Отрова

тя.

Седна и се опита да работи, но стана и блъсна бюрото. Това я поуспокои малко.

Защо този мъж никога не правеше онова, което очакваше от него? Що за представление бе направил, а след това си бе отишъл. Но я беше засегнал и тази мисъл я накара да изрита бюрото отново.

Те правеха секс, чист, животински, здравословен секс, помисли си Софи и вдигна падналия стол. Изумителен секс. Очакваше от него да бъде достатъчно сдържан и в тази област, какъвто си беше обикновено. Но се оказа, че не е.

И какво, ако наистина беше притеснена, защото тя самата не показваше сдържаност? Беше свикнала на определени правила в живота си. Кой не беше? Никога не бе имала каквито и да е намерения да завързва сериозна връзка с Тайлър Макмилън.

Господи, беше направо бясна! Защото трябваше да си признае, че бе направила точно това.

И което бе още по-лошо, той беше абсолютно прав в преценката си за нейното поведение. Беше се уплашила, чувстваше се предадена, наранена и уязвима и искаше Тай да бъде на шест хиляди мили от нея, далеч в Калифорния. Защото всъщност копнееше отчаяно и без да може да се възпре, да бъде тук, до нея. Заедно с нея. Без каквото и да е разстояние помежду им. Да може да се облегне на него. Но нямаше да се облегне на никого. Семейството й беше в беда. Фирмата, която й бе най-скъпа, беше в затруднение. А мъжът, който най-вероятно щеше да й стане втори баща, лежеше в съседната стая с рамо, пробито от куршум.

Не беше ли всичко това достатъчно, за да не мисли за своите страхове от обвързване!

Не че се страхуваше от обвързване. А ако съществуваха такива страхове, реши Софи и седна обратно на стола, щеше да мисли за тях по-късно.

Дейвид спа два часа и когато се събуди, се чувстваше като човек, който преди няколко дни е бил ранен. Бил е ранен, но е оживял след това. Сега седеше и ядеше супата, която Софи беше сготвила. И се опитваше да мисли.

— Най-после възвърна цвета на лицето си — рече Софи.

— И голяма част от мозъка си също — увери я Дейвид. Достатъчно, за да види, че тя не яде, а само си играе с лъжицата. — Е, ще ме информираш ли какво става?

— Ще те уведомя какво сме предприели или поне онова, за което знам. Не мисля, че ще успея да дам отговор на всички въпроси. Все още търсим Донато, не само чрез полицията, но и чрез частни детективи. Баба и дядо ги наеха. Разпитаха Джина. Казаха ми, че изпаднала в истерия и се кълне, че не знае нищо. Вярвам й. Ако знаеше нещо и Дон я бе накиснал в тази каша, тя би го издала, за да му отмъсти. Не могат да установят самоличността на жената, с която се е срещал. Ако е влюбен в нея, както ми каза той самият, предполагам, че са избягали заедно.

— Много лошо за Джина.

— Да. — Софи продължи да разбърква с лъжицата супата си. — Аз бях донякъде привързана към Дон. Едва търпях Джина и не изпитвах особено топли чувства към поколението й. Но сега тя е излъгана, изоставена и измамена от своя съпруг, който освен крадец, може да се окаже и убиец. И… По дяволите, въпреки това не я обичам. Не мога.

— Възможно е причината Дон да започне да краде да се окаже тя.

— Дори и да е така, той е отговорен за действията си. Неговите собствени действия. Но не става дума за това. Аз просто не мога да я понасям. Сигурно съм ужасна, нали? Но не мога да я понасям. Много ми дойде. — Тя взе едно парче хляб и го загриза, като продължи да размишлява на глас. — Да приемем, че Дон е имал тайни сметки, фондове, които е скрил от фирмата. Достатъчно, за да живее известно време, предполагам. Но да стреля по теб? Не, той не е толкова умен, че да организира подобно нещо.

— Съгласен съм. Някой му е помагал.

— Баща ми.

— В началото, може би — рече Дейвид, като я гледаше. — След като умря, може би Маргарет. Тяхното участие обаче, ако изобщо има такова, е било доста ограничено, минимално. Не достатъчно да ме убеди, че са играли главната роля.

— Смяташ, че са били използвани? От някой друг?

— Мисля, че баща ти просто е търсил друг път. Колкото до Маргарет, тя е открила нещо.

— След което я убиха — замислено рече Софи. — Баща ми също бе убит. Това отново ни връща тук.

— Има логика. И така, Дон не е достатъчно умен, нито достатъчно далновиден, че да превежда няколко години незабележимо суми от сметката на „Джиамбели“. Той беше вътрешен човек във фирмата, с връзки. Но някой е дърпал конците отвън. Може би любовницата му?

— Може би. Ще го намерят. Или как се пече на някой тропически остров край басейна или как плува с лице надолу в басейна. Докато го търсят обаче, ние трябва да съберем парчетата и да наредим пъзела отново.

Тя седна.

— Донато може да е отровил виното или да е наел някой, който да го отрови.

— Знам.

— Но не разбирам причината. Отмъщение? Защо ще проваля репутацията на фирмата, а следователно и финансовата й сигурност, след като тази фирма го храни? И да убие заради това?

Тя направи пауза и огледа превързаната ръка на Дейвид.

— Добре, да речем, че някой го е убедил, обещал е, че няма да има проблеми. Можел е да извърши всичко. — Тя притисна слепоочията си. — Убил е баща ми. Рене е жена с високи изисквания и татко сигурно се е нуждаел от много пари. Той знаеше, че ще бъде изгонен от „Джиамбели“. Беше изгорил всички мостове към мама, а и аз му показах, че и последните, останали между нас двамата, всеки момент ще рукнат.

— Той сам направи своя избор, Софи. — Дейвид използва нейните думи. — И сам избра действията си.

— Да, бях се примирила с това. Или почти. Мога да си представя какви са били шансовете му. Може да е притискал Дон за все повече и по-големи суми. А той не е от хората, които ще се оставят да бъдат изнудвани. Може да е знаел и за виното, за бедния синьор Баптиста. — След това е дошъл редът и на Маргарет, защото е искала повече или защото той се е страхувал, че ще открие незаконните му далавери и присвоявания. А покушението над теб беше направено, защото е осъзнал, че няма начин да се измъкне.

— Но защо ще краде документите?

— Не знам, Дейвид. Сигурно е бил така объркан, че не е могъл да мисли рационално. Предполагам, решил е, че ако ти си мъртъв и документите изчезнат, с това ще се приключи. Но ти не умря. И тогава той се е сетил, че не документите ще го качат на въжето. Сам си го е сложил на врата. Между другото, ще трябва да преминем през още един кошмар е пресата. Не ти ли е минало през ума да ни напуснеш и да се върнеш в „Льо Кьор“?

— Не. Софи, защо не се опиташ да изядеш това парченце, вместо да го трошиш?

— Добре, татко. — Тя му намигна. — Извинявай. Времето си лети. Защо ли не взема да ти опаковам багажа? След като настояваш да пътуваш, вместо да останеш в моята компания, ще трябва утре рано-рано да хванеш самолета за Америка.

Беше се изпотил като прасе. Вратите на терасата бяха широко отворени и свежият вятър подухваше откъм Лаго ди Комо. Но това не пречеше на потенето му. Само превръщаше потта в лед.

Изчака, докато любовницата му заспа, и се измъкна от леглото, за да отиде в съседната стая. Не успя да прави секс със нея, но и тя този път не настояваше особено. Нима човек можеше да се възбуди при подобни обстоятелства!

Всъщност за нея може би наистина нямаше кой знае какво значение. Беше развълнувана от пътуването им, от това, че най-после я беше довел в елегантния курорт, нещо, което й бе обещавал хиляди пъти преди и никога не бе изпълнявал. Беше обърнал всичко на игра. Беше й дал съвсем малко пари, така че тя трябваше да плати стаята, с нейната кредитна карта. Каза й, че тук не го познават. И че иска да запази нещата така. Какво щеше да стане, ако го видеха с жена, която не е собствената му съпруга?