— Добре. — По дяволите, как бе възможно да говори с такава лекота, след като той се разкъсваше в този момент. И преди да бе съжалил за действията си, Кал я дръпна към себе си и я целуна страстно.
Топла, яростна, с вкус на гняв и смущение, целувката се задълбочи. Либи се бореше да запази както физическото си, така и емоционалното си равновесие. Тя не можеше и нямаше да му даде това, от което той се нуждаеше. Безусловна капитулация. Кал никога не бе искал това преди, нито Либи някога си бе помислила, че ще й се наложи да се въздържа така отчаяно. Хваната в капан, тя не бе в състояние нито да даде утеха, нито да иска нещо повече, а той я завладяваше напълно.
Със силен собственически замах ръцете му преминаха през цялото й тяло, надолу, после обратно, с неотслабваща сила. Либи можеше да се възпротиви. Имаше нещо, което я плашеше, нещо, което я караше да се чувства слаба — но не разтапяща се от удоволствие, а по-скоро уязвима — и също така да губи почва под краката си. Сега вече нямаше нежност, нито усещането за неудържима страст и желание, които същият този мъж бе проявил. Вместо това целувката беше като наказание, и то брутално изтърпяно наказание.
— Кейлъб — започна тя задъхана, когато той я пусна.
— Сега ще си имаш повод за размисъл — отвърна Кал, след което рязко се извърна и излезе от стаята.
Либи беше потресена. Остана, вперила поглед във вратата след него. С трепереща ръка докосна устните си, все още изтръпнали от грубия му допир. Когато дишането и се възстанови, гневът я обзе с още по-голяма сила. Щеше да си помисли, хубавичко да си помисли. Влетя в хола и затръшна вратата след себе си. След няколко секунди изскочи отново навън и се метна в лендроувъра.
Всичко вървеше по план. Той също беше бесен. На практика до двадесет и четири часа можеше да отпътува. Основните поправки бяха направени, калкулациите и настройките също. Корабът беше готов. Кал обаче не беше. Такава беше действителността. Тя сигурно с радост щеше да го изпрати, замисли се той, докато заваряваше процеп от вътрешната страна на корпуса с точковия си лазер. С голямо нетърпение. Сега вероятно се намираше в някой магазин в града и купуваше фотоапарат, с който да направи няколко снимки за спомен, преди да му помаха за сбогом. Кал изключи лазера и се вгледа в спойката.
Защо беше необходимо да е толкова практична точно в този момент? Защото си беше такава — практична, напомни си сам той и вдигна маската от очите си. Всъщност това беше едно от качествата й, на които се възхищаваше. Беше практична, топла, интелигентна и срамежлива. Още помнеше онзи неин поглед, когато за първи път й каза, че я желае. Зениците й се разшириха и добиха объркан израз.
Ами когато я докосна? Тялото й за миг се сгря и потръпна в ръцете му. Кожата й беше мека, невероятно мека. Проклинайки се, захвърли лазера в кутията за инструменти, а маската до него и тресна вратата след себе си.
Не вярваше, че съществува мъж в тази вселена, който можеше да устои на очите й, на кожата й или на чувствените й устни.
Това бе само едната страна на проблема, призна си той, докато кръстосваше нервно из кораба. Никой мъж не би устоял. Може би Либи преди наистина не им бе обръщала внимание. Може би бе била винаги прекалено вглъбена в своите книги, в работата си, в теориите си за социалните тенденции в развитието на човешкия род. Един ден щеше да махне очилата от носа си, да се огледа и да осъзнае, че около нея имаше мъже от плът и кръв, които се заглеждаха след нея. Мъже, готови да й дадат всякакви обещалия, помисли си Кал с отвращение. Дори и тогава, когато нямаха никакво намерение да ги спазят.
Може би наистина не осъзнаваше колко страст, колко топлина и каква сила носеше у себе си. Ала той й бе открил вече тези хоризонти. Разкрил ги бе, по дяволите. Щом като си заминеше, друг щеше да разпалва огньовете там.
Само мисълта за това го подлудяваше. Кал прокара пръсти през косата си и отчаяно си призна истината. Гневна, саморазрушителна лудост. Наистина мястото му беше в някой изолатор, за каквито спомена тя. Не можеше да понесе мисълта, че някой друг щеше да я докосва, да я целува. Да я съблича.
Той изруга, влетя в каютата си и започна със светкавична скорост да подрежда. Всъщност да хвърля разни неща насам-натам.
Държа се егоистично и непочтено. А и не му пукаше. Тъй или иначе, щеше да му се наложи да свикне с факта, че Либи щеше да продължи живота си напред и че този неин живот рано или късно щеше да включва един или повече любовници, замисли се Кал и скръцна със зъби. Някога може би и съпруг, а по- късно и деца. Трябваше да се примири. Щеше да го приеме, но проклет да беше, ако това трябваше да му харесва.
И след като изрита някаква обувка в ъгъла, пъхна ръце в джобовете си и се загледа в снимката на семейството си. Родителите му, замисли се той, докато се вглеждаше във всяка черта на лицата им, както никога не го беше правил досега. Бяха изминали три, не, четири месеца, откакто не ги бе виждал, ако, разбира се, не се смятаха вековете.
Те бяха привлекателни, хора с излъчване, въпреки леко гузния израз на баща му. Винаги му изглеждаха доволни, уверени в себе си и знаещи какво искат и какво да очакват от живота си. Обичаше да си ги представя у дома. Майка му, съсредоточена върху поредната техническа книга, а баща му, подсвирквайки си, докато се занимава с цветята в градината.
Наследил бе носа на майка си. Заинтригуван, Кал се наведе, за да огледа снимката по-отблизо. Странно, но никога не бе обръщал внимание на това. Очевидно на нея й харесваше собствения й нос и с удоволствие го бе дарила със същия.
Джейкъб имаше същия нос, даде си сметка той, загледан в профила на брат си. Но на него му бе дарила и интелект. Интелектът обаче невинаги бе предимство, замисли се Кал с усмивка. Именно поради тази причина Джейкъб често бе вироглав, любопитен и нетърпелив. За него майка му казваше, че единственото му по-любимо занимание от дишането бе споренето.
Кал прецени, че бе наследил спокойния нрав на баща си. Въпреки че точно сега не се чувстваше особено спокоен.
— Ще я харесате — заговори той на снимката. — Ще ми се да можехте да се запознаете с нея. — За пръв път Кал пожела да доведе жена в родния си дом. Никога преди не бе му хрумвало да води, която и да било от приятелките си, за да търси одобрението на родителите си. Това му желание вероятно се дължеше на деня, прекаран с нейните родители.
Разтакаваше се умишлено. Потри лице с ръцете си и си призна, че си губеше напразно времето с ненужна работа и самоунищожителни анализи. Вече трябваше да е заминал. Беше си обещал само още един ден. Да изчака Либи да му направи обещаната капсула… Ако изобщо все още разговаряше с него.
Беше в пълното си право да му е сърдита за глупавия номер, който й скрои точно преди да излезе сутринта. Така щеше да е по-добре. Нека да му е сърдита, вместо усмихнато да го изпровожда на път. Той лениво погледна часовника си. Тя трябваше да се върне до няколко часа.
Сега щеше да си поспи, за да навакса пропуснатия сън от безсънната нощ, която прекара на дивана в хола. Пусна си приспивна музика, затвори очи и потъна в дълбок сън.
Идиот, мислеше си Либи, докато умело маневрираше с огромния ленд роувър по криволичещия път към къщата. Надут идиот, добави тя. Трябваше да й даде разумно обяснение на поведението си, когато се срещнеха отново. Колкото и да си блъскаше главата, не можеше да разгадае причината за агресивната му целувка, съпроводена от цялата тази грубост.
Изобщо, имаше си повод за размишления. Е, доста си беше помислила, даде си сметка Либи, като не спираше да върти волана по тесния кален път. Все още беше бясна. И все още не бе открила никакъв смисъл. Не спираше да разсъждава. В Портланд имаше една съседка, която след втория си брак продължаваше да твърди, че не разбира мъжете.
Досега тя ги бе разбирала, в смисъл като представители на човешкия род, замисли се Либи мрачно. Но само на теория. Сега за пръв път срещаше истински мъж от плът и кръв и беше напълно объркана.
За пореден път се опита да разгадае мистерията на Кейлъб лорнблоуър, но отново удари на камък.
Може би имаше нещо общо с внезапното посещение на родителите й. Но тогава защо беше в лошо настроение и предишната сутрин? Наистина беше очевидно потиснат, ала в никой случай не и ядосан. После, следобеда правиха бавно и нежно любов. На вечеря беше в добро настроение, въпреки че се държа някак отчуждено, но за него това сякаш беше нормално. Сигурно му е било доста трудно да се владее и да
