Изненадващо, той я стисна за китката.
— При такова сътресение явно не може да се разчита на паметта.
— Да, очевидно.
— Либи. — Очите му изведнъж се оживиха. — Коя дата сме днес?
— 24 или 25 май. Не съм много сигурна, и аз вече не мога да им хвана края.
— Не, кажи ми и годината. Всичко. — Бореше се да сдържи ужаса в гласа си. — Моля те.
— Добре. Вероятно сме вторник, двадесет и пети май. — После му повтори и годината. — Така как ти звучи?
— Добре. — Кал се напрегна до крайност, за да запази самообладание и да й се усмихне. Единият от тях двамата беше луд и той отчаяно се надяваше това да е Либи. — Имаш ли нещо друго за пиене, освен този чай?
Тя се намръщи. После лицето й се просни.
— Бренди. Долу винаги има нещо. Изчакай ме за минутка.
— Благодаря.
Кал изчака, докато не я чу да слиза надолу по стълбата. После внимателно стана и отвори първото чекмедже на скрина, до което успя да се докопа. Трябваше да намери нещо на това нелепо място, което да му подскаже какво се случваше в действителност.
Откри бельото й, грижливо сгънато и подредено, за разлика от абсолютния хаос, който цареше в цялата стая. Изведнъж му се сториха смешни стилът и материята. Беше му казала, че не е обвързана, но въпреки това явно носеше бельо, което предразполага мъжете. Очевидно предпочиташе романтиката на далечното минало, дори и когато се отнасяше до долните й дрехи. С чувство на неудобство заради леснотата, с която можеше да си представи Либи с тези шоколадовокафяви неща, разкрасени с бяла шевица, той затвори шкафа.
Следващото чекмедже бе не по-малко претъпкано с джинси и туристически панталони. За миг се зачуди като видя един цип, дръпна го леко нагоре-надолу и после прибра джинсите на мястото им. Раздразнен, Кал се обърна и се отправи към бюрото й, където компютърът продължаваше тихичко да боботи. Имаше достатъчно време, за да прецени, че това бе някаква шумна, архаична машина, преди да се спъне в купчината вестници. Изобщо не обърна внимание на заглавията, нито пък погледна снимките. Потърси датите.
Очевидно се намираше в двадесетия век.
Стомахът му се сви. Без да обръща внимание на бученето в ушите си, той се наведе да вземе вестника. Думите затанцуваха пред очите му. Ставаше въпрос за някакви преговори за разоръжаване — за ядрено оръжие и непоправими щети в Близкия Изток, отбеляза Кал със засилващ се ужас. Разчепкваше се и някаква история за моряци, които се сражавали геройски. Много бавно, защото знаеше, че силите му всеки момент ще го напуснат, той се отпусна отново на стола.
Положението беше доста лошо, помисли си вяло. Прекалено лошо беше дори, ала за нещастие не беше Либи Стоун лудата.
— Кейлъб? — Тя влезе с конячената чаша, в която се плискаше кафявата течност, и в този миг видя лицето му.
— Защо си бял като тебешир?
— Няма нищо. — Сега трябваше да бъде особено внимателен. — Явно съм се изправил прекалено бързо.
— Мисля, че това ще ти дойде добре. — Докато Кал не пое чашата от ръцете й и с двете си ръце, Либи не я пусна.
— Малко по малко — започна тя, но той почти на една глътка я пресуши. Изправена до него, Либи се смръщи. — Това или ще те излекува, или ще те довърши.
Брендито беше истинско, а не халюцинация. Усещаше го като огън от кадифе, който се стичаше надолу по гърлото му. Кал притвори очи и остави огъня да се разгори.
— Все още се чувствам леко неориентиран. От кога съм тук?
— От снощи. — Тя забеляза, че цветът му започваше да се възвръща. Гласът му вече звучеше по- спокойно, по-контролирано. Чак сега Либи се поотпусна и осъзна, колко напрегната бе била през цялото време. — Мисля, че катастрофира някъде към полунощ.
— Ти си видяла всичко?
— По-точно видях някакви светлини и чух удара. — Тя се усмихна и продължи да измерва пулса му. Тогава той отново отвори очи. — За миг си помислих, че виждам падащ метеор или НЛО.
— НЛО ли? — повтори той замаяно.
— Не че вярвам в извънземни, космически кораби и какво ли още не, ала баща ми винаги страшно са го привличали подобни истории. Разбрах, че това е самолет. — Той отново се беше втренчил в нея, но този път я наблюдаваше по-скоро с любопитство, отколкото с гняв. — По-добре ли се чувстваш?
Точно сега не можеше да й каже как и какво чувства. Смяташе, че така ще бъде по-добре. Имаше нужда да обмисли, преди да й каже каквото и да било.
— Донякъде. — Все още с надеждата, че всичко случило се бе някакъв лош кошмар. Кал посочи вестника, който държеше. — Откъде го взе?
— Преди няколко дни ходих до Брукингс, на около стотина километра оттук. Купих храна и няколко вестника. — Либи закова поглед върху заглавието в ръката му. — Не смогнах да ги изчета, така че новините в тях са вече неактуални.
— Да. — Той погледна към останалите вестници, които все още бяха разпилени по земята. — Стари новини.
Тя се засмя, изправи се и се зае да разтребва стаята.
— Тук се чувствам толкова изолирана от света, дори повече, отколкото когато правя изследванията си на хиляди километри. Хората като нищо могат да основат колония на Марс и докато разбера какво е станало, всичко ще е свършило вече.
— Колония на Марс — повтори Кал и при вида на вестниците стомахът му се сви. — Ще ти се наложи да изчакаш около стотина години.
— За съжаление, май ще го пропусна. — С въздишка Либи погледна през прозореца. — Дъждът отново се засилва. Може би ще успеем да хванем прогнозата по ранните новини. — И като прескочи няколко купчини книги, извади малък портативен телевизор. След миг снежинки заиграха по екрана. Тя прекара ръка през косата си и реши да гледа новините без очила. — Прогнозата ще започне след… Кейлъб? — Либи впери поглед в него като видя изражението на лицето му. — Хващам се на бас, че никога не си виждал телевизор през живота си.
— Моля? — Той отново дойде на себе си, с надеждата за още една чаша бренди. Телевизор. Беше чувал за тези съоръжения, разбира се, по съшия начин, по който тя беше чувала за съществуването на едновремешните каляски. — Не знаех, че тук имаш телевизор.
— Тук стилът е рустик, а не примитив. — Либи го изгледа с присвити очи, след като Кал се разсмя гърлено. — Мисля, че трябва да си легнеш пак.
— Да. — И когато се събудеше отново, всичко щеше да се окаже само един лош сън. — Имаш ли нещо против да взема вестниците?
Тя стана, за да му помогне да се изправи.
— Не знам дали е препоръчително да четеш сега.
— Мисля, че това е последната грижа, която имам в момента. — Когато стана, той осъзна, че стаята вече не се върти, ала въпреки това му беше приятно да усеща близостта й, както я бе прегърнал през рамото. Имаше здрави рамене и приятно ухание. — Либи, ако един ден се събудя и разбера, че всичко това е била някаква илюзия, искам да знаеш, че ти си била най-хубавата част от нея.
— Много мило.
— Наистина го мисля. — Брендито и отслабналият му организъм си казваха думата. И понеже мозъкът му беше размътен така, сякаш бе горял в метална пещ под налягане, Кал се отказа да му въздейства. Либи леко се затрудни, докато му помагаше да си легне. Ръцете му така я бяха стиснали, че тя едва се измъкна, но не и преди той да успее да докосне устните си до нейните. — Най-хубавото нещо от всичко…
Либи се отдръпна светкавично. Кал вече спеше, а кръвта й бушуваше във вените.
