необятното пространство. Слънцето се прокрадваше през облаците, така че можеха да наблюдават и множеството причудливи сенки, които лъчите образуваха на фона на облаците.
За миг и двамата се извърнаха към небето и замечтаха…
Той забави скоростта, за да започне спускането — бавно, леко, безшумно. Косата й се вееше свободно. Мислеше си за Питър Пан, когато полетът приключи и се приземиха непосредствено до кораба му.
— Е, как си?
Чак когато Кал се извърна през рамо, за да я погледне, Либи установи, че бръмченето на мотора отдавна бе спряло. Студът бе изчезнал.
— Беше невероятно. Мисля, че мога да остана във въздуха цял ден.
— Така е. Към летенето се пристрастяваш. — Никой не знаеше това по-добре от самия него. Той слезе от седлото, след което й подаде ръка. — Радвам се, че ти хареса.
Когато отново стъпи на твърда земя, тя осъзна, че всичко бе свършило. Но сега притежаваше още един незабравим спомен, който щеше да бъде дълбоко съхранен при другите.
— Беше страхотно. Няма да те питам как го правиш. Съмнявам се, че и да знам, бих разбрала, пък и може да се развали магията на удоволствието. — Ръката й все още лежеше върху неговата, когато се обърна към кораба. Той, както и всичко останало, пораждаше у нея смесени чувства. Съшият този кораб й го бе довел и пак щеше да й го отнеме съвсем скоро. — Сега ще те оставя да си вършиш работата.
В този миг Кал се бореше със същите противоречиви чувства.
— Ще се върна привечер.
— Добре. — Чак сега Либи го пусна и прибра ръката си в джоба. — Нали няма да се затрудниш да намериш пътя?!
— Аз съм добър навигатор.
— Разбира се. — Птиците, които бяха изплашили с бръмченето на мотора, сега се окопитиха и запяха отново. Времето безмилостно течеше. — Е, аз по-добре да тръгвам.
Той знаеше, че тя умишлено се разтакава, ала в крайна сметка и той го правеше. Беше глупаво. Щеше да е отново с нея само след няколко часа.
— Можеш, ако искаш да влезеш в кораба с мен, но бъди сигурна, че няма да свършим много работа.
Предложението беше примамливо. Либи можеше да влезе с него вътре, където щеше да му отвлича вниманието, да го задържи поне за малко далеч от компютъра и от всички решения още за няколко часа. Нямаше да е честно. Погледна го още веднъж, докато цялата й любов и желание бушуваха в нея.
— Аз също не успях да свърша достатъчно работа тия дни.
— Е, добре тогава. Ще се видим довечера. — Кал се наведе и я целуна.
Той спря до отворения люк, докато я наблюдаваше да се отдалечава по пътеката. Когато стигна до хълма, тя обаче не се обърна.
Останалата част от деня Либи прекара в осмисляне на случилите се през последните няколко дни странни събития. За обяснението на всичко тя използва теорията на Кал, неговите думи, само леко обогатени от собствените й впечатления. След което подреди хронологично всички събития от деня, в който видя светлините в небето, до днес, когато остави Кал зад гърба си, изправен до люка на кораба.
Това бе по-лесната част от задачата. Паметта й бе безпогрешна. Съзнаваше също така, че именно тази й способност щеше да й направи лоша услуга впоследствие, когато отново щеше да бъде сама със спомените си. Ала засега успя да впрегне цялата си обективност и се посвети на историята не по-зле, отколкото го бе правила досега за дисертацията си.
След като описа всичко, го препрочете два пъти. На места изтри редове, на други добави, за да се допълни цялата история. Беше добре обучена да прави отчети, напомни си, докато се взираше в монитора. Искаше й се, когато Кал представеше цялата информация на учените от неговото време, да използва всички предимства, които тя би могла да му осигури.
Това бе фантастична история, фантастична в най-буквалния смисъл на думата. Вероятно в неговото време не би звучала толкова фантастично. Как ли биха реагирали хората на неговото завръщане, на историята, която щеше да им разкаже? Случайният откривател, замисли се Либи с усмивка. Е, и Колумб е търсел Индия, когато се е натъкнат на Новия свят.
Харесваше й да мисли, че щяха да го приемат като герой, че името му щеше да остане в учебниците по история.
Той наистина имаше вид на герой, замисли се Либи замечтано, а очилата й се плъзнаха по носа. Беше висок и силен. Превръзката на главата му придаваше някак бандитски вид, както и почти едноседмичната брада, преди да я обръсне. Заради нея, припомни си тя и усети топла вълна от удоволствие.
В неговото си време вероятно бе съвсем обикновен човек. Човек, който може би съвестно изпълнява служебните си задължения, както много други. Който мрази да става рано сутрин всеки ден. Или който си пийва повечко от време на време и понякога забравя да си плаща сметките. Вероятно не е богат, нито пък с гениален ум, а най-малкото световноизвестен. Просто се казва Кейлъб Хорнблоуър, мъж, направил погрешен завой, което го превръща в необикновен човек.
За нея той винаги щеше да си остане необикновен. Щеше да бъде истинският мъж.
Щеше ли изобщо някога да заобича друг мъж отново? Не, отговори си Либи с абсолютна сигурност. Щеше да се отдаде изцяло на работата си, на семейството. Щеше да се задоволи със спомените си. Никога нямаше да обича отново. Още от дете вярваше, че в живота й ще има само един мъж. Може би в това се криеше причината на лесното й концентриране върху учението и кариерата, докато в същото време съученичките и приятелките й намираха време да се влюбват и разлюбват.
Мразеше да греши, усмихна се неохотно тя на самопризнанието си. Смяташе това си качество за недостатък, породен от гордостта й, но винаги бе ненавиждала мисълта, че ще направи погрешна стъпка било в личния или професионалния си живот. И сигурно заради това залягаше над учебниците повече от другите, изследваше по-задълбочено задачите си и анализираше възможно най-старателно.
Усилията й бяха възнаградени. Даде си сметка за това, когато натисна няколко копчета и на екрана се появи дисертацията й. Беше наистина млада за успеха, който бе постигнала. Имаше намерение да постигне още повече.
Може би беше вече на възраст за първа любов, ала старанието и предпазливостта й бяха помогнали да не се отклони от правия път. Любовта й към Кал никога нямаше да се превърне в грешка.
Доволна от заключението си, Либи намести очилата на носа си, наведе се напред и се залови за работа.
Три часа по-късно той я намери погълната от нечия култура толкова различна за нея, колкото и нейната бе странна за Кал. Беше светнала лампата на смрачаване и светлината падаше върху ръцете й.
Силни, способни ръце, замисли се той. Вероятно наследени от майка й. Дългите й пръсти завършваха с къси, оформени нокти без лак. На палеца й имаше белег, който беше забелязал и преди, но смяташе да я попита как се бе сдобила с него.
По пътя на връщане смяташе, че се чувства уморен. Не толкова физически, колкото психически, заради всичките цифри и изчисления, ала сега, когато я видя, забрави за умората си.
Неясно как бе успял да престане да мисли за нея, докато работеше. Усилието беше върховно — да спре да мисли, да престане да я желае, да я отхвърли от съзнанието си. Благодарение именно на тези му усилия днес бе постигнал известен напредък. Вече знаеше какво точно трябва да се направи, за да стигне обратно в своето време. Беше пресметнал шансовете за успех, а също и рисковете. Сега, докато я наблюдаваше, осъзна и жертвата, която трябваше да даде.
Познаваше я съвсем отскоро. Налагаше се да си го повтаря постоянно. Животът му не бе тук, с нея. Имаше свой дом, своя друга идентичност. Имаше и семейство, което обичаше повече, отколкото си бе давал сметка.
Но сега стоеше тук и я наблюдаваше, докато минутите отлитаха, и запомняше всеки жест, поглъщаше всеки дъх. Начина, по който косата й бе разпиляна около врата, как нетърпеливо потропваше с крак, когато пръстите й се отпускаха понякога върху клавиатурата, как от време на време прокарваше ръка през косата си, а в следващия миг се втренчваше в монитора, подпряла брадичката си с две ръце. Всеки такъв момент му се струваше скъп и очарователен. Когато най-накрая произнесе името й, гласът му прозвуча глухо.
— Либи…
