никой да наднича зад ъглите. Беше показал на Софи точно какво смята да прави. Тя не бе ритала, нито беше крещяла. Значи всичко беше наред, помисли си, докато палеше свещите, вървейки през стаята с нея на рамото.
— Тайлър, мога да ти препоръчам един добър психиатър. Няма нищо срамно да потърсиш помощ заради умствената си нестабилност.
— Всичко ми е наред със стабилността. Ей на, Господ ми е свидетел, че не съм си изгубил ума от момента, в който се забърках с теб. Можем да си уредим среща заедно при психоаналитик, след като се пренесеш при мен.
— Няма да се местя!
— Ще се местиш. — Той я пусна и когато тя стъпи на краката си, я погледна право в очите. — Защото аз така искам.
— Не давам пет пари за онова, което ти искаш…
— Защото — продължи той, като сложи пръсти на устните й — съм луд по теб, така както и ти по мен. Е, ще спреш ли да говориш? Време е, Софи, да започнем да действаме, вместо да се разправяме.
— Съжалявам, — Гласът й трепереше. — Не искам.
— И аз съжалявам, че не искаш. Защото това е начинът. Погледни ме. — Той взе лицето й в ръце. — Не съм го търсил, нито преследвал. Но то е било вътре в мен през цялото време. Нека да видим докъде ще ни доведе. — Сведе устни към нейните, — Нас двамата.
Да, това беше той, помисли си Софи. Точно той. Точно него искаше тя. Искаше да му вярва, да повярва на всички нежни и горещи чувства, които изпълваха душата й. Да обича някого и да му вярва. Да бъде способна на това. Да го заслужи.
Искаше да вярва.
Да бъде обичана от един честен мъж. От някой, който спазва обещанията си. Който ще бъде загрижен за нея, дори тя да не го заслужава. Когото ще го е грижа за нея, ще мисли и ще се тревожи.
Това беше мечта. Мираж. Чудо. Софи искаше да вярва в чудесата. Устните му бяха горещи и твърди, и събуждаха в нея желание. Това силно и неустоимо чувство за притежание й действаше като облекчение. Можеше да го разбере и можеше да му повярва. А също така, мислеше си Софи, докато обгръщаше с ръце раменете му, можеше и да му го даде.
Остави се да я сложи на леглото.
Той изчака жарта в нея да се разгори. Този път не трябваше да има грешка в това, което ставаше помежду им. Защото всъщност онова, което ставаше, беше акт на любов. Безразсъден, сладостен и прекрасен. Тайлър сплете пръсти с нейните, като удължи целувката си и почувства отговора на нейните устни.
Трябваше да стане тук, в голямото старо легло на замъка, където всичко беше започнало преди век. С едно ново начало, ново обещание. Нова мечта. Докато гледаше към Софи, Тайлър го почувства с цялото си сърце.
— Време е за цъфтеж — прошепна той. — За нашия цъфтеж.
— Фермерът си е фермер. Където и да е — отвърна с усмивка Софи, докато разкопчаваше ризата му. Но ръцете й трепереха, затова той ги взе и притисна към устните си.
— Нашият — повтори Тайлър.
Съблече я бавно, като наблюдаваше как светлината на свещите играе върху тялото й, слушаше я как диша накъсано и преглъща с мъка, когато я докосва. Знаеше ли тя, че бариерите помежду им вече са паднали? Той го знаеше. Защото ги бе усетил как падат, докато тя се съпротивляваше, И знаеше кой е точният момент, когато тялото й се бе подчинило на сърцето й.
Те се гмурнаха в леглото като в басейн. Софи се остави на ласките на тези твърди длани, на тази ненаситна уста, която я целуваше навсякъде.
Посегна към него и получи отговора. Простото осъзнаване, че е желана, премина през нея като виното през кръвта й.
Докато притискаше устните си към сърцето му, й се прииска да заплаче.
Никоя друга, помисли си Тайлър, докато я обладаваше. Никоя друга не беше отговорила на любовта му като нея. Почувства надигането й под себе си и прегръдката за добре дошъл. Чуваше накъсани думички и стонове от устните й. И знаеше, че и тя чувства същото, което и той.
Едно чисто, съвършено и абсолютно сливане. Още веднъж сплете ръце с нейните.
— Вземи ме отново, Софи. — Тялото му трепереше. Едва се сдържаше, докато влизаше в нея. — Вземи ме. Обичам те.
Дишането й почти спря, докато през тялото й преминаваха вълни, разкъсвайки сърцето й. Страх и радост, щастие и съмнение.
— Тай, моля те, недей.
Той затвори устните й с целувка. Беше прекрасно.
— Обичам те. Вземи ме. — Гледаше я право в очите и виждаше сълзите, които се стичаха бавно и тихо по бузите й. — Кажи ми го.
— Тай. — Сърцето й сякаш беше спряло. После пръсти, те й стиснаха неговите. — Тай — повтори тя, — ti amo25.
Той посрещна дъха й.
— Кажи го пак. — Прекара пръсти по гръбнака й — На италиански.
Тя поклати глава. Това беше единственият знак, че го е чула, но задържа лицето си притиснато до сърцето му.
— Харесва ми как звучи. Искам да го чуя отново.
— Тай…
— Няма смисъл да отричаш. — Той продължи нежната си ласка, а гласът му беше ясен и спокоен. — Не можеш да избягаш.
— Хората казват какво ли не, когато са обхванати от страстта. — Тя отново се опита да го отблъсне и почти успя да се измъкне от леглото.
— Обхванати от страст ли? Откога си започнала да употребяваш подобни клишета? Нещо си се объркала. — С едно-единствено движение Тайлър я привлече отново до себе си. — Кажи го. Вторият път не е толкова страшно. Повярвай ми.
— Слушай… — Тя посегна към завивките. За пръв път се сети, че голотата я прави безпомощна и податлива. — Каквото и да съм чувствала в момента, това не значи, че… Господи! Мразя, когато ме гледаш така! Забавно любопитство! Дразни ме! Ядосва ме!
— Искаш да сменим темата на разговор ли? Няма да се боря с теб, Софи. Не и за това. Само ми го кажи още веднъж.
— Нима не разбираш? — Тя сви ръцете си в юмручета. — Знам на какво съм способна. Знам всичките си силни и слаби страни. И в момента съм разбита.
— Не, не си. Няма да позволя подобно нещо.
— Ти ме подценяваш, Макмилън. — Софи прекара ръка по косата си.
— Ти се подценяваш.
Точно така беше, осъзна тя, като бавно свали ръката си. Тази негова абсолютна увереност в нея, повече отколкото тя самата я имаше, я оставяше безсилна.
— Никой не ми е казвал това досега. Ти си първият. Може би това е причината да съм…
Нервите му бяха опънати до крайност, но той я потупа приятелски по глезена.
— Спокойно. Няма нищо страшно.
— Това е нещо друго, разбираш ли? Ти ме пришпорваш. Буташ ме напред. Никой не го е правил досега.
— Никой от онези, които си обичала? Значи си била ограбена, Софи. Държали са те запъната, затворена. Като конче или пиленце.
Тя присви очи. Неговите бяха спокойни като синьо езеро. Може би малко закачливи, но съвсем малко. Не, осъзна тя, в тях нямаше веселост, нито насмешка. Имаше напрежение и стръв. Но той все още очакваше да му даде онова, което искаше.
— Ти не си първият мъж, с когото съм била — избълва накрая Софи.
