Когато стигнаха до кораба, денят преваляше. От север се задаваха облаци, които навяваха хлад. Либи така си обясняваше студа, който постоянно усещаше. Загърна се в якето, ала като че ли студът идваше отвътре.
— Стоя тук, виждам всичко с очите си, знам, че е истинско, но въпреки това не мога да го приема, камо ли да го разбера.
Кал кимна. Удовлетворението и спокойствието, които усещаше допреди малко, внезапно бяха изчезнали. Не знаеше защо.
— Аз изпитвам подобни чувства, когато погледна твоята къща. — Усещаше надигащо се главоболие. Знаеше, че бе плод на напрежение. — Виж, знам, че имаш много работа върху дисертацията си, ала ще ми бъде много приятно, ако останеш малко тук с мен, само докато огледам въздухопеда.
— Добре, ще остана. — Тя се надяваше да я помоли да остане с него през целия ден, но прикри разочарованието си с усмивка и го погледна.
— Всъщност ще ми бъде интересно да погледам.
— Ей сега се връщам.
Той отвори люка и изчезна някъде вътре.
Скоро щеше да направи същото, но тогава щеше да бъде завинаги. Либи трябваше да се подготви за този момент. Странно, ала май сутринта й се стори, че й казва, че я обича. Тази мисъл я караше да се чувства някак спокойно и уверено, въпреки че съзнаваше абсурдността й. Не би могъл да го е изрекъл. Наистина Кал я обичаше повече от който и да било през целия й живот, но в действителност не бе така отчаяно влюбен в нея, както тя беше се влюбила в него.
И понеже го обичаше, бе готова да направи всичко, от което той се нуждаеше, и като начало щеше да започне да приема ограниченията, които налагаха обстоятелствата. Денят беше прекрасен, след най- прекрасната нощ в живота й. Либи погледна усмихната облачното небе — наистина се усмихваше. Привечер се очакваше да завали, ала този път дъждът бе желан.
Тя тъкмо се обърна към кораба, когато оттам се чу странен метален шум. Отвори се един страничен люк — вероятно товарният, помисли си Либи, съдейки по размера и месторазположението му. Дъхът й спря, когато Кал се появи, възседнал чудноват велосипед, по-скоро въздухопед, защото го караше на около педя от земята.
Странното колело издаде някакво мъркане, ала не като на котка, нито като на мотор, а най-вече като на излитащо въздушно тяло. С изключение на габаритите, по форма приличаше на мотор. Съоръжението бе снабдено с две обикновени колела за земно придвижване, както и с тясна, мека седалка за каращия. Корпусът бе с издължена цилиндрична форма, който в предната си част се раздвояваше в две тънки дръжки.
Той докара или по-точно долетя до нея с въздухопеда и застана изпъчен като тийнейджър, на когото са купили първото колело със скорости.
— Върви страхотно. — С леко непринудено движение Кал натисна педала и бръмченето се засили. — Искаш ли да се повозиш?
Либи се вгледа в миниатюрните размери на возилото, а също и в странно светещите копчета под кормилото. Ами то приличаше на играчка.
— Не знам.
— Хайде, Либи. — В желанието си да сподели удоволствието с нея, той протегна ръка. — Ще ти хареса. Бъди спокойна, нищо няма да позволя да ти се случи.
Първо изгледа него, после въздухопеда, който леко се полюшваше точно над пръснатия килим иглички от растящите наоколо борове. Въздухопедът беше доста миниатюрна машина, ако изобщо това бе подходящия термин, но въпреки това върху тясната седалка имаше достатъчно място за двама. Корпусът беше боядисан в металическо тъмносиньо и на дневната светлина даваше странни, плътни отблясъци. След миг размисъл тя прецени, че возилото изглеждаше достатъчно безобидно и се зачуди как бе възможно нещо толкова малко да бъде всъщност толкова мощно. Накрая вдигна рамене и се плъзна на седалката зад него.
— Дръж се здраво — предупреди я Кал, ала не за друго, а защото искаше да усеща тялото й силно притиснато до себе си.
Силата на вибрациите, които усети под седалката, я стреснаха, въпреки че съзнаваше несъстоятелността на мислите си. В началото и Кал й се бе сторил безобиден, спомни си Либи.
— Не смяташ ли, че трябва да си сложим каски или шлемове… — Думите й останаха във въздуха, защото той вече бе поел нагоре.
Вместо да се разпищи от ужас, тя така силно се вкопчи в Кал, че той едва сподави смеха си. Чувстваше как сърцето й бие в гърба му, бързо и учестено, както през изминалата нощ. С невероятно умение, вероятно придобито от практиката, Кал направи едно кръгче около кораба, след което пое по склона нагоре.
Скорост. Беше пристрастен към високите скорости. Обожаваше да усеща как лицето му пори въздуха и как вятърът роши косите му. Небето — неговата първа и най-силна любов — го привличаше неудържимо, но той си даде сметка, че ако още при първия път качеше Либи толкова нависоко, щеше да я изплаши завинаги. Вместо да се отправи към небесната шир, Кал се впусна в приятен слалом между дърветата в гората, около скалите и поточетата в планината. Някакво пиле, точно над главите им, внезапно се отклони от пътя си и пое в съвсем друга посока, като кряскаше нещо доста гневно на появилата се конкуренция във въздуха. Сега отпусна хватката си. Лицето й вече не бе залепено на гърба му, между двете плешки.
— Е, какво ще кажеш?
Тя току-що бе възвърнала нормалното си дишане. Очевидно стомахът й бе решил да остане на мястото си все пак. Поне за момента. Либи отвори едно око, за да огледа. Преглътна тежко.
— Мисля, че ще те ликвидирам в първата секунда, когато отново стъпим на твърда земя.
— Спокойно. — Въздухопедът се наклони тридесет градуса в дясно, след което на ляво, за да успее грациозно да премине между дърветата.
Лесно му е да го каже, помисли си Либи. При следващото поглеждане успя да прецени, че бяха на около четири метра над земята. Онемя, едва потиснала желанието си моментално да бъде свалена на земята, когато осъзна истината. Тя летеше. И не затворена в някакъв огромен пътнически самолет на хиляди метра над земята, а така, свободно, на воля. Усещаше вятъра върху лицето си, в косите си, предвкусваше настъпващите аромати на пролетта. Вече не се чуваше никакъв шум от двигателя, които да наруши удоволствието. Летяха двамата през гората като волни птички. Кал спря в средата на браздата, която космическият му кораб бе направил при приземяването си. Докато въздухопедът се настройваше за кацане, той се извърна към нея.
— Искаш ли да слезем долу?
— Не, искам още по-нагоре — засмя се Либи. Беше се научила да отпуска главата си назад, да се оставя на движението. Явно и тя беше усетила притегателната сила на небето.
Кал се усмихна и се наведе да я целуне.
— Колко високо искаш да полетим?
— Колко е възможно най-високото?
— Нямам представа, ала едва ли би било разумно да опитваме, защото ако полетим по-високо от върховете на дърветата, рискуваме някой да ни забележи.
Той беше прав, разбира се. Либи отмести падналия кичур коса от лицето си и се зачуди каква ли бе причината да губи изцяло разума си, когато Кал бе до нея.
— До върховете на дърветата тогава, поне веднъж.
Доволен от нея, той обърна машината. Усети ръцете й отново вкопчени силно в него и полетяха.
Това нямаше никога да го забрави. Колкото и да бе летял, колкото и да му предстоеше да лети из космоса, никога нямаше да забрави този свободен полет с Либи зад гърба си. Тя се смееше, а смехът й бе наслада за слуха му. Тялото й бе притиснато в него, като напомняне, че не бе сам. Ръцете й свободно го прегръщаха през кръста. Единственото, за което съжаляваше, беше, че не можеше да наблюдава лицето й, докато се изкачваха все по-нагоре. Правенето на любов с нея бе също така чисто и ведро, както летенето във въздуха. Загадъчно и същевременно притегателно като преодоляването на земната гравитация.
Кал устоя на неудържимото си желание да се извиси над върховете на дърветата. Оттам можеха да се насладят на великолепната гледка на прорязващия скалите водопад, както и на топенето на снега в
