за формите ти, доста секси при това. — Тя сграбчи чаршафите, уви ги около себе си и тръгна след него, протегнала ръка. — Искаш да се видиш? — Кал продължаваше да държи снимката така, че Либи да не може да я достигне, ала все пак да може да я види. — Господи, обожавам, когато се изчервяваш.
— Не се изчервявам. — Повтаряше също така и че не се смее, докато се опитваше да си придърпа дрехите, за да се облече. Той обаче не й даваше и тях.
Когато излязоха от кораба, сенките вече бяха станали продълговати. След кратка дискусия стигнаха до решението да завържат въздухопеда на Кал към багажника на джипа и да се качат двамата заедно в колата.
— Нямаше да е зле, ако имахме някакво въже — подзе тя.
— За какво ти е? — Той направи възел под седалката на въздухопеда и издърпа двата края на каишите отпред.
Либи сви рамене.
— Е, щом като предпочиташ да го направим по лесния начин. — Тя се наведе напред, запъна краката си здраво в земята и се подготви за вдигане.
— Какво правиш?
— Ще ти помогна да го вдигнем. — Подхвана здраво машината отдолу и издуха падналия кичур коса от очите си. — Хайде хващай и ти.
Кал щеше да се пръсне от смях, но успя да запази самообладание.
— Добре, ама гледай да не се сецнеш.
— Не се тревожи. Имам опит. Знаеш ли колко оборудване съм пренесла, когато сме ходили да заснемаме разкопки и различни обекти?
— Не, нямам представа. — Той й се усмихна.
— Достатъчно много. Хайде, ще го вдигнем на три. Едно, две, три! — Либи щеше да припадне от учудване, когато с този си напън, без никакво усилие, вдигна въздухопеда на нивото на раменете си. Това съоръжение не тежеше повече от десетина килограма. — Хорнблоуър, ти си правиш шеги с мен!
— Благодаря ти за помощта. — Той набързо пристегна въздухопеда. — Този път ще ми дадеш аз да карам. Хайде де, Либи. Тук няма кой да ни види.
Тя бръкна в джоба си и извади ключовете, а Кал се отправи към мястото на шофьора.
— Между другото, ти така и не ми показа шофьорската си книжка.
— И да ти я покажа, няма никаква полза от нея. Либи, помисли, щом успявам да пилотирам това — посочи той кораба до тях. — Не смяташ ли, че колата ти не би трябвало да ми се опре. Просто искам да видя какво е усещането.
Тя му метна ключовете.
— Само не забравяй, че това превозно средство остава на земята.
— Ясно — с вид на зарадвано дете, Кал се намести на шофьорското място. — Това нещо се управлява със скорости, нали?
— Очевидно.
— Какъв е този педал!?
— Това е съединителя — бързо му отвърна тя и се запита дали току-що не повери живота си в Божите ръце.
— О, да. Съединител. Това не е ли онова съоръжение, чрез което се сменят скоростите? Колкото по- висока предавка, толкова по-голяма скорост. Нали това е идеята на този педал? А другия педал? Онзи до него?
— Това е спирачката. Внимавай много със спирачките, Хорнблоуър. Бъди особено внимателен със спирачките.
— Не се тревожи. — Той я изгледа предизвикателно, след което завъртя ключа на стартера. Колата се понесе назад и спря с трясък. — Секунда, мисля, че сега нещата вече са наред.
— Наред ще са, когато изведеш автомобила на пътя.
— На кое?
Въпреки, че дланите й бяха доста влажни, Либи хвана волана и му показа накъде да кара.
— Карай бавно и се опитай да държиш волана изправен. Карай напред.
— Без проблеми. — Ландроувърът измина първите няколко метра с ужасни подскоци, което принуди Либи да се хване с две ръце за таблото и да започне да се моли. Кал истински се забавляваше и леко се разочарова, когато пътят се оправи. — Виждаш ли, няма нищо.
— Само гледай да караш по шосето. О, Господи! — Либи закри лицето си с ръце, за да не види как колата ще се натресе с всичка сила в едно дърво.
— Винаги ли изпадаш в такива истерии, когато някой друг кара? — попита той спокойно, докато сръчно заобикаляше дървото.
— Мога дори да те намразя. Бъди сигурен.
— Отпусни се, миличка. Сега ще се поразходим малко.
— Кал, би трябвало да се заемем с…
— Хайде да се позабавляваме малко. Не си ли казва така?
— Да, горе-долу. — Тя прехапа устни и се вкопчи за предпазния колан. — Както и да е, няма значение. Аз предпочитам да си живея дълъг и скучен живот.
Той се спусна рязко по каменистото нанадолнище, сякаш бе роден зад волана.
— След летенето, шофирането може би е второто най-хубаво нещо в света. — Кал я стрелна с поглед. — Е, може би не точно второто, ала е близо…
— Някои от най-важните органи в тялото ми са се откачили и се реят свободно. Кал, недей, ще минеш точно през средата на… — Водата плисна шумно нагоре, образувайки две прекрасни завеси от двете страни на джина. Либи бе останала без дъх, когато се озоваха на отсрещния бряг. — На реката — довърши тя вяло изречението си, докато вадеше от очите си мокри кичури коса. Не по-малко мокър от нея, той се зарадва, обърна колата и се засили да мине втори път през реката. Либи чу собствения си смях, щом водата я изплиска отново. — Ти си луд. — Колата се понесе над земята, след което се приземи с трясък. — Но с теб не е скучно.
— Знаеш ли, че ако на тази кола й се направят някои модификации, ще направи страхотен фурор у нас. Не знам защо не ги правят повече. Ако й изработя прототип, рейтингът ми ще изхвърчи до небесата.
— Никъде няма да ми взимаш колата. Имам да изплащам още четиринадесет вноски.
— Само си го помислих. — Можеше да се забавлява да кара с часове. Времето обаче захладняваше и тя започна да трепери. Кал обърна колата към къщата.
— Имаш ли някаква представа къде се намираме?
— Разбира се. На около двадесет градуса североизточно от кораба. — Погали я по мократа коса. — Казах ти, че съм добър навигатор. Искаш ли, като се върнем, да си вземем топъл душ? После ще си запалим камината и ще пийнем по едно бренди. А след това… — Той удари рязко спирачките. Пред тях с почти маршово темпо вървяха трима туристи.
— По дяволите. Тук почти не се среща жив човек толкова рано в сезона и всички го знаят. — Един бърз поглед й беше достатъчен, за да прецени, че тези хора не бяха истински туристи. Не си бяха махнали етикетите от туристическите обувки и останалите принадлежности.
— Ако продължат в тази посока, до час-два ще се натъкнат на кораба.
Либи преглътна паническия ужас, който я бе обзел, и се усмихна на хората.
— Здравейте.
— Добър ден. — Мъжът, който бе с огромна физика, як и на около четиридесет години, се облегна на джипа. — Вие сте първите, които срещаме от сутринта.
— Туристите избягват да минават по този път.
— Точно затова ние решихме да минем оттук, нали, Сузи? — Той потупа по рамото красивата, ала изтощена до крайност жена до себе си. Нейният отговор се сведе до едва доловимо кимане. — Ранкин. Казвам се Джим Ранкин. — Мъжът хвана ръката на Кал и здравата я разтресе. — А това са съпругата ми Сузи и синовете ни Скот и Джо.
— Радвам се да се запознаем. Аз съм Кал Хорнблоуър, а това е Либи Стоун.
— Значи, екскурзия на четири колела?!
