Времето беше идеално, дните — дълги и прекрасни, а главният майстор винар съвсем добронамерен и с желание вслушващ се в съветите му.
Със същото желание бе използвал и мускулите му, помисли си Тайлър, докато вървеше обратно към къщата. Беше прекарал по-голяма част от деня да помага на работниците да инсталират маркучи от резервоара към младите насаждения. Беше добра система, умно планирана и часовете, които прекара с работниците, му позволиха да добие представа и за този клон на фирмата. И да ги разпита за Донато.
Езиковата бариера не се оказа толкова голям проблем, колкото си мислеше в началото. Дори тези, които не говореха английски, имаха желание да участват в разговора. С помощта на десетопръстната система, с мимики и жестове Тайлър придоби напълно ясна представа за положението. Нямаше човек на полето, който да възприемаше Донато Джиамбели по друг начин освен като шут.
Сега, когато сенките се удължаваха от падащата вечер, Тайлър размишляваше върху това всеобщо мнение. Излезе от лозята и влезе в градината, където хортензиите бяха нацъфтели с огромни бели цветове, като баскетболни топки, а реки от бледорозово се виеха по склона към пещерата. Там водата се изливаше във фонтан, пазен от бог Посейдон.
Италианците, помисли си Тайлър, бяха луди на тема богове, фонтани и цветя. Чезаре Джиамбели очевидно беше събрал всички тях тук, в този красив дворец, скътан сред гънките на хълмовете.
Един много скъп малък замък, замисли се Тайлър, с ръце на кръста, като го обгърна с поглед. Типът дворец, който един амбициозен мъж бе построил, за да задоволи исканията на взискателната си съпруга.
Всъщност, това беше прекрасно място за посещение но как можеше човек да живее тук с всичките тези стаи и прислуга. Само земята наоколо, градините, поляните, дърветата, басейните и статуите изискваха цяла малка армия да ги поддържа.
Е, някои хора обичаха да имат армия на разположение.
Тайлър премина между мозаичните стени, украсени с фигурите на щедро надарени нимфи, после по стълбите, които водеха към друг басейн с лилии. Оттук не можеше да види лозята, сърцето на царството. Пък и онези, които работеха там, не можеха да видят какво ставаше тук. Предположи, че Чезаре е търсел тази интимност и неприкосновеност в своята империя.
Зад цветята и терасите се виждаше плувният басейн. И от него, като Афродита от морските вълни, в момента излизаше Софи.
Беше облечена с прост черен бански костюм, който обгръщаше тялото й като водата, която се стичаше по нея. Косата й бе прилепнала по главата и опъната назад и той зърна нещо блещукащо, може би диаманти на ушите й. Кой друг освен Софи би плувал с диаманти на ушите си?
Наблюдавайки я, Тайлър почувства вълнуваща смесица от желание и копнеж.
Тя беше прекрасна — елегантна, умна, прелъстителна. Помисли си, докато стомахът му се свиваше на топка при вида й, дали на света има нещо по-объркващо за един мъж от такава жена.
Да, имаше още нещо, реши Тайлър, тръгвайки към нея. И то беше да обичаш тази жена до полуда.
— Водата сигурно е студена.
Софи взе една хавлиена кърпа и избърса лицето си.
— Студена е. Аз исках да бъде такава. — Тя остави кърпата и се загърна в халата си.
Знаеше, че я гледа по неговия спокоен и замислен начин. Тя също го желаеше. Всеки път, когато бе отивала до прозореца през деня, го търсеше с поглед, за да го открие сред работниците на полето.
— Мръсен си.
— Да.
— И това ти допада — заключи Софи. Харесваше му да е мръсен и потен. Беше прекрасен по този примитивен начин и човек не можеше да не бъде изкушен. — Какво си направил с ръката си?
— Свалих малко кожа от нея, това е всичко. — Вдигна ръката си и я загледа. — Бих пийнал нещо.
— Скъпи, би могъл да се изкъпеш.
— Всичко по реда си. Ще те чакам след час в централния двор.
— Защо?
— Ще си отворим бутилка вино и всеки ще разкаже на другия какво е правил днес. Искам да ти разкажа някои неща.
— Добре, съгласна съм. И аз имам да ти кажа някои неща. Може някой от нас да е докопал нещо, без да се е ровил в мръсотията и прахта.
— Облечи си нещо хубаво — извика след нея и се ухили, когато тя се обърна. — Само защото не ми е позволено да те докосвам, не значи, че не ми харесва да те гледам.
Когато Софи се скри в къщата, той вдигна мократа хавлия и я помириса. Красавицата не си поплюваше. Не, той не искаше да я опитомява повече, отколкото да покори земята. Но все пак бе дошло време за разбирателство и от двете страни.
Софи смяташе да му даде да разбере. Щеше да му предостави достатъчно щедра гледка. Да го побърка от желание. Нали в края на краищата беше експерт по опаковката. А стоката се продаваше благодарение на добрата опаковка. Всеизвестно правило и закон в търговията.
Тя се облече в синьо, блестящо като светкавица. Деколтето на роклята беше дълбоко и от него се надигаха заоблените хълмчета на гърдите й. А полата бе доста къса и откриваше дългите елегантни бедра. Добави тънък гердан от диаманти с един-единствен сапфир, който висеше по средата и легна удобно в гънката между гърдите й.
Обу обувки с високи токчета, пръсна си парфюм на най-важните места и реши, че е напълно готова. Сетне се погледна в огледалото. И защо поглеждаше толкова нещастна? Бъркотията наистина бе разстройваща, ужасна и потискаща, но това не беше причина да е така дълбоко и безутешно нещастна. Софи се чувстваше винаги добре, когато работеше, когато се концентрираше върху някаква задача, върху нещо, което трябва да бъде свършено, при това по възможно най-добрия начин. Но минутата, в която спреше да мисли за работата, безпокойството и скръбта се завръщаха отново и я обземаха. Бяха толкова дълбоки и силни, че чак я болеше.
А заедно с тях се промъкваше и едно чувство на гняв, което Софи не можеше да определи съвсем точно. Дори не знаеше на кого е сърдита и защо. На баща си, на Дон, на себе си. Или на Тайлър.
Какво значение имаше това? Щеше да направи каквото бе необходимо и сетне да се притеснява за останалите неща.
Засега искаше да пие малко вино и да говори с Тайлър, да му разкаже какво е научила и открила през деня. И щеше да получи известно задоволство да го накара да я желае. Ако и това не беше приятно прекарване!
— Господи! Не мога да се понасям! — изрече на глас Софи. — И аз не знам защо.
Накара го да я чака, но той го очакваше. Всъщност така му даде време да подреди всичко както трябва. Покритият с плочки вътрешен двор беше сенчест. На масата горяха свещи. Здрачът на припадащата вечер отстъпваше пред тяхната светлина, светлината на лампионите в градината и на малките декоративни лампи, разположени в цветните лехи.
Тайлър избра виното. Леко, младо вино, подходящо за сезона. Предварително бе поръчал няколко ордьовъра в кухнята. Прислугата, както вече беше забелязал, бе предана на Софи и оценяваше романтиката.
Много бяха мили, реши той, защото съвсем дискретно подредиха свещите, сложиха малки вазички с пролетни цветя, за които Тайлър изобщо не се сети, и дори пуснаха съвсем тиха музика.
Можеше само да се надява, че няма да ги разочарова и ще отговори на техните очаквания. Дочу почукването на токчетата й по плочките, но не стана. Софи, помисли си, беше свикнала да получава прекалено много внимание от страна на мъжете. Обичаше да падат в краката й.
— Какво е това? — попита тя, оглеждайки масата.
— Работа на прислугата. Заповядай, седни. — Той посочи с ръка стола срещу себе си. — Ако им поискаш малко вино и сирене, ще ти приготвят истинско кралско угощение. — Гледаше я, докато изваждаше бутилката от кофичката. — Виж ти какво стана, когато те помоля да облечеш нещо хубаво. Сигурно е заради замъка.
— Знам, че не е в твой стил, но очевидно си впечатлен.
