— Ами брат ти?
— Джейкъб… Той е доста емоционален. Наследил е ума от майка ни, а характера, както казва майка ми, от нейния дядо. Никога не можеш да бъдеш напълно сигурен какво да очакваш от него — дали ще ти се усмихне, или ще получиш юмрук. Първо завърши право, ала когато му се насити, се пренасочи към астрофизиката. Събира проблеми, за да им намери впоследствие разрешенията. Типичен майчин син, но от баща ми е наследил безграничната си, неизменна преданост.
— Ти харесваш ли ги? — Кал я погледна, а тя тъкмо довършваше. — Имам предвид, че повечето хора обичат най-близките си, ала невинаги са приятели с тях.
— Да, харесвам ги много. — Не спираше да я гледа, докато Либи върна лопатата на въздухопеда. — Те също биха те харесали.
— Бих могла да се запозная с тях, ако ме вземеш със себе си. — Тя прехапа устни в мига, в който думите се изплъзнаха от устата й. Не можа да се обърне да го погледне. Така и не разбра кога идеята я осени.
— Либи… — Той се озова зад нея, прегърнал я през рамената.
— Досега съм се занимавала само с миналото — бързо заговори Либи, като се обърна към него и го хвана за ръцете. — Ако ме вземеш със себе си, ще ми дадеш възможност да проуча и бъдещето.
Кал пое в шепи лицето й. В очите й имаше сълзи.
— Ами твоето семейство?
— Те биха ме разбрали. Ще им оставя писмо, с което ще се опитам да им обясня.
— Никога не биха ти повярвали — каза той смирено. — Ще прекарат години наред в търсене и ще се чудят дали още си жива. Не разбираш ли, че именно това ме разкъсва и в моя случай. Те не знаят къде съм, нито какво се е случило с мен. Сега вече знам, че само чакат да чуят дали съм жив, или мъртъв.
— Ще ги накарам да разберат. — Тя улови отчаянието в собствения ся глас и направи опит да се овладее. — Ако знаят, че съм щастлива, че ще се занимавам с това, с което искам — това ще им е достатъчно.
— Може би. Ала само ако знаеха със сигурност. Но не мога да те взема.
Либи отпусна ръце и се отдръпна.
— Няма да ме вземеш. Разбира се, че няма. Не знам какво ме прихвана изведнъж. Нещо ми стана…
— По дяволите, недей така. — Кал я сграбчи за ръцете и я приближи към себе си. — Да не мислиш, че аз не те искам?! Защото ако така си мислиш, да знаеш, че напротив — искам да дойдеш с мен повече от всичко. Тук не става въпрос за правилен или грешен избор. Ако можех да съм убеден, че няма никакви рискове, щях де те метна на кораба, искаш или не.
— Рискове ли? — Тя блокира на думата и се отдръпна отново. — Какви рискове?
— Нищо не е доказано сто процента.
— Не се отнасяй с мен като с глупачка. Кажи ми каква са рисковете?
Той въздъхна дълбоко. Имаше едни изчисления, които й спести предната вечер.
— Факторът на вероятността за успешен скок във времето е 76.4.
— 76.4 — повтори тя. — Не е задължително човек да е гений, за да разбере, че останалите 23.6 спадат към фактора на неуспех. Какво ще се случи, ако не успееш?
— Нямам представа. — Ала можеше да предположи. Една от по-безболезнените вероятности бе да бъде притеглен от гравитацията на слънцето. — За това няма да рискувам и теб, без значение колко силно желая да бъдеш с мен.
Либи си каза, че няма да се поддава на паниката, защото тя няма да помогне. Три пъти си пое дълбоко въздух и усети равновесието да се завръща.
— Кейлъб, ако имаше още малко време да направиш по-подробни калкулации, мислиш ли че щеше да успееш?
— Вероятно, може би. Либи, времето ми е ограничено. Корабът е на открито вече цели две седмици. Това, че успяхме да разубедим семейство Ранкин вчера, бе чист късмет. Какво мислиш, че ще се случи с мен, с нас, ако някой го открие? Ами ако открие мен?
— Сезонът още не е започнал. По тези места надали ще се появят за целия сезон повече от десетина туристи.
— Достатъчен е и един.
Кал беше прав и тя го знаеше. Още от самото начало времето им бе поставено под въпрос.
— Никога няма да разбера, нали? — Либи го погали по заздравяващия белег на челото. — Дали си успял.
— Аз съм много добър пилот. Имай ми доверие. — Той целуна пръстите й. — И да знаеш, че ще ми е много по-лесно да се концентрирам, ако не се тревожа и за теб.
— Трудно е да се спори със здравия разум — съумя да се усмихне тя. — Нали ми каза, че имаш да довършваш още нещо по кораба. Е, аз ще се връщам в къщата.
— Няма да се бавя.
— Недей да бързаш. Свърши си работата. — Тя самата се нуждаеше от собствено време. — Ще направя прощална вечеря. — И потегли с бавна крачка, като му подвижна през рамо: — И, Хорнблоуър, набери ми малко цветя, моля те…
Набра й огромен букет. Не беше лесно да го държи, докато караше въздухопеда. Пътеката под него сякаш бе залята с множество бели, розови и светлосиви цветчета. Миришеха му на нея — свежо и еротично.
През часовете, които прекара в работа на кораба, една мисъл не му излизаше от главата. Либи искаше да замине с него. Да напусне лома си. И не само дома си. Беше готова да изостави живота си.
Вероятно желанието й бе продиктувано от импулс, нещо моментно.
Причините нямаха значение. Кал имаше нужда да се захване за тази единствена мисъл. Тя беше готова да тръгне с него.
Като приближи, видя съвсем слаба мъждукаща светлина от кухненското прозорче. Това го накара да се усмихне, докато паркира въздухопеда и вдигна от земята няколкото паднали от букета цветя. Може би в крайна сметка беше решила да си почине или го чакаше пред камината в хола.
Хареса му мисълта да я намери свита на кушетката, завита с някое от произведенията на майка си. Или пък четяща, с очила на носа, зачервен поглед и сънлив вид.
Разнежен от собствените си мисли, той отвори вратата и завари дори още по-умилителна гледка.
Либи го чакаше. Беше запалила свещи. И продължаваше да ги пали. Стотици. Всичките бяха бели. Масата беше сложена с прибори за двама и с бутилка шампанско, охлаждаща се в кофичка отстрани. В стаята миришеше на восък, на подправки от ястието, което беше приготвила, и естествено на нея самата.
Тя се обърна да му се усмихне за добре дошъл, а той усети, че губи дъха си.
Косата й бе вдигната така, че виждаше прекрасната тънка извивка на врата й. Беше облечена в рокля с цвят на лунна светлина, проблясващ на моменти под движението на тялото. Раменете й бяха оголени, а платът нежно се спускаше по ханша и бедрата.
— Не си забравил… — Либи тръгна към него с разтворени обятия да поеме цветята. Кал не помръдна. — Нали са за мен?
— Кое? Да. — Като изпаднал в транс, той машинално й ги подаде.
— Набрал си повече от необходимото. — Беше подготвила ваза. — Вечерята е почти готова. Надявам се да ти хареса.
— Смайваш ме, Либърти.
Тя се обърна, настръхнала от погледа, който прочете в очите му.
— Такава ми беше и целта. Поне веднъж. — Когато Кал не помръдна от мястото си, а продължи да я съзерцава, срамежливостта й взе превес и тя започна да кърши пръсти. — Купих шампанското и роклята вчера от града. Мислех, че ще е хубаво да направим нещо специално тази вечер.
— Страх ме е, че ако се помръдна, ти ще се изпариш.
Сърцето й се загнезди в усмивката, докато нежно обви ръце около врата му.
— Добре, но само веднъж.
