— Какво е това?
— Лекарство срещу болката. Напуснал си болницата, без да си вземеш дори лекарствата.
— Наркотици, значи. Ти си ми купила наркотици. Ще се ожениш ли за мен?
— Не само бебета, но и слабоумни! — повтори Софи заключението си за мъжете и отвори малкия хладилник, за да извади вода. — Всъщност къде се губи толкова време?
— Занесох цветя на една красива жена. — Той седна, посегна, към водата и се подсмихна, когато Софи отдръпна ръката си. — Хайде, не ме наказвай. Не ме лишавай от лекарствата ми.
— Ти си бил при жена?
— И пих кафе — обясни той. — Пих кафе с жената, която спаси живота ми. Занесох й цветя, за да й благодаря.
Софи наведе глава. Той изглеждаше изтощен, мил и много красив с ръката, пъхната в бялата превръзка, и тъмните сенки под дълбоките сини очи.
— Б, добре тогава. Красива ли е?
— Казах й, че е втората по красота жена на света, но съм готов веднага да я сложа на трето място, ако ми дадеш тази проклета бутилка с вода. Не ме карай да дъвча хапчето, моля те.
Софи отвори бутилката и застана пред Дейвид.
— Съжалявам, толкова съжалявам за случилото се!
— Да, и аз. Децата са добре, нали?
— Добре са. Тревожат се, но си дават кураж, а Тео дори в много горд, че са стреляли по теб. Не всеки баща бива застрелван от убийци на улицата.
— Мила, не се упреквай за нищо.
— Няма. Добре де, няма. — Тя си пое въздух. — А Мади се пошегува с куршума миналата нощ. Каза ти нещо от рода да го запазиш, нали? Но според мама тя наистина смята така. Иска да го изследва.
— Тя си е моето момиче. Момичето на татко!
— Страхотни деца имаш, Дейвид. Сигурно, защото баща им е човек, който ще отиде да купи цветя за една жена, когато сам едва стои на краката си. Хайде, ела да си легнеш.
— Всички все това повтарят. — Леката и малко отнесена усмивка, който отправи към Софи, й подсказа, че лекарството вече е подействало. — Майка ти направо не отделя ръце от мен.
— Добро лекарство, нали?
— Наистина. Може би наистина ще е добре да си легна за минутка.
— Разбира се. Защо не го направиш ето тук, на това голямо легло?
— Софи? Пилар много ли е разстроена? Сигурно е навита като пружинка.
— Разбира се. Но мисля, че ще се развие, докато се прибереш вкъщи, където ще може да си го изкара на теб.
— Аз съм добре, само малко ми е мътна главата. — Той се изкикоти като момче, облегна се тежко върху нея и я остави да го заведе до спалнята. И изруга, защото се клатушкаше. — Е, благодарение на химията се живее по-лесно.
— Ето почти стигнахме.
— Трябва да си вървя у дома. Как ще си опаковам багажа с една ръка?
— Няма проблеми, аз ще го опаковам.
— Наистина ли? — Той се обърна, за да я целуне по бузата, но главата му бе така замаяна от силното лекарство, че не успя. — Благодаря ти.
— Спокойно, ето сега. Внимателно. Не искам да те заболи. О, Извинявай! — рече Софи, когато той извика.
— Не, не е ръката, В джоба ми. Има една кутийка, Седнах върху нея. — Дейвид я извади, и се почувства леко объркан, когато Софи посегна и я взе от ръката му.
— Пазарувал си дрънкулки, а? — рече тя и отвори капачето, след което премига. — О, Господи!
— Сигурно трябва да ти призная, че го купих за майка ти. Мисля да я помоля да се омъжи за мен. — Той се отпусна на възглавницата и се изтегна блажено на кревата. — Това притеснява ли те?
— Може би, като се има предвид, че преди пет минути ми направи предложение! — почти просълзена, Софи приседна на леглото. — Прекрасен е, Дейвид. Тя много ще го хареса. Обича те.
— Майка ти е всичко, което съм искал в живота си. Красивата Пилар. Красива и външно, и вътрешно. Все пак има справедливост на този свят, след като Господ дава втори шанс на човека. Аз ще се грижа за нея.
— Знам. Не е минало и половин година. А всичко стана толкова бързо. Но някои неща — добави замислено Софи — стават както трябва. — Тя се наведе и го целуна по бузата. — Затвори очите си. Татко…
Когато Тайлър се върна, Софи приготвяше минестроне. Обичаше тази студена италианска супа. Той пък винаги се стряскаше малко, когато я видеше, че прави нещо в кухнята. Ролята на домакиня не й подхождаше особено много.
— Дейвид е тук — каза тя, без да вдигне глава. — Спи.
— Казах ти, че може да се грижи за себе си.
— Да, Свърши чудесна работа, като го застреляха, нали? Стой далеч от тази супа — добави, когато той се наведе над тенджерата. — Тя е за Дейвид.
— Всичката? Тук има достатъчно и за нас.
— Не е готова още. Трябва да отидеш в избата. Можеш да останеш да спиш в замъка тази нощ. Трябва да изпратя няколко файла. Ще работя тук на компютъра.
— Не работи ли достатъчно за днес?
— Не сме дошли да се разхождаме и да гледаме забележителностите. — Софи излезе от кухнята.
Тайлър остана за момент, за да успокои нервите си и я последва в малкия кабинет.
— Защо не уточним нещата?
— Няма нищо за уточняване, Тай. Просто имам прекалено много работа на главата си.
— Знам защо не ме искаш.
— Така ли? — Тя включи компютъра. — Ще ми обясниш ли тогава? Може би, защото имам прекалено много работа, която трябва да свърша за прекалено малко време?
— А може би, защото ти е писнало, чувстваш се предадена, обидена, виновна. Тези неща обикновено те дразнят и омаломощават. Тогава се чувстваш уязвима. Нямаш достатъчно защитни сили. И се страхуваш да ме допуснеш по-близо до себе си. Не ме искаш прекалено близо до себе си, нали? Защо, Софи? — Той хвана брадичката й и вдигна лицето й така, че тя нямаше начин да избегне погледа му. — Никога не си ме искала.
— Бих казала, че си бил прекалено близко до мен. По-близко от това няма накъде. При това по мое предложение..
— Сексът си е секс. Говорим за друго. Стани. — Той я изправи властно и толкова бързо, че столът, на който седеше, се катурна. — Не се опитвай да сведеш всичко до него.
Всичко ставаше прекалено бързо, помисли си отново Софи. Много неща я връхлитаха с висока скорост. Ако не държеше здраво волана, как щеше да поддържа правилната посока?
— Аз не искам нищо повече. Всичко друго само носи неприятности. Казах ти, че си имам достатъчно работа. Освен това ми причиняваш болка.
— Никога няма да ти причиня болка. — Той отпусна леко хватката си. — Може би точно това е част от проблема. Запитвала ли си се някога защо си прекъсвала връзката си с мъжете, с които си ходила?
— Не. — Тя вирна брадичката си.
— Онези, по-възрастните. Лъскавите господа. Онези, които се изнизват през вратата, когато ги изриташ отзад. Но аз не съм лъскав и няма да се изнижа, Софи.
— Тогава ще те изхвърля, като запаля килимчето под краката ти.
— Ще видим. — Усмивката му беше убийствена, когато я повдигна леко във въздуха. — Аз не се измъквам, нито се плъзгам, Софи. Бия се. По-добре помисли върху това. — Тай я пусна и тръгна към вратата. — Ще се върна.
Софи се намръщи и разтри ръката си. Кучият му син, Сигурно й беше оставил синина, помисли си
