— Престани да правиш ревизии и рекапитулации. — Той се наведе и хвана брадичката й с ръка. Лицето й бе започнало да се изопва от напрежение. Това му хареса. — Има обаче нещо друго за уточняване. Може да не съм първият, но смятам да съм последният.
И това беше най-правилното решение, премина като светкавица през ума на Софи.
— Добре, Тай. Никога не съм го казвала на друг мъж. Никога, защото не е било от особена важност. Не съм била толкова обвързана, че да го кажа. Може би няма да ти направя голяма услуга, като го кажа на теб, но ще трябва да се справиш с това. Обичам те.
— Ето, видя ли, че не боли. — Той прекара ръце по раменете й, докато през тялото му премина вълна на успокоение. — Но не го каза на италиански. На италиански звучи много по-истински.
— Идиот такъв! Ti amo!
Тя се разсмя и го прегърна.
26.
Лейтенант Де Марко прекара ръка по мустаците си.
— Много ви благодаря, че дойдохте, синьорина. Информацията, която вие и Ла Синьора ми дадохте, е много интересна. Ще я разуча подробно.
— Само това ли смятате да направите? Да я разучите подробно? Аз ви казвам, че братовчед ми е използвал нашия замък за срещи с любовницата си, за заговори с нашия конкурент и с една от нашите служителки, която ви назовах по име.
— Но нищо от това не е доказано. — Де Марко разпери ръце. — Интересно, бих казал дори много подозрително, затова ще го разгледам най-подробно. Обаче срещите са били нелегални, тайни, така че работниците и служителите в замъка и избата едва ли ще могат да ги потвърдят.
— Те няма да сбъркат идентичността на Джеръми де Морни, нито принадлежността му към „Льо Кьор“ — Тайлър хвана предупредително ръката на Софи, преди тя да избухне. Защото ако не се заблуждаваше, беше готова всеки момент да грабне стола си и да го запрати по лейтенанта. — Откъдето следва, че Де Морни е свързан със саботажа, който е причина за смъртта на няколко души. Вероятно и други хора от фирма „Льо Кьор“ са замесени или поне знаят за това.
Тъй като не можеше да помръдне, защото ръката на Тайлър я държеше здраво, Софи сви свободната си ръка в юмрук.
— Джери е племенник на настоящия президент на „Льо Кьор“. Той е амбициозен и интелигентен мъж, имаше с баща ми лични сметки за уреждане. Може би и с цялото ми семейство. Всеки загубен клиент или пазар на „Джиамбели“ се оказа чиста печалба в джоба на „Льо Кьор“. Като член на семейството това е печалба и за Джери, а също така и лично удовлетворение заради неприятностите, в които се оказахме забъркани.
Де Марко я изслуша любезно.
— Аз нямам съмнение, че когато тази информация бъде представена на съответните власти, те ще се заинтересуват от Джеръми де Морни. Но тъй като той е американски гражданин, с местожителство Ню Йорк, аз не съм в състояние да направя нищо. Моята основна задача в момента е да открия Донато Джиамбели.
— Който успява да се крие от вас вече цяла седмица — натърти Софи.
— Открихме кой му прави компания едва вчера. От кредитната карта на синьорина Чезо има направени няколко доста значителни плащания. Всеки момент очаквам нова информация.
— Разбира се, че ще използва нейната кредитна карта — отговори нетърпеливо Софи. — Той може да е идиот, но не е глупак. Със сигурност е достатъчно умен да покрие следите си и да напусне Италия по най- бързия и най-лесния начин. През границата с Швейцария, предполагам. Свързал се е с Джери от областта Комо. Швейцарската граница е на няколко минути път. Тамошните митничари едва ли проверяват паспорта на всеки турист.
— Очаквахме подобно действие и се погрижихме швейцарските власти да ни съдействат. Въпрос на време.
— Времето е много ценно. Семейството ми страда — лично, финансово и емоционално, вече месеци наред. Докато Донато не бъде заловен и разпитан, докато нямаме отговорите и сигурността, че не се подготвя нов саботаж, не можем да спрем. Баща ми също е забъркан във всичко това, до каква степен все още не знам. Можете ли да разберете чувствата ми?
— Да, мисля че ви разбирам, синьорина.
— Баща ми е мъртъв. Искам да знам кой го е убил и защо. Ако трябва ще преследвам сама Дон, ако трябва, ще се изправя лично срещу Джери де Морни и срещу цялата организация на фирма „Льо Кьор“, но ще получа отговорите. Повярвайте ми, ще го направя.
— Вие сте разстроена.
— Напротив, съвсем спокойна съм. — Тя се изправи. — И искам резултатите.
Той вдигна пръст, когато телефонът иззвъня. Изражението му се промени леко, докато слушаше информацията по телефона. Накрая остави слушалката и скръсти ръце.
— Ето, имате вашите резултати. Швейцарската полиция току-що е задържала братовчед ви.
Беше си направо представление да я наблюдава в действие. Тайлър не промълви нито дума, а и не беше сигурен дали би могъл, дори да беше опитал. Тя притисна Де Марко с изисквания, въпроси, догадки, записвайки всичко в бележника си.
Когато излязоха от кабинета на лейтенанта, Тайлър трябваше да ускори крачка, за да върви в едно и също темпо с нея. Движеше се като ракета с мобилния телефон, залепен за ухото й.
Не можа да разбере и половината от онова, което казваше. Говореше на италиански, сетне преминаваше на френски и пак обратно на италиански, като тук-там даваше къси нареждания на английски. Проправяше си път между туристите по тесните улички, пресичаше красивите мостчета, без да забелязва хората и прелестите на града. И не спря да говори, не спря да върви, дори когато трябваше да задържи малкия телефон между ухото и рамото си, за да извади бележника си и да запише нещо.
Преминаваше покрай витрините, без да ги забележи. Тайлър си помисли, че щом мина покрай магазина на „Армани“, без да забави ход и да обърне очи, значи нищо на света не беше в състояние да я спре.
На пристанището Софи скочи в едно водно такси и той долови думата летище в бързата й италианска реч. Слава Богу, че паспортът беше в джоба му, иначе щеше да й диша пушилката.
Тя дори не седна, а се облегна на перилото зад кормчията и продължи да говори по мобифона. Удивен, той се настани в задната част на лодката и започна да я наблюдава с умиление и наслада. Вятърът развяваше късата й коса, слънцето се отразяваше в тъмните стъкла на очилата й. Венеция се оглеждаше в канала зад гърба й и гледката бе невероятна. Старинен, екзотичен град зад гърба на една съвременна делова жена.
Беше луд по нея. Това го смайваше. Но си беше самата истина.
Тайлър скръсти ръце, отметна глава и се остави на удоволствието последният морски бриз на този прекрасен град да гали лицето му. Ако наистина познаваше жена, а той смяташе, че я познава, вече знаеше, че щяха да прекарат известно време в Алпите.
— Тайлър! — Той се обърна, когато тя сложи ръка на рамото му. — Колко пари имаш? В брой?
— В себе си ли? Не знам точно. Няколкостотин хиляди италиански лири и може би стотина долара.
— Добре. — Софи тръгна да слиза, въпреки че лодката все още не бе окончателно спряла. — Плати на лодкаря.
— Слушам, мадам.
Тя измина пътя до летището по същия начин, по който премина по улиците на Венеция. По нейно нареждане, когато пристигнаха, самолетът на фирмата вече чакаше, зареден и готов да излети. По-малко от час след като научи, че братовчед й е в ареста, Софи вече беше на път. Тя остави телефона, затвори очи и си пое дъх.
— Софи?
— Сhе? Извинявай, какво?
— Май срита доста задници.
Тя отвори очи и се усмихна леко.
