внимава постоянно да не каже нещо, което би го издало.
Либи почувства леко съчувствие към него, ала бързо го игнорира.
Каквото и да беше, нямаше никаква причина да си го изкарва по този начин на нея. Та нали се опитваше да му помогне? Сърцето й се късаше, но правеше всичко по силите си, за да му съдейства да се върне там, откъдето бе дошъл.
Тя също имаше свой личен живот. Този факт я успокояваше, ала само донякъде, размишляваше Либи, докато бясно изкачваше склона. Сега трябваше да работи върху дисертацията си и да направи предварителен план за поредното си проучване. Наскоро получи покана да изнесе лекции в различни университети, но дори не бе помислила върху предложението. Вместо това изпълняваше нечии поръчки — купуваше фотоапарат и овесени сладки. За последен път се връзваше на подобен номер, ала в същия миг си даде сметка, че наистина всичко бе за последен път.
Тя наби спирачки, когато пътечката съвсем се стесни. Всъщност нямаше намерение да идва чак дотук. През целия път не спираше да си повтаря, че след пазара се прибира директно вкъщи и се залавя за работа. И въпреки това, ето я тук, подвластна на чувствата. Поне можеше да направи нещо за себе си.
С един замах успя да извади от торбата полароида. След като го разопакова, прочете набързо инструкциите и го зареди с първите плаки за снимане. След което извади и овесените сладки.
От върха на склона огледа внимателно космическия кораб. Той лежеше огромен и спотаен върху камъните и потрошените дървета, сякаш бе някакво дълбоко заспало странно животно. Умишлено блокира мислите си за мъжа, които се намираше вътре, и се съсредоточи върху самия кораб.
Масовото возило на бъдещето, прецени тя, докато го оглеждаше. Или междупланетния автобус, или мощния викан последен курс за Марс, Меркурий или Венера. Експресни рейсове за Плутон и Орион. По-скоро с тъга и въздишка, отколкото с насмешка, Либи направи две снимки. Седнала на върха на билото, тя ги изчака за се проявят. Само до преди петдесет години идеята за моментни снимки е била почти еретична. Погледна отново към кораба. Човечеството се развива бързо. Ужасно бързо.
Открадна още няколко мига за себе си. Разкъса пликчето със сладките и започна да си похапва.
Естествено, не би било възможно да покаже на никого снимката, която се дооформяше в ръката й. Едната снимка щеше да отиде в капсулата на времето, но другата щеше да остане за нея. Искаше й се да беше в ролята на научния работник, който прави снимката заедно с още много, които после грижливо ще класифицира и ще приложи към подробен доклад за необикновения случай.
Случаят обаче нямаше нищо общо с науката, а много общо със сърцето. Не искаше да остане да разчита само на спомените си.
Либи пусна снимките в джоба си, преметна апарата през рамо и заслиза надолу по билото.
Когато се приближи до люка, вдигна ръка и понечи да почука. След това изпадна в буен кикот. Чука ли се на врата на космически кораб?! Почувствала се доста глупаво пред огромния блестящ кораб, тя се пресегна и потропа два пъти. Една катеричка притича пъргаво, покатери се върху дънера на падналото наблизо дърво и се вторачи в нея.
— Знам, че е странно — обърна се Либи към нея. — Ето, заповядай. — Тя хвърли половин сладка на животното, след което се захвана отново с вратата. — Хайде, Хорнблоуър отваряй. Не ме карай да стърча отвън, чувствам се като пълна идиотка.
После взе да чука, да блъска и да вика. Накрая даде воля на чувствата си и тегли един шут на люка. Причерня й от болка в пръстите на краката и се отдръпна назад. Бясна на него, тъкмо взе решение да си тръгва, когато я осени идеята, че вероятно той не я чува.
Приближи се и заоглежда корпуса за устройството, с помощта на което той бе отворил люка. Отне й около десетина минути. Когато капакът се отмести, Либи влетя вътре, готова за бой.
— Слушай ме внимателно, Хорнблоуър…
Ала него го нямаше. Притеснена, тя прокара ръка през косата си. Значи дори го нямаше в помещението, когато й се прииска да му се развика…
Охранителният щит бе вдигнат. Затова не можеше да види отвън какво става вътре, но пък пред нея се разкриваше невероятна панорамна гледка навън. Привлече я пултът за управление. Какво ли би било усещането да пилотираш нещо толкова голямо и мощно, замисли се Либи и седна на пилотското място. Разглеждаше бутоните и светлинните лампички на таблото пред себе си. Каква красота! Нищо чудно, че Кал обожаваше да лети. Дори една жена, винаги здраво стъпила на земята, би могла да си представи дивата, безгранична свобода от пътуването в космическото пространство. Сигурно различните планети се виждаха като красиви цветни топки, озарени в светлина. Блещукането на далечните звезди и отблясъците на орбиталните луни.
Харесваше и да си го представя така, сред звездите, както наскоро беше я возил на въздухопеда сред високите върхове на дърветата.
Тя огледа за последно пулта за управление, след което се зае с компютъра. Почувства се леко неудобно, огледа се, накрая се наведе напред и изрече:
— Компютър.
„В режим на действие.“
Либи се стресна и нервно преглътна усмивката си. Имаше два въпроса, които искаше да зададе, но искаше да чуе отговора само на единия. И тъй като винаги подхождаше към проблемите директно, тя вдиша, издиша и се хвърли в атака.
— Компютър, какво е състоянието на изчисленията по завръщането в двадесет и трети век?
„Изчисленията са успешно завършени. Индексът на вероятността е калкулиран. Рисковите фактори, траекторията, натоварването, орбиталният градус, радарната честота и вероятността за успех са преценени. Желаете ли писмен доклад?“
— Не.
Значи беше готов. Предусещаше го, макар да се самозаблуждаваше, че ще има още няколко дни с него. Не беше й казал, ала тя разбираше защо. Кал не искаше да я нарани, защото знаеше какви са чувствата й. Въпреки усилията й да третира връзката им като нещо преходно, основано на плътска страст и желание, той бе успял да надникне в душата й. Сега се опитваше да бъде мил с нея.
Щеше й се да се зарадва на преценката му. Трябваше да го направи.
Пое си дъх за миг и премина към втория въпрос, който вече веднъж бе задавала.
— Компютър.
„В режим на действие.“
— Кой е Кейлъб Хорнблоуър?
„Хорнблоуър, Кейлъб. Капитан от между космическата въздушна авиация. Роден на 2 февруари от майка — Катрина Хардести Хорнблоуър и баща — Байръм Едуард Хорнблоуър. Място на раждане: Филаделфия, щат Пенсилвания. Завършил академията Уилсън Фриимънт Мемориъл. Приет в университета в Принстън, след шестнадесет месеца прекъснал — без диплома. Приет в МКС. Служил шест години и седем месеца. Военно досие…“
Със свити устни Либи слушаше историята на военната кариера на Кал. Споменаваха се много военни грамоти, както и не едно порицание. Пилотското му досие бе безупречно. Сведенията за дисциплината му бяха нещо съвсем различно. Либи не се сдържа и се засмя.
Замисли се за баща си и за неговото недоверие към военната система. Ако имаше още малко време, Кал щеше много да му допадне.
— … рейтинг на доверие 5.8’’, продължаваше компютърът.
— Спри. — Либи въздъхна. Не я интересуваше рейтингът му на доверие. Достатъчно се рови из личния му живот. Ако все още имаше въпроси по отношение на личността му, щеше да получи отговорите директно от него. И то бързо.
Стана от мястото си и тръгна из кораба да го търси.
Отнякъде идваше музика, която привлече вниманието й. Прекрасните звуци идваха първоначално отдалеч. Класика, изпълнена със страст. Либи се опита да отгатне композитора.
Намери Кал задрямал в каютата си. Музиката изпълваше стаята, достигаше до всички ъгли и въпреки това се чуваше някак меко, приглушено и приспивно. Усети желанието, неустоимото желание да се промъкне в леглото до него, да се прилепи до тялото му, за да може, когато той се събуди, да правят нежно и бавно любов.
