Подпряла се на кухненския плот, тя отново се зае да рови из шкафа. Докато го намери, мина известно време, но дори и след това й отне почти минута, преди да успее да запали клечката. Замислен, Кал пъхна ръце в дълбоките джобове на панталоните и се загледа в малкото танцуващо пламъче. Либи запали две свещи, като продължаваше да седи с гръб към него.
— Стоплила съм супа. Искаш ли малко?
— С удоволствие.
Това, че продължаваше да държи ръцете си заети, й помагаше.
— Сигурно се чувстваш вече по-добре.
