Нейна си работа, заключи той.
Беше й задължен. Без нейната помощ вече отдавна щеше да е мъртъв. Трябваше да й се отблагодари веднага, щом се изправеше на крака. Мисълта, че бе мъж, който не остава длъжен и винаги си урежда сметките, му достави удоволствие.
Либърти Стоун. Либи. Повтори го няколко пъти и се усмихна. Името й звучеше меко, ала звучно и Кал харесваше мелодичността му. Също както и очите й. Да бъдеш красива бе едно и съвсем друго да имаш прекрасни кадифени очи. Човек можеше да промени формата и цвета на очите си, но никога изразителността им. Може би това го бе привлякло така силно у нея. Всичко, което усещаше, сякаш се изписваше в погледа й.
Докато ставаше от леглото, той успя да си припомни множеството чувства, които бе успял да прочете в очите й. Притеснението, страхът, хуморът и желанието й. Тя го бе объркала. Ала въпреки объркаността си. Кал усещаше силната отговорност — отговорността, която само един истински мъж можеше да изпитва към жената.
Стаята се завъртя. Зави му се свят и се хвана за главата. Тялото му можеше да жадува за Либърти Стоун, но той далеч не беше в състояние да направи каквото и да било по този въпрос. Повече от отвратен, седна обратно върху възглавниците. Още малко почивка му трябваше. До ден-два физиката му щеше да се възстанови, а също и паметта му. Сега знаеше кой бе и къде се намираше. Останалото щеше да дойде от само себе си.
Книгата на масата до леглото привлече вниманието му. Обичаше да чете почти толкова, колкото и да лети. Предпочиташе четивото пред касетите или дисковете. Това беше още един сигурен и солиден спомен. Радостен от тази констатация. Кал взе книгата.
Заглавието й го изненада. Пътешествие до Андромеда. Доста глупаво заглавие за книга, още повече с претенции за научна фантастика. Всеки, който нямаше какво друго да прави в края на седмицата, можеше да отиде дотам, стига да му харесваше да умре от скука. С лека досада той започна да разлиства страниците. Тогава попадна на страницата с авторското право върху книгата.
Тук имаше някаква грешка. Пот изби по челото му. Това беше нелепо. Книгата, която държеше в ръцете си, беше чисто нова. Корилата не беше огъната, а страниците изглеждаха така, сякаш още никой не ги беше разгръщал. Допусната бе някаква глупава печатна грешка, помисли си Кал, ала устата му бе съвсем пресъхнала. Сигурно беше станала грешка. Иначе как можеше да си обясни, че в ръцете си държеше книга, написана преди близо три века?!
Вглъбена в работата си. Либи не обръщаше внимание на болката в гърба. Знаеше много добре, че стойката бе от важно значение, когато се налагаше да седи с часове на бюрото си, но щом като влезеше в света на древни или примитивни цивилизации, винаги забравяше всичко останало.
Не беше хапвала нищо от закуска, а чаят, който бе донесла горе със себе си, вече бе леденостуден. Записките и книгите й бяха разпилени навсякъде, както и дрехите, които все още не беше прибрала, и купчината вестници, купени наскоро от селото. Беше си изула обувките и по чорапи обви със стъпалата си краката на стола. От време на време спираше да чука върху клавиатурата на компютъра, за да нагласи очилата си по-удобно.
„Не може да се оспори факта, че въвеждането на модерните сечива има силно и невинаги положително влияние върху изолираните култури като Колбарийската. През последните години на двадесетия век островитяните си остават на родово-племенно ниво и не се стремят към интеграция в модерните индустриални общества. Това, което при определени групи може да се окачестви като възприемчивост към прогреса в медицинско, индустриално и образователно отношение, е по-скоро…“
— Либи…
— Моля? — Реакцията й бе продиктувана от видимо раздразнение, преди изобщо да се бе обърнала към него. — О! — Тя погледна към Кал, който беше блед и трепереше, подпрял се на касата на вратата с едната си ръка и стиснал в другата книга. — Защо си станал, Хорнблоуър? Казах ти да ме извикаш, ако имаш нужда от нещо. — Ядосана, че бе прекъснал работата й, Либи се изправи и отиде да му помогне да седне на стола. В мига, в който докосна ръката му, той рязко се отдръпна.
— Какво е това на лицето ти?
Тонът му бе заплашителен и тя облиза устните си, за да се успокои. Това беше гняв, примесен със страх. Ужасяваща комбинация.
— Очила. Очила за четене.
— Знам много добре какво е очила, по дяволите. Защо ги носиш?
Сега се дръж внимателно, предупреди се наум Либи. Взе ръката му в своята и го заговори така, сякаш укротяваше ранен лъв.
— Трябват ми, за да работя.
— Защо не си ги оправила?
— Очилата ли?
Кал скръцна със зъби.
— Не, очите. Защо не си оправиш очите?
Тя внимателно си свали очилата и ги скри зад гърба си.
— Защо не седнеш?
Той само поклати глава.
— Искам да знам какво означава това?
Либи погледна книгата, която Кал размахваше пред лицето й. Тя прочисти гърлото си.
— Не знам какво означава, защото не съм я чела. Мисля, че баща ми я е оставил тук. Той си пада по научната фантастика.
— Нямам предвид това — Спокойно, повтаряше си Кал. Никога не бе губил самообладание, а сега беше моментът, когато трябваше да си наложи волята. — Отвори я на заглавната страница.
— Добре, ще я отворя, ако седнеш. Не изглеждаш добре.
С две големи крачки той стигна до стола и седна.
— Отвори я. Виж датата.
Мозъчните травми често водят до агресивно поведение, помисли си Либи. Не й се вярваше, че Кал можеше да представлява опасност за нея, ала въпреки това реши, че най-доброто, което можеше да направи сега, бе да го обърне на смях. Прочете на висок глас годината. После му се усмихна.
— Току-що е излязла — допълни тя.
— Това да не е някаква шега?
— Не съм сигурна. — Той беше вбесен. И уплашен. — Кейлъб — Либи произнесе името му тихо и се наведе към него.
— Тази книга има ли нещо общо с работата ги?
— С моята работа ли? — Въпросът му я хвърли в недоумение. Тя го изгледа, после погледна към компютъра зад себе си. — Аз съм антроположка. Това означава, че изследвам…
— Знам какво означава. — Майната му на търпението, каза си той и издърпа книгата от ръцете й. — Искам да знам какво означава това тук?
— Това е просто една книга. Доколкото познавам баща си, трябва да е някой от поредните второкласни научнофантастични романи за нападение на извънземни същества от планетата Крисуолд. Нали се сещаш, за разни мутанти с лазерни оръжия и за космически герои. — Либи взе внимателно книгата от ръцете му. — Нека ти помогна да си легнеш в леглото и ще ти сготвя супа.
Кал я погледна в очите. От там сега струеше само видимо притеснение и половинчата усмивка. Усещаше се и напрежение. Премести погледа си върху ръката й, която бе положена покровителствено върху неговата, въпреки че явно я беше изплашил. Между тези две неща съществуваше някаква връзка. Струваше му се абсурдно да не се усъмни, почти толкова абсурдно, колкото и да повярва в датата на книгата.
— Може би губя разсъдъка си?!
— Не. — Забравила страха си, тя вдигна свободната си ръка и го погали по лицето, както би постъпила с всеки човек, който очевидно се чувства безнадеждно объркан. — Ти си ранен.
