Сега и във времето

върна с градинарска мотика в ръка. — Сядай на стълбите — заръча й той, а през това време завърза апарата за седалката на въздухопеда. Нагласи го така, че да улови Либи в обектива. — Готово. — Доволен от себе си, се забърза и седна до нея. Прегърна я през рамената и… — Усмихни се.

Тя вече се смееше.

Кал използва дръжката на мотиката, за да натисне копчето за снимане. Снимката се плъзна отдолу.

— Браво. Хорнблоуър, невероятно изобретателно.

— Не мърдай.

Той взе първата снимка в ръка, върна се до нея и натисна отново копчето.

— Едната е за теб, а другата за капсулата. — Кал остави и двете снимки настрана. — А сега и една за мен. — Извърна лицето й към себе си и нежно я целуна.

— Забрави да направиш снимка — измърмори след секунди Либи.

— А, да. — Устните му отново се озоваха върху нейните, докато с дръжката на мотиката потърси копчето.

Тя взе в ръце първата снимка и се вгледа в образите. И двамата изглеждаха щастливи, помисли си. Обикновени, щастливи хора. За нея този факт бе от огромно значение сега и от още по-голямо щеше да бъде после. Продължаваше да държи снимката и като се изправи.

— По-добре да отидем да заровим капсулата.

Завързаха капсулата за багажника на въздухопеда, така че Либи се озова притисната между нея и гърба на Кал. Когато пристигнаха при потока, той слезе от седлото и се засмя на лопатата, която тя му подаде.

— Това е доста примитивно сечиво. Сигурна ли си, че не съществува по-лесен начин?

— В този век, за съжаление не, Хорнблоуър. — Либи посочи твърдата почва. — Хайде, започвай да копаеш.

— Мога да ти отстъпя първите няколко копки.

— Не, благодаря. — Тя седна на земята отстрани и скръсти крака. — Не бих те лишила от удоволствието.

Наблюдаваше го как копае и се зачуди какво ли ще използва впоследствие, за да изкопае капсулата. Как ли ще се почувства, когато я отвори? Знаеше, че щеше да мисли за нея. Че щеше да му липсва. Надяваше се, че щеше да седне на нейното място и да прочете писмото, което му бе написала и пъхнала тайно. Уверена бе, че не я беше проследил, когато го сложи в кутията.

Беше само една страница, но в тази страница се бе побрала цялата й душа.

Подпря брадичка в шепата си, заслуша се в музиката на водата и си припомни всяка дума.

„Кал, когато четеш това, вече ще си си у дома. Искам да знаеш колко се радвам, че успя. Не смея да твърдя, че разбирам какво преживя, озовавайки се на това място, далеч от всичко познато, разделен от семейството и приятелите си. Ала дълбоко в сърцето си исках да бъдеш там, където ти е мястото.

Не знам дали бих могла да ти обясня какво означава за мен времето, което прекарахме заедно. Толкова много те обичам. Кейлъб. Задушавам се. От сега нататък няма да има и един-единствен ден, в който да не си мисля за теб. Но няма да съм нещастна. Моля те, недей да мислиш за мен, нито ме запомняй по този начин. Това, с което ме дари тези няколко дни, е повече, отколкото изобщо съм си представяла, че е възможно. Щом като погледна небето, ще си представям теб.

Ще продължавам да изследвам миналото, за да се опитам да разбера защо човек е това, което е. Сега, след като те познавам, ще имам надеждата за това, в какво би се превърнал.

Бъди щастлив. Искам да знам, че ще бъдеш щастлив. Не ме забравяй. Исках да ти сложа и едно клонче розмарин, ала се боя, че ще се превърне в прах. Намери си сам и се сети за мен. «Моли се, обичай, помни ме.»

Либи

— Либи? — Кал се бе облегнал на лопатата и се взираше в нея.

— Кажи.

— Къде си?

— О, не особено далеч оттук. — Погледна надолу и вдигна вежда. — Знаех си, че такъв голям и силен мъж като теб не би се затруднил да изкопае една дупка.

— Май ми излезе мехур.

— Ау. — Тя се наведе, за да целуне зачервеното място между палеца и показалеца. — Хайде да сложим кутията вътре и после можеш да гледаш, докато я закопавам.

— Прекрасна идея. — В мига, в който кутията попадна в дупката, той й подаде лопатата. Либи я изгледа, след което и купчината пръст, която трябваше да се върне в дупката.

— Значи, четири жени президенти, така ли?

Кал изпъна схванатия си гръб.

— Не съм сигурен дали не бяха и пет.

Тя поклати глава и започна да закопава.

— Кал?

— Кажи… — Точно сега обмисляше варианта за една сладка следобедна дрямка.

— Въпросите, които ти зададох преди, бяха сериозни и засягаха може би цялото човечество. Сега бих искала да те попитам някои по-лични неща. Може ли?

— Защо не?

— Ще ми разкажеш ли за семейството си?

— Какво би желала да знаеш?

— Кои са те? Какви хора са? — Направи му впечатление, че тя хвърляше пръстта в дупката доста ритмично. — Ще ми се да си представя, че ги познавам малко, макар и отдалеч.

— Баща ми работи в сферата на изследователската научно-техническа дейност. Лабораторна работа, всичко строго секретно. Посветен е на професията си. В къщи обожава да се занимава с градината, сади цветя от семена и ги отглежда с двете си ръце. — Кал си пое дълбоко въздух, изпълнен с мириса на прясно заровената от Либи пръст, и в съзнанието му изплува образа на баща му в градината. — Понякога рисува. Лоши, ама много лоши пейзажи и натюрморти. Татко съзнава, че картините му са ужасни, ала твърди, че изкуството не е задължително да е добро. Постоянно ни заплашва, че един ден ще закачи някое от произведенията си в къщата. Уравновесен човек е. Съмнявам се, че съм го чувал повече от няколко пъти през целия си живот да повишава глас на някого. Но винаги го изслушваш. Той е онази съединителна тъкан, която сплотява семейството. — Кал се излетна на тревата, за да може да наблюдава небето, докато разказва. — Майка ми е… Какъв беше онзи термин, който ти употреби веднъж? Опъната като струна? Пълна е с енергия и с невероятен интелект, който често стряска хората. Направо ги плаши, което доста я забавлява. Предполагам, защото вътрешно е нежна и мека като масло. Хиляди пъти е повишавала тон и винаги ужасно е съжалявала впоследствие. Джейкъб и аз много я ядосвахме. В свободното си време обожава да чете романи или ужасна техническа литература. Тя е главен прокурор на Министерството на Обединените Нации, така че постоянно се рови из купчини правни документи.

— Министерството на Обединените Нации?

— Мисля, че е нещо като орган на ООН. Създадено е някъде през… По дяволите, не мога да се сетя коя година. Причината да се създаде подобна институция са колониите и безразборното заселване на хората.

— Звучи като много престижна професия. — Либи вече се почувства респектирана от тази жена.

— Да, така е. Тя наистина преуспява — и в работата, и в тревогите си. Има уникален, заразителен смях, който изпълва стаята. Запознали се с баща ми в Дъблин. Тя била студентка в юридическия факултет, а той отишъл на почивка. Толкова се харесали, че в крайна сметка се озовали като семейство въз Филаделфия.

Либи продължаваше да зарива пръстта, но улови привързаността в гласа му, бе невъзможно да не усети обичта и топлотата, с които говореше за родителите си.