— Да, много, като изключим моментите, когато баща ти се заяждаше с мен. — Кал седна до нея.
Тя се разсмя и го докосна по рамото.
— Извини го. През повечето време той е много приятен човек.
— Ще имам предвид думите ти. — Кал се заигра с някаква тревичка. Какво мислеше баща й за него нямаше значение. И без това съвсем скоро щеше да бъде извън живота му, както и извън нейния.
Либи обожаваше да идва на поточето, което лъкатушеше свежо и студено през камъните. Тревата бе дълга и мека, изпъстрена с мънички лилави цветчета. Лятото израстваха огромни напръстници, почти с човешки ръст, и привеждаха над течението белите или розовите си камбанки. Появяваха се също лилии и кандилки. Понякога привечер на поточето идваше да пие ожаднял елен, а по-рядко можеше да се види и някоя мечка да лови риба.
Сега не й се мислеше повече за лятото. Мислите й бяха насочени към настоящия момент, когато въздухът бе свеж като водата, а дъхът му бе също тъй чист и бистър. Наоколо притичваха катерички. Когато бяха малки със Съни, хранеха по-безстрашните от шепите си.
Където и да отидеше, дали на някой безлюден остров или в някоя дива пустош, винаги носеше тези години от детството си в душата си. Беше благодарна за тях.
— Това бебе ще е много щастливо. Колко странно, след толкова много време може би най-накрая ще имам брат.
Кал се замисли за собствения си брат. Джейкъб притежаваше благ нрав и блестящ, остър ум.
— Аз пък винаги съм искал да имам сестра.
— И сестрите си ги бива. Освен това винаги като че ли са по-хубавите.
Кал се изтъркаля до нея.
— Тогава бих желал да се запозная със сестра ти. Ох. — Той потърка ръката си, където беше жестоко ощипан.
— Засега ще ти се наложи да се концентрираш върху мен.
— Нали само това правя. — Кал я погали по лицето. — Ще трябва да отида до кораба за малко.
Тя храбро се помъчи да прикрие тъгата в погледа си. Беше й лесно да се престори, че няма никакъв космически кораб и че няма „утре“.
— Не успях да те попитам, как вървят там нещата?
Бързо, помисли си той, доста бързо.
— Ще имам повече информация, когато погледна компютъра. Ще ме извиниш ли пред вашите, когато станат?
— Ще им кажа, че си излязъл да медитираш. Баща ми ще бъде впечатлен.
— Добре. Тогава до довечера… Когато ще се концентрирам върху теб. — Кал се наведе и нежно я целуна.
— С това и ще си останеш. Тази вечер ще спиш на дивана.
— Така ли?
— Със сигурност.
— В такъв случай… — Той се отпусна върху нея.
По-късно същата вечер, когато огънят в камината догаряше и къщата бе притихнала, Кал седна на дивана напълно облечен. Вече знаеше как да се върне в своя свят. Знаеше как бе дошъл, в кое време се намираше и можеше да обърне процеса обратно.
Още няколко незначителни поправки и щеше да е напълно готов за тръгване. Технически щеше да е готов. Но емоционално… Никога нищо не бе го поставяло на подобен тежък кръстопът.
Ами ако Либи го помолеше да остане… Господи, толкова се страхуваше от тази възможност — щеше да постави под въпрос цялата му вътрешна борба. Тя не би постъпила по подобен начин. Той не би постъпил така с нея.
Може би, когато си отидеше, щеше да представи необходимите данни в научните среди и щеше да се измисли по-безопасен начин за пътуване във времето. Тогава, може би, той щеше отново да се върне при нея.
Кал се взря в огъня. Мечти! Либи се примиряваше с фактите — той трябваше да направи същото. Счу му се, че тя слиза по стълбите. Когато се обърна, зад гърба му се озова Уилям.
— Проблеми със съня ли имаш? — попита Уил.
— Понякога. А вие?
— Винаги съм обожавал това място през нощта. — Тъй като обичаше безрезервно дъщеря си, бе решил да се държи ако не топло, то поне възпитано. — Тишината, тъмнината. — Уил замълча и хвърли още едно дърво в камината. Огънят се разпали внезапно, след което се поусмири. — Никога не съм си представял, че ще мога да заживея на друго място.
— Аз пък никога не съм си представял, че човек наистина би могъл да живее на подобно прекрасно място, нито съм си давал сметка, колко трудно ще ми бъде да си тръгна.
— Доста далече от Филаделфия.
— Ужасно далече.
Уилям долови унинието в тона на Кал. И той в младостта си изпадаше в подобни настроения, като ги бъркаше с романтиката. Извади бутилка бренди и две чаши.
— Искаш ли да пийнем по едно?
— Да. Благодаря.
Уилям седна в креслото и изпъна дългите си крака.
— Преди често сядах тук и с часове размишлявах върху смисъла на живота.
— И успяхте ли да го откриете?
— Понякога успявах, понякога не. — На времето някак си като че ли му беше по-лесно. Тогава главните му грижи бяха проблемите на световния мир и социалната реформа. Сега навлизаше в така наречената средна възраст, която винаги му се бе струвала така далечна и толкова сива. Напомняше му, че някога и той бе млад и значително по-млад от мъжа, който сега седеше насреща му — с глава в облаците и една-едничка мисъл за определена жена. — Влюбен ли си в Либи?
— Току-що си зададох същия въпрос.
Уилям отпи от брендито. Предпочиташе нотките на съмнение и притеснение, които долови в думите му, отколкото един готов, бърз отговор. На младини той бе откровено прям. Вероятно заради това бащата на Керълайн го ненавиждаше.
— И отговори ли си?
— Трудно ми е.
Уилям поклати глава.
— Преди да се запозная с Каро, смятах да постъпя в Корпуса на мира или да вляза в тибетски манастир. Тя току-що бе завършила гимназия. Баща й искаше да ме застреля.
Кал се усмихна. Брендито вече му се услаждаше.
— Днес следобед имаше един момент, в който бях благодарен, че не ви се намираше под ръка някоя пушка.
— Аз пък само си го помислих, тъй като съм пацифист по убеждение — увери го Уилям. — Бащата на Каро още си живее с тази идея. Нямам търпение да му съобщя, че дъщеря му отново е бременна. — Той се поотпусна и се замисли върху факта.
— Либи си мечтае да има брат.
— Така ли каза? — Този път Уил се усмихна при мисълта да има син. — Тя ми е първородното дете. Всяко дете само по себе си е невероятно и неповторимо, но първото… Може би човек никога не успява да го превъзмогне.
— Либи наистина е невероятна. Тя успя да промени живота ми.
Погледът на Уилям се изостри. Този мъж вероятно не осъзнаваше, че бе влюбен, но вече нямаше никакво съмнение.
— Каро те харесва. Тя си има свой начин да прониква в сърцата на хората. Всъщност искам да ти кажа, че Либи съвсем не е толкова силна, колкото изглежда, така че те моля да бъдеш внимателен с нея. — Уилям стана, защото му се стори, че тонът му прозвуча поучително. — Съветвам те да поспиш малко. Каро
