— Точно така, чудесно. Знаеш ли, вкъщи сме доста по-напред в работата по лозята. Тук изглежда току-що са приключили с новите насаждения. Говорих вчера с бригадира. Каза ми, че времето било хубаво, нямало е студ вече няколко седмици и очакват цъфтежа. Ако се задържи топло и по време на цъфтежа, ще имаме нормално връзване. Това е превръщането на цвета в плод.
— Знам много добре какво е. Няма защо да ми обясняваш като на малко дете — отвърна през зъби Софи.
— Нали трябва да си говорим нещо. — Той слезе от аутобана и тръгна по второстепенен тесен път сред разлети хълмове. — Красива страна. За последен път идвах тук преди няколко години. Но никога толкова рано напролет.
Тя беше идвала много пъти, но почти бе забравила. Нежната зеленина на хълмовете, шарените къщи, дългите, стройни редици лозя. Нивите, със слънчогледи, очакващи лятото, и сенките на далечните планини, които се изправяха високо в синьото небе.
Туристите на Венеция, забързаният ритъм на Милано бяха на светлинни години разстояние от тази тишина и красота. Тук беше сърцето на Италия, което дишаше, туптеше равномерно, подхранвано от земята, дъжда и природата.
Лозята тук бяха корените на нейната съдба, посадени в земята, когато Чезаре Джиамбели беше боцнал своята първа лозичка. Една мечта, помисли си Софи, превърнала се в грандиозен замисъл. От малкото лозе до международната империя.
Колко огромна беше тази отговорност, това наследство! Дали някой се досещаше какво трябваше да запази Софи?
Видя винарната, оригиналната й каменна постройка и различните допълнения, пристроявани през годините. Нейният прадядо беше положил първия камък. Сетне неговият син беше добавил още, сетне дъщерята на неговия син. Някой ден, помисли си Софи, тя също щеше да сложи своя собствен камък тук.
На хълма, където лозята се разстилаха като женска пола, се издигаше замъкът. Грациозен и величествен, със своята фасада от колони, с извитите като крила балкони, тесни и високи прозорци, той стоеше като доказателство за мечтата на един мъж.
Трябвало е да се бори, помисли си Софи. Не само за печалба и реколта. Трябвало е да се бори за земята, за името си. Тук това я вълнуваше много повече, отколкото у дома, сред стените на кабинетите и в заседателните зали. Тук, където един мъж беше променил своя живот и с това бе предначертал нейния.
Тайлър спря колата пред сградата. Градините пред нея бяха отрупани с напъпили цветове.
— Страхотно място — рече и излезе от колата. Софи също излезе бавно, поглъщайки гледката на къщата така, както вдъхваше свежия ароматен въздух. По покритите с декоративна мозайка стени се виеха лози. Едно старо крушово дърво беше буйно разцъфтяло. По него имаше толкова много цвят, все едно бе посипано със сняг, Софи изведнъж си спомни вкуса на плодовете му, сладки и сочни, и как когато беше дете, сокът им преминаваше по гърлото й, докато вървеше с майка си между редовете на лозята.
— Ти искаше да почувствам това — изрече внезапно и се обърна към него над покрива на колата. — Нима мислиш, че аз не исках? — Притисна ръка към гърдите си. — Нима мислиш, че не съм го чувствала и преди?
— Софи! — Тайлър се наведе над покрива. — Мисля, че си изпитала всички възможни чувства. Но знам също, че някои от тях може да се загубят или забравят под бремето на тревогите. Съсредоточавайки се прекалено много в днешния ден, може да изгубиш спомена за тази картина. Или виждането си за голямото на важното.
— И затова ме отвлече от Венеция, за да я видя. Или както ти каза, голямото, важното.
— И за това. Сега е пролет, Софи. Каквото и да става, пролетта си е пролет. Време на цъфтеж. Не бива да изпускаш сезона.
Той отиде към багажника, за да извади куфара й.
— Това метафора ли беше? — попита тя, като се присъедини към него и посегна да вземе лаптопа си.
— Ами! Аз съм прост селянин. Какво разбирам от метафори?
— Прост селянин, как ли пък не! Не ми ги разправяй на мене тия! — Тя окачи портативния компютър на рамото си и посегна за куфарчето си.
— Извинявай, но ти ми забрани да мисля за теб — рече Тайлър и измъкна своя куфар, след което изгледа нейния с недоумение. — Защо твоят куфар е два пъти по-голям и по-тежък от моя. Нали аз съм по- едър от теб!
— Защото… — Тя премигна кокетно. — Аз съм момиче, И сигурно трябва да ти се извиня, че бях надменна и груба с теб.
— Защо? Ти не го направи нарочно.
— Може и нарочно да беше. Дай да ти помогна. — Софи посегна и пое тоалетната си чанта. Сетне бавно се упъти към замъка.
Пилар отвори вратата на полицаите. Е, поне този път ги очакваше, помисли си тя.
— Инспектор Клермонт, инспектор Магуайър, благодаря ви, че дойдохте.
Отстъпи, назад и ги покани в приемната.
— Хубав ден за разходка извън града — продължи тя. — Но знам, че и двамата сте много заети, така че високо оценявам времето, което ни отделяте.
Вече беше приготвила кафето и бисквитите и побърза да ги сервира, докато новодошлите сядаха. Двамата си размениха погледи зад гърба й, а Магуайър озадачено присви рамене.
— Какво можем да направим за вас, госпожо Джиамбели?
— Да ме успокоите, надявам се. Макар да знам, не е ваша работа. — Пилар наля кафето, изненадвайки Магуайър, че помни кой как го пиеше.
— И за какво успокоение говорите? — попита я Клермонт.
— Знам, че вие и вашият отдел сте във връзка с италианските власти. — Пилар седна, но не докосна своето кафе, Беше доста нервна. — Както може би вече сте се уверили, майка ми има известно влияние в Италия. Лейтенант де Марко ни уведомява за всичко, доколкото му е възможно. Той ни даде известна информация. Знам, че братовчед ми се е свързал с Джеръми де Морни вчера и че Джери е информирал нюйоркската полиция за телефонния разговор. Беше доста разтревожен и веднага се обади на втория ми баща, за да го извести за събитията.
— Щом сте толкова добре осведомени, не знам какво повече можем ние да ви кажем.
— Инспекторе, това е моето семейство. — Пилар остави изречението да виси във въздуха. — Знам, че властите са проследили откъде е воден разговорът. От Лаго ди Комо. Също така знам, че Донато вече е избягал, когато са отишли в хотела да го арестуват. Питам ви дали според вас братовчед ми е убил моя… дали е убил Антъни Авано.
— Госпожо Джиамбели! — Магуайър остави кафето, — Нашата работа не е да гадаем. Ние търсим очевидни факти и доказателства.
— Вие и аз сме свързани през последните няколко месеца. Вие ровехте в живота ми, в личните ми проблеми. Разбирам, че естеството на работата ви изисква известна професионална дистанция. Само ви моля за малко състрадание. Възможно е Донато все още да е в Италия. Дъщеря ми е там, инспектор Магуайър. Мъжът, на когото много държа, едва не беше убит. Мъжът, за когото бях омъжена почти половината си живот, е мъртъв. Единственото ми дете е на шест хиляди мили оттук. Моля ви, не ме оставяйте така безпомощна.
— Госпожо Джиамбели…
— Алекс — прекъсна го Магуайър. — Съжалявам, Пилар, не мога да отговоря на въпроса ви. Защото все още не знам отговора. Вие познавате братовчед си по-добре от мен. Вие ми кажете.
— Мислих за това няколко дни — започна Пилар. — Бих искала да кажа, че бяхме близки, че познавам мисленето и сърцето му. Но не мога. Преди седмица бих казала: „О, Донато ли? Той може да е глупав, но е добър по природа.“ Сега няма съмнение, че е крадец. Че той и бившият ми съпруг са се съюзили, за да крадат от жената, дала им хляба в ръцете. — Пилар взе кафето си. — Да крадат от мен. От дъщеря ми. Но въпреки това, въпреки че знам това, не мога да си представя, че е седял в апартамента на дъщеря ми и е
