Донато си мислеше, че е направил много умен ход. Почти беше повярвал в играта, която играеше. Докато не видя новините във вестниците. Видя снимката си, собственото си лице. Беше благодарен, че в този момент любовницата му не беше в стаята. Лесно щеше да отклоня вниманието й от вестниците и телевизията.
Но не можеха да останат повече тук. Някой щеше да го види и разпознае.
Нуждаеше се от помощ и имаше един човек, който можеше, да му помогне.
Ръцете му трепереха, когато набра Ню Йорк.
— Аз съм, Донато.
— Очаквах, че си ти. — Джери погледна часовника си, пресмятайки часовата разлика. Джиамбели сигурно се потеше в този час. — Ти си бил много заето момче, Дон.
— Мислят, че аз съм застрелял Кътър.
— Да, знам. А ти какво казваш?
— Аз не съм… Не съм го направил. — Английският му му изневери. — Dio! Ти ми каза да напусна Венеция веднага след като ти съобщих какво е открил Кътър. И аз точно това направих. Дори не се върнах у дома. Мога да го докажа — прошепна отчаяно Донато. — Мога да докажа, че не съм бил във Венеция, когато Кътър е бил застрелян.
— Можеш ли? И какво от това? Не виждам какво ще спечелиш, Дон. Историята, която аз научих, е, че си платил на наемен убиец.
— Наел… Какво съм наел? Те казват, че съм наел някой да застреля Дейвид? Защо? Ти самият каза, че нищо не може да се направи.
— Чуй сега какво мисля аз по въпроса. — О, получаваше се дори по-добре, отколкото беше го мислил. Дори още по-сладко, отколкото си бе представял. — Ти си убил вече двама души, вероятно трима с Авано. Дейвид Кътър е само един повече. И какво от това? продължи Джери, Представяйки си паниката, която обхваща Дон. — Направо си затънал до гуша в калта, момче.
— Трябва ми помощ! Трябва да напусна страната. Имам пари, но не достатъчно. Трябва ми паспорт. Ново име, промяна на лицето.
— Всичко това звучи много разумно, Дон, но защо го казваш на мен?
— Ти имаш тези възможности.
— Надценяваш интереса ми към теб. Нека да смятаме този разговор за край на нашите делови отношения.
— Не можеш да направиш това! Ако хванат мен, хващат и теб.
— Ще те разочаровам, но не мисля така. Няма начин да ме свържат с теб. Ще се погрижа за това. Например сега, след като приключим разговора, имам намерение да се обадя в полицията и да ги уведомя, че си се свързал с мен и съм се опитал да те убедя да се предадеш. Няма да им е необходимо много време да проследят откъде си телефонирал. Казвам ти го като приятелско предупреждение, имайки предвид предишните ни връзки. На твое място бих се покрил много бързо.
— Нищо нямаше да се случи, ако… Всичко беше твоя идея.
— Аз съм пълен с идеи. — Джери спокойно разглеждаше маникюра си. — Но както знаеш, не съм убил никого. Бъди умен, Дон, ако изобщо ти е по силите. Изчезвай!
Джери затвори телефона, наля си чаша вино и си запали пура, за да отпразнува добрите новини. Сетне вдигна отново слушалката и набра номера на полицията.
24.
Със смесица от съжаление и облекчение, Дейвид наблюдаваше как Венеция се отдалечава.
— Нямаше никакъв смисъл да ставаш толкова рано и да ме изпращаш на летището — рече той на Тайлър, докато водното такси си проправяше път в ранния утринен трафик. — Нямам нужда от детегледачка.
— Вярно, напоследък изпълнявам основно тази роля. — Тайлър отпи от кафето и разкърши рамене в хладния въздух. — Започва да ми писва.
— Мога и сам да се кача на самолета.
— Чуй ме сега. Аз ще те кача в този край, а те ще те свалят в другия. Така че свиквай с мисълта и престана да мърмориш.
Дейвид го погледна. Лицето на Тайлър беше небръснато, а изражението — уморено. Дейвид се намръщи.
— Тежка нощ, а?
— Имал съм и по-добри.
— Ще можеш ли да се върнеш обратно? Италианският ти език не е много добър.
— Ти си гледай твоята работа.
Дейвид се разсмя и приятелски го потупа по рамото.
— Е, сега вече се чувствам по-добре. Софи ли те измъчва?
— Измъчва ме вече двадесет години. Това отдавна престана да ми влияе на настроението.
— Ако ти дам няколко съвета, нали няма да ме хвърлиш зад борда? Не забравяй, че съм ранен.
— Нямам нужда от съвети, когато се отнася до Софи — отвърна Тайлър, но въпреки това се обърна и го погледна в очите. — Е, какво?
— Продължавай да я притискаш. Не мисля, че някой някога е правил това с нея. Не и мъжете, с които е била. Ако не те убие, значи е твоя.
— Благодаря, но може би аз не я искам.
Дейвид обърна очи към панорамата.
— Да бе, как не се сетих! — засмя се той. — Сигурно е така.
Да, призна си Тайлър. Искаше я, разбира се. И точно затова рискува да си навлече гнева й. Знаеше, че не обича някой да се меси в живота й. Не й беше приятно да й казват какво да прави дори когато, особено когато й предлагаха по-доброто решение. Той подреждаше вещите й в офиса, когато Софи застана на вратата.
— Какво правиш, по дяволите?
Тайлър вдигна очи и я погледна. Все още с коса, мокра от душа, Софи излъчваше искрено възмущение.
— Събирам ти багажа, партньоре. Ще се местим.
— Махни мръсните си ръце от вещите ми! — Тя скочи, грабна портативния си компютър и го притисна към гърдите си сякаш беше скъпото й дете. — Никъде няма да ходя. Току-що дойдох.
— Аз се връщам в замъка. А където съм аз, там си и ти. Има ли някаква причина, поради която не можеш да работиш там?
— Да, няколко.
— И какви са те, да чуем?
Софи стисна още по-здраво лаптопа.
— Ще помисля.
— Докато мислиш, събери остатъка от багажа си.
— Току-що го разопаковах.
— Тогава го опаковай отново. — С това нетърпящо възражение изречение той излезе.
Беше ядосана. Направо беше бясна. Бе я хванал неподготвена. Все още беше сънена и главата й беше мътна от безсънните часове.
Дразнеше се, защото всъщност самата тя беше решила да отиде на север и да прекара поне два дни в замъка.
Седеше ядосана, потънала в мълчание, докато Тайлър караше колата. И още повече се раздразни, защото той изглеждаше толкова спокоен, все едно нищо не го засягаше.
— Ще спим в отделни стаи — неочаквано рече Софи, — Време е да прекъснем тази връзка.
— Добре.
Отвори уста, за да продължи да настоява, когато осъзна краткия му отговор и млъкна.
— Чудесно.
