Щом като не можеш да се въздържиш.
Той си подаде пръв ръката.
— Хайде да бъдем приятели.
— Хайде. — В мига, в който положи ръката си в неговата, почувства, че вероятно прави грешка. Или че се хвърля от мост. По някакъв много странен, негов си начин, докосвайки я едва с крайчеца на пръстите си, Кал съумя да накара пулса й да забунтува. Бавно, със силното желание да не му даде възможност да разбере какво й причинява, тя отдръпна ръката си. — Отивам да приготвя закуската.
— Имаш ли нещо против да си взема един душ?
— Разбира се, че нямам. Ще ти покажа кое къде е. — Почувства се по-удобно, защото имаше възможност да излезе от деликатното положение, като се заеме с нещо определено. — В килера има чисти кърпи. — Либи отвори тясната плъзгаща се вратичка. — А тук има прибори за бръснене, ако искаш да се избръснеш. — Подаде му самобръсначка за еднократна употреба и бурканче с крем за бръснене. — Нещо не е наред ли? — Той така беше зяпнал принадлежностите за бръснене, които току-що му беше подала, сякаш виждаше уреди за изтезания. — Сигурно си свикнал с електрическа самобръсначка, ала тук не разполагам с такава.
— Не… — едва-едва успя да отговори той, като положи усилия и да се усмихне, докато си мислеше как да се обръсне, без да се заколи. — Това ще свърши работа.
— Четка за зъби. — Без да го поглежда в очите, тя му подаде нова четка за зъби, още в кутията си. — Тук нямаме и електрически четки за зъби, ако си свикнал с такава.
— Ще се справя и с тази.
— Добре тогава. Вземи каквито си поискаш дрехи от спалнята, които ти стават. Там има пуловери и панталони. До половин час ще направя нещо за хапване. Ще ти стигне ли времето?
— Да.
Кал продължаваше да разглежда тоалетните принадлежности, когато тя затвори вратата.
Изумително. Сега, след като преодоля първоначалната паника, страха и неувереността си, цялата случка му се стори дори очарователна. Старателно огледа картонената кутийка от четката за зъби, както и самата четка, като малко момче, което си е намерило подаръка под елхата на Коледа.
Тези неща ги използваха по три пъти дневно, припомни си той. Беше чел за тях. Имаха различен вкус пасти за зъби, с които четкаха из цялата си уста. Звучеше гадно. Бръкна с пръст в крема за бръснене. После докосна езика си. Наистина беше гадно. Как бе възможно на хората да им харесва? Разбира се, това се случваше по времето, когато зъбните болести и заболяванията на венците не са били премахнати с помощта на флуоратина.
След като отвори кутията, прекара пръст през космите на четката. Интересно. Озъби се пред огледалото и впери поглед в здравите си бели зъби. Може би не биваше да пробва.
Остави всичко на мивката и се извърна да огледа банята. Приличаше на онези помещения, които беше гледал в старите филми. Овална мивка и странен самотен душ, който стърчи от стената. Трябваше да запомни всички дребни подробности. Кой знае, може би когато се върнеше в своето време, щеше да напише книга за преживяванията си.
По-важно бе обаче да разбере колкото се може по-бързо как се пуска такъв душ. Над чучура имаше три странни копчета. На едното имаше изобразена буквата „С“, на другото „Т“, а на средното беше нарисувана стрелка. Кал се намръщи. Беше му ясно, че „С“ означава студена вода, а „Т“ — топла, но всичко това нямаше нищо общо с инсталациите за определяне на подходящата температура, с които бе свикнал. Не можеше да застане под душа и да нареди на компютъризирания елемент да му пусне вода с желаните от него градуси.
Първо се попари, после замръзна, после пак се опари, докато най-накрая не започнаха да се разбират взаимно с душа. Щом като започна да тече постоянната достатъчно топла вода, усети удоволствието от къпането. Намери и едно шише с надпис „Шампоан“. Първоначално се учуди от опаковката, после го отвори и си сипа малко в шепата.
Миришеше на Либи.
Почти веднага стомахът му се сви и през тялото му премина порив на страст, топъл като водата, която се стичаше по гърба му. Странно усещане. Учудено продължи да наблюдава пяната от шампоана в краката си. Привличането беше винаги лесно, просто, първично. Ала това усещане беше болезнено. Той притисна с ръка стомаха си и изчака чувството да отмине. Но то не минаваше.
Сигурно беше свързано с инцидента. Така си го обясняваше и предпочиташе да вярва в това. Ще трябва да си направи обстоен медицински преглед, веднага щом се прибере у дома. Душът престана да му доставя удоволствие. Спря водата и се загърна в хавлията. Уханието от сапуна, шампоана и Либи бяха навсякъде.
Джинсите му стояха малко халтаво на талията, ала му харесваха. Дрехите от чист памук бяха толкова непоносимо скъпи, че само най-богатите хора можеха да си ги позволят. Черният пуловер имаше дупка на ръкава и това го накара да се почувства като у дома си. Предпочиташе обикновените и удобни дрехи. Една от причините, поради която напусна МКС, бе, че ги задължаваха да носят униформи и да бъдат винаги в изряден вид. Бос и доволен от себе си, Кал се отправи към кухнята, следвайки ароматите, които идваха оттам.
Тя изглеждаше великолепно. Широките й панталони подчертаваха стройната й фигура и караха мъжкото въображение да си представя извивките на тялото й под материята. Хареса му как си беше запретнала ръкавите на червения пуловер над лактите. Кожата й беше нежна, спомни си той и отново почувства онова присвиване в корема. Нямаше да си мисли за нея по този начин. Беше си го обещал.
— Здравей.
Този път Либи явно го очакваше и не подскочи.
— Здравей. Сядай. Хапни, преди да ти сменя превръзката. Надявам се, че обичаш пържени филийки. — Тя му подаде пълната чиния. Когато погледите им се срещнаха, пръстите и здраво стиснаха ръба на чинията. Позна пуловера, с който беше облечен, но той изобщо не й напомни за баща й, като се имаше предвид, че беше навлечен върху мускулестото тяло на Кал. — Не си се обръснал.
— Забравих. — Не искаше да си признае, че не му се щеше да изпробва уменията си върху собственото си лице. — Дъждът май спря.
— Забелязах — Следобед вероятно ще изгрее и слънце. — Либи остави чинията на масата и се опита да не реагира, когато той се наведе над нея, за да помирише храната.
— Ти ли ги направи?
— Най ме бива в закуските. — Тя седна с въздишка на облекчение, когато Кал зае стола насреща й.
— Може да се пристрастя към това.
— Към яденето ли?
Той отхапа и притвори очи в знак на наслада.
— Да се храня така.
Либи го наблюдаваше как дъвче.
— А как си се хранил досега?
— Главно с полуфабрикати. — В някои от вестниците беше видял реклами на готови пълни менюта. Поне имаше някаква надежда за известна цивилизация.
— Аз самата през повечето време се храня така. Само когато дойда тук, ми се явява желание да готвя, да събирам дърва, да отглеждам билки. Иска ми се да правя нещата, които правехме цялото семейство, когато бях малка.
И въпреки че беше дошла тук, за да намери уединение, откри, че компанията му й доставя удоволствие. Тази сутрин изглеждаше безопасен, въпреки първоначалната й реакция, когато го видя с черния пуловер и спретнатите панталони. Можеше дори да повярва, че напрежението от неочакваната случка предната вечер пред камината бе плод на въображението й.
— Какво правиш, когато не се блъскаш със самолети?
— Летя. — Вече беше репетирал отговора на този въпрос и беше решил да се придържа колкото се може повече към истината.
— Значи си военен.
— Вече не съм. — Кал взе кафето и с лекота смени темата. — Не знам дали успях да ти благодаря както
