Отхвърли набързо тези си мисли. Виновна бе музиката. По някакъв особен начин звученето й бе предразполагащо и еротично. Така, както усещаше целувките му. Точно сега нямаше да се поддаде на изкушението, нито щеше да пренебрегне факта, че всъщност му беше ужасно ядосана.
Въпреки това му направи една снимка, докато спеше, и почти гузно я пусна в джоба си.
Облегна се на вратата на каютата и гордо вдигна брадичка. Позата й бе предизвикателна и я изпълваше със задоволство.
— Значи, така работиш!?
Въпреки че успя да извиси глас над музиката, Кал продължи да спи. Замисли се дали да не се приближи и да го разтърси за рамото и тогава й хрумна по-добра идея. Пъхна двата си пръста на лявата ръка в устата, пое си въздух колкото сила имаше, и изсвири с цялата си мощ, така както сестра й я бе научила.
Той се изпъна в леглото като струна. „Атака!“, изкрещя Кал с всичка сила, преди да съзре самодоволната й физиономия от вратата. След това се излегна обратно на леглото, покрито с множество възглавници, и прекара ръка през очите си.
Беше сънувал. Пътуваше в космоса, някъде из галактиката, овладял напълно машината, а под него световете препускаха на стотици хиляди километри в пространството. Тя също бе там, до него, хванала го нежно през кръста, а на лицето й бе изписано цялото щастие и удоволствие от полета.
Докато нещо не се обърка. Корабът започна да се тресе, светлините засвяткаха безразборно. Чу я да вика, докато падаха. Не знаеше какво да направи. Изведнъж загуби съзнание. Не можеше да я спаси.
Но тя беше тук, до него, докато сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите му — наежена и готова за словесна схватка.
— Какво, по дяволите, правиш?
Той изглеждаше така, сякаш бе сънувал кошмар. Поне Либи се надяваше да е така.
— Това се оказа най-ефикасният начин да те събудя. Трябва да ти кажа, че ако продължаваш да работиш със същото темпо, ще си останеш тук завинаги.
— Просто си почивах. — Дощя му се да си беше пийнал от хубавия ликьор. — Предишната нощ изобщо не успях да мигна.
— Лошо. — И тъй като състраданието й се стопи, оставаше още много какво да се желае. Докато го наблюдаваше, тя зарови из джоба си.
— Диванът не е най-удобното място за спане.
— Ще си го отбележа. Може би затова беше станал нагоре със задните си части. — Сега печелеше време, като бавно си отгризваше малки хапчици от сладките. Искаше да възбуди у него апетит и успя, макар и не точно по желания от нея начин.
Той почувства как мускулите му се сковават.
— Нямам представа какво имаш предвид.
— Има такъв израз, в преносен смисъл.
— Чувал съм го. — Съзнаваше, че беше груб, но не можеше да се овладее. Либи се опита да улови с език една трохичка, която се бе залепила на горната й устна. Това го подлуди. — Не съм се събуждал с нищо нагоре.
— Очевидно тогава е в характера ти да бъдеш груб без причина, след което от само себе си да го потискаш.
— Не съм груб.
— Не си ли: Тогава значи си арогантен. Така по-добре ли е?
Леката й усмивка беше с цел да го ядоса, но предизвика коренно различни усещания у него.
Кал се помъчи да не й обръща внимание, а също така и на собственото си разбунтувало се тяло, и си погледна часовника.
— Доста време си се помотала в града.
— Времето си е мое, Хорнблоуър.
Веждите му се свиха. Ако не беше толкова самодоволна от собствения си самоконтрол, щеше да забележи, че очите под веждите му притъмняха.
— Искаш да се караме, така ли?
— Кой, аз? — Тя отново се засмя. Сега приличаше на самата невинност. — Сега, след като се запозна с родителите ми, би трябвало вече да знаеш, че по рождение съм пацифист. Приспивана съм с народни песни.
Той измрънка една двусрична дума, която Либи винаги бе смятала, че принадлежи към жаргона на двадесетия век. Тя заинтригувана вирна глава.
— Значи все още се използва тази дума, когато някой не може да даде разумен или интелигентен отговор. Колко утешително е да знае човек, че някои традиции не отмират.
Той спусна краката си покрай ръба на леглото и бавно се изправи в цял ръст, като я гледаше право в очите. Не пристъпи към нея, все още не биваше. Поне не, докато не беше напълно сигурен в себе си, че нямаше да й фрасне един в гордо вирнатата брадичка. Интересно, но досега не бе забелязал колко бе упорита. Нито пък дръзкия поглед в очите й.
Най-страшното бе, че нахалството й му действаше също толкова възбуждащо, както и топлотата й.
— Не ме предизвиквай, миличка. Държа да те предупредя, че не произхождам от най-кроткото семейство в света.
— Е… — Либи внимателно подбра поредната сладка. — С това окончателно ме срази. — След което сви на топка пакетчето и го метна по него, а Кал ловко го улови и смачка остатъците вътре на трохи. — Нямам представа какво те е прихванало, Хорнблоуър, ала мога да те уверя, че имам далеч по-приятни занимания, отколкото да се тревожа за това. Стой си тук и си се цупи колкото си щеш, но аз си тръгвам, защото си имам достатъчно работа.
Едва успя да се обърне. Той се пресегна, сграбчи я за ръцете и я залепи за стената. По-късно Либи щеше да се пита защо бе толкова изненадана от неговата светкавична реакция или може би под привидно доброто му разположение се криеше свиреп и груб нрав.
— Искаш да знаеш какво ме прихваща ли? — В очите му, така близко до нейните, проблясваха мълниеносни гръмотевици. — Затова ли е целият този напън?
— Изобщо не ми пука какво те е прихванало. — Тя продължаваше да държи брадичката си гордо вдигната нагоре, въпреки че устата й пресъхна. Знаеше, че по-лесният изход бе да предложи мир, вместо да продължава със словесната битка. Понякога това беше по-скоро от страх, отколкото проява на пацифизма й. Изпъна гръб и си пое дълбоко дъх. — Не желая да знам какво става с теб, а сега бъди така добър да ме пуснеш да си вървя.
— А би трябвало да те интересува. — Нави косата й на китката си, дръпна главата й назад и шията й бавно се откри. — Мислиш ли, че всяко чувство, което мъжете изпитват към жените, е нежно, любящо и деликатно?
— Не съм толкова глупава. — Опита се да се освободи, ала Кал не я пусна, което повече я ядоса, отколкото я уплаши.
— Разбира се, че не си. — Либи не отместваше очи от неговите, изпълнени с гняв. Нещо в него се пречупи, падна и последната му задръжка. — Дойде време да ти покажа и останалото.
— Не желая да ми показваш каквото и да било.
— Точно така. Значи ще има други, които ще ти предадат последния урок. — Ревността го разяждаше, раздираше го до кръв. — Върви по дяволите. Да вървят по дяволите и те. Запомни. Когато някой друг те докосва утре или след десет години, ще си мечтаеш това да съм аз. Ще се погрижа за това.
И още преди думите му да отшумят, той я повали в леглото.
Единадесета глава
Либи оказа съпротива. Не желаеше да му се отдаде в състояние на подобен гняв, без значение колко дълбока бе обичта й към него. Под тежестта на телата им леглото потъна и ги обви плътно отвсякъде като пашкул. Музиката продължаваше да звучи — тиха и успокояваща. Пръстите му сръчно се справиха с копчетата на блузата й.
Тя мълчеше. Изобщо не й хрумна да го моли да спре или пък да избухне в плач, нещо, което със
