отвън на масите, където ще пием вино. Най-накрая ще се върнем в хотела и там ще се отдадем един на друг докрай. Ще правим любов с часове. — Устните му отново се сляха с нейните. — Всъщност, за тази работа не ни е нужен Париж.
— Прав си, така е.
Кал се обърна отново към нея и улови лицето й в шепите си. То вече грееше, очите й бяха полузатворени, а усмивката й се бе върнала на мястото си. Искаше да запази спомен, вместо онази пустота в душата му, преди да я срещне.
— Господи, Либи, желая те.
Това бяха думите, които тя искаше да чуе, всичко, за което си бе мечтала. Протегна ръце и го прегърна.
И двамата едва издържаха. Либи го усети още щом езикът му попадна в устата й. Ръцете му нетърпеливо обхождаха тялото й. И тъй като чувствата му се отразяваха в нейните, отговорът й не закъсня. Кръвта й кипеше неудържимо. Страстта бе великолепна, невероятна. Засили се още повече, щом той започна да я разсъблича.
От гърлото й се изтръгна тежък стон. С бързина, която го шокира, тя сръчно съблече блузата му, а панталоните му се озоваха на земята. Отчаяна, Либи се извъртя, местата им се размениха и тя предприе бързо, страстно пътешествие върху неговото тяло. Чу го да притаява дъх, а това я изпрати в съвсем други измерения.
Властта. Това бе най-върховният афродизиак. Либи можеше да го накара да се гъне, да се подчинява и да нашепва името й. Никога не си и помисли, че с толкова малко усилия можеше да постигне такава власт и да го направи напълно безпомощен.
А Кал бе красив. Усещането, което имаше под ръцете си, вкусът от него по езика й. Беше силен. По него имаше редица мускули — здрави и стегнати. И те потрепваха под нежното докосване на пръстите й.
Искаше да я накара да запомни всичко. Огъваше се под товара на чувствата, които тя предизвикваше у него. Всъщност този, който щеше да запомни всичко и завинаги, бе той. Музиката, която обожаваше, нейното простичко красноречие, всичко това запълваше съзнанието му. Знаеше, че от сега нататък до края на живота му тя щеше да му напомня за нея.
Кал усещаше топлината, която излъчваше тялото й, извърнато към него в търсене на устните му. Целувката й бе бавна, сластна, завладяваща в нея би могъл да се удави. След миг Либи отново се смееше, избягвайки търсещите му ръце, с което отново го подлуди до крайност.
Не можеше да го понесе. Сърцето му бясно се блъскаше в гръдния кош. Сякаш ритъмът нашепваше името й, отново и отново, докато го изпълнеше.
— Либи. За Бога. — Гласът му прозвуча дрезгав и суров като желанието му.
Тогава тя се обви около него като топло кадифе. Звукът, който издаде, бе не повече от сподавен стон, но с триумфални нотка. Потънала в собственото си удоволствие, Либи зададе диво темпо, като усещаше силите си да се завръщат отново и отново, докато страстта й заприижда на вълни.
Сякаш бе космическо свободно падане трамплин във времето. Той бе преживял и двете усещания, ала това чувство не можеше да се сравни с тях. Слепешката Кал се пресегна към нея, а ръцете му се плъзнаха по копринената й кожа. Докато дланите им се сляха. Достигнаха върха едновременно.
Съвършенство. Изпълнена от задоволство, Либи се примъкна по-близо и положи глава точно върху сърцето на Кал, докато той нежно я галеше по косата.
Спокойна. Всяка отделна частица на тялото й бе докосната. И не само тялото, но и душата, и сърцето й. Чудеше се колко ли дълго двама души биха могли да останат в леглото без храна и вода. Отговорът бе завинаги. Засмя се на собствените си мисли. В този миг дори бе готова да си повярва.
— Майка ми и баща ми си имат котка. Едно дебело същество на име Мариголд. Той е толкова ленив, че не дава пет пари за нищо, което се случва около него — заразказва тя.
— Мъжки котарак, а с женско име, защо?
Все още с усмивка на уста, Либи прокара длан по ръката му.
— Нали се запозна с нашите, защо се учудваш?
— Всъщност, да, права си.
— Котаракът всеки следобед се изпъва на перваза на прозореца. В този миг го разбрах точно какво чувства, когато се излегне на слънцето. — Тя се протегна съвсем леко, защото и най-малкото движение като че ли изискваше огромно усилие. — Леглото ти е удобно, Хорнблоуър, харесва ми.
— Аз самият също много си го харесвам.
За известно време и двамата замълчаха.
— Тази музика. — Сега сякаш продължаваше да звучи в главата й — лека, нежна, романтична. — Не спирам да мисля, че всеки момент ще позная кой я изпълнява.
— Салвадор Саймиън.
— Да не е някой съвременен композитор?
— Зависи от гледната точка. Твори към края ма двадесет и първи век.
— Да, разбирам. — Възприятията й окончателно се объркаха. Понякога понятието вечност бе доста относителна величина. И като запази за себе си максимално дълго този последен миг, Либи се извърна и притисна устни към гърдите му. Сърцето му биеше отдолу — силно и равномерно. — Поезия, класическа музика и въздухопеди. Интересно съчетание.
— Така ли?
— Да, особено интересно. Също така знам и че си луд за сапунени сериали и телевизионни игри.
— На това му се вика проучване. — Кал се усмихна, защото усети как тя се изправя и сяда в леглото зад него. — Ще ми се да съм в крак с всички популярни форми на забавление за времето си. — Замисли се за миг. — Смяташ ли, че някъде се съхраняват архивни данни по тези въпроси? Наистина искам да знам дали Блейк и Ева успяват в начинанията си въпреки подлите интриги на Дориан. После не по-маловажно е обвинението на Джъстин в убийството на злия и жалък Карлтън Слейд. Ти кой мислиш, че го е направил? Аз съм за миловидната, но коравосърдечна Ванеса.
— Наистина си полудял… А вие нямате ли си сапунки?
— Имаме, ала никога не съм имал време да гледам такива филми. Стана ми ясно, че това могат да си го позволят само хората, които работят вкъщи.
— Хората, които работят вкъщи. — Либи повтори изречението, защото й хареса безличната му форма. — Не аз ти зададох всичките тези въпроси, нали. — Сега подпря брадичка на коленете си. — Когато се върнем вкъщи, ще трябва внимателно да опишем всичко, което се случи с теб.
Той я погали нежно по рамото.
— Абсолютно всичко ли?
— Всичко, подходящо за четене. Докато пишем и подреждаме нещата, които ще отнесеш в капсулата, ти можеш да попълниш знанията ми за бъдещето.
— Добре. — Кал стана от леглото. Може би наистина би било по-разумно, ако и двамата имаха работа през следващите няколко часа. Пресегна се да си вземе панталоните и забеляза полароида, който също се валяше на земята. — Това пък какво е?
— Фотоапарат. Самопроявяващ се. Снимката е готова за около десет секунди.
— Така ли? — С невероятна изненада той го заразглежда. Когато навършваше десет години, някой му подари подобен апарат, който имаше сходни функции. Неговият апарат обаче се побираше в шепата му. Освен това на него имаше часовник, показваше температурата в стаята и имаше вградено музикално устройство.
— Кал, лицето ти отново придоби онова недоумяващо изражение.
— Извинявай. Как го правиш? Кое копче натискаш?
— Това там… Не! — Но вече беше късно. Той успя да я улови и запечата на снимка. — Да знаеш, че хора са били убивани и за далеч по-незначителни деяния.
— Мислех, че искаш да имаш снимки — отвърна Кал логично, докато държеше в ръката си оформящата се снимка.
— Но аз съм гола.
— А, да — усмихна се той. — Снимката не е лоша. Въпреки че не е триизмерна, човек добива представа
