— Няма. — Подаде му ръка, а когато той я прие, го стисна здраво. — Ще си остана, където съм. Би ли отворил бутилката?
Вечеряха. Не усещаха нищо от яденето. Шампанското беше излишно. Те вече бяха пияни един от друг. Свещите догаряха.
Някои качиха със себе си в спалнята, така че светлината в помещението да остане приглушена и мека, за да виждат телата си, докато правят любов.
Между тях имаше сладост, бавна и предизвикателна наслада. Те усетиха неудържима нужда един от друг, засилваща се с всяка секунда. Имаше сила и топлота, настойчивост и щедрост.
Часовете се претопяваха един в друг, ала те оставаха слети в едно. Всеки трепет, всяка въздишка, всеки удар на сърцето щяха да останат запомнени. Свещите изгаснаха, но те оставаха преплетени един в друг.
След това, въпреки че думите оставаха неизказани, осъзнаха че това бе последният път. Ръцете му сякаш бяха необикновено изкусителни, устните й неустоимо предизвикателни.
Когато всичко свърши, споменът от красотата на изживяното я остави без дъх. За да се предпази, Либи се сгуши в него и започна да се моли сънят да я победи. Не можеше да понесе заминаването му.
Кал лежеше в леглото буден и наблюдаваше как първите признаци на утрото се промъкват в стаята. Благодарен беше, че тя успя да заспи. Нямаше да има сили да се сбогува с нея. Когато се изправи, почувства внезапна остра болка, която едва не го повали. Бързо, стараейки се да запази мисълта си бистра, навлече работния гащеризон, който пак тя му беше приготвила.
Притеснен да не я събуди, той я погали само по косата, след което тихо излезе от стаята. Либи отвори очи едва когато чу да се затваря външната врата. Зарови лице във възглавницата и даде воля на сълзите си.
Корабът беше обезопасен, а изчисленията готови. Кал седна и се загледа в избледняващата нощ. Важно бе да потегли преди изгрев слънце. Обратното броене бе готово за старта. Грешка почти не беше възможна. Животът му зависеше от това.
Мислите му обаче все се връщаха при Либи. Защо не знаеше, че заминаването толкова ще боли? И въпреки това трябваше да го направи. Животът му, времето му не съвпадаха с нейните. Безсмислено бе да се връща и да агонизира отново и отново. Преживял го беше вече десетки пъти.
Стоеше безмълвен, докато спомените му се връщаха като на филмова лента, а времето не спираше.
«Подготовката за стандартен орбитален полет да започва.»
— Да започва — отвърна почти машинално на компютъра. Различните уреди стартираха. С умения, които му бяха станали втора природа, той започна да подготвя излитането. Направи повторна пауза, втренчен в дисплея.
«Системите готови. Двигателите чакат разрешение за запалване.»
— Добре. Разрешавам обратно броене.
«Десет, девет, осем, седем…»
През кухненската врата Либи чу грохота на двигателите. Тя избърса набързо стичащите се сълзи и се взря в прозореца, за да види. Появи се светкавица. За миг й се стори, че видя отблясъци от метал да оставят следа в небесния простор. После изчезна. Гората притихна.
Потрепери. Искаше й се да вярва, че й бе станало хладно заради студения въздух и леката роба, с която се беше наметнала.
— Бог да те пази — промълви тихо. Предаде се и заплака отново.
Животът продължаваше. Птичките запяха отново. Слънцето почти се показа на хоризонта. Искаше й се да умре.
Безсмислено. Разтърси се, за да се разбуди, и сложи чайника на котлона. Щеше да си направи чаша горещ чай, после да измие чиниите, а след това да се върне към работата си.
Щеше да работи, докато можеше да държи очите си отворени. После щеше да заспи. На следващата сутрин щеше да се събуди и да работи пак до пълно изтощение и щеше да прави така, докато дисертацията не бъде завършена. Щеше да стане най-добрият труд, който колегите й някога бяха чели. След това щеше да се отдаде на пътуване.
Щеше да й липсва до последния ден на живота й.
Водата завря, сипа си чай и седна на кухненската маса. След миг го захвърли настрана, подпря главата си с лакти на масата и заплака.
— Либи…
Тя скочи от стола и той се строполи на земята. Кал беше тук, стоеше на входната врата. По лицето му се четяха изтощение и преумора. Освен това излъчваше нещо далеч по-силно. Либи потърка очите си. Не можеше да бъде там.
— Кейлъб?
— Защо плачеш?
Чу го да говори. Замаяна, тя опря ръка на ухото си.
— Кейлъб? — повтори. — Но как е възможно, аз чух кораба, видях го да излита.
— Да не си плакала, откакто съм излязъл? — Той се приближи и докосна с пръст влажната й буза.
Докосването му беше истинско. Ако беше полудяла, лудостта й харесваше.
— Не разбирам. Как е възможно да си тук?
— Аз пръв трябва да ти задам един въпрос. Само един. Обичаш ли ме?
— Аз, аз… Трябва да седна.
— Не. — Кал я хвана за ръката и не й позволи да седне. — Отговори ми. Обичаш ли ме?
— Да. Само идиот би задал подобен въпрос.
— Защо никога не ми го каза?
— Защото не исках — знаех, че трябва да си отидеш. — Либи се хвана за главата. — Моля те, нека седна. — Пусна я и я видя как почти инстинктивно потъна в едно от креслата. — Не съм спала — промърмори тя, сякаш по-скоро на себе си. — Може би имам халюцинации.
Той повдигна главата й и я целуна страстно. Преди да съумее да се спре, едва не я извлече от стола.
— Това достатъчно истинско ли е?
— Да — отвърна едва-едва Либи. — Ала все още не разбирам. Как е възможно да си тук?
— С въздухопеда.
— Не, имам предвид… — Всъщност какво точно имаше предвид? — Стоях на вратата. Чух те как потегляш. Дори видях следата в небето. Видях кораба да отлита.
— Изпратих го обратно. Компютърът ще го управлява.
— Изпратил си го обратно? О, Боже мой, Кейлъб, защо?
— Само идиот би задал подобен въпрос.
— Не, недей, не мога да го понеса. Ами семейството ти?
— Оставих им специален диск. Там им разказвам всичко, доста по-подробно от доклада, който е за учените. Къде съм бил и защо съм решил да остана. Ако корабът успее да се върне, а без мен той има значително по-голям шанс, отколкото с мен, те ще разберат.
— Никога не бих те помолила да направиш подобно нещо.
— Ти така и не го направи. — Кал я хвана за ръката, преди да се обърне отново. — Ти би дошла с мен, нали?
— Да.
— Стига да бях сигурен, че ще преодолеем времето, бих те взел със себе си. Чуй ме. Тъкмо започна обратното броене, когато осъзнах, че животът ми принадлежи на мястото, което смятах да напусна. Съществуваха десетки причини да си замина и само една, заради която да не го правя. Обичам те. Животът ми е тук. Пътувах през времето, за да те открия. Никога няма да си помисля, че съм направил грешка.
Тя поклати глава.
— Страхувам се да не си го помислиш.
