вършеше Тони.
— Вие не бяхте кръвни роднини.
— Не, но го бях избрала, което е още по-лошо. Все пак не аз бях отговорна за онова, което вършеше той. Той си беше отговорен. Ако имам някаква вина, тя е че му позволих да пренебрегне и използва мен и Софи. — Пилар сложи чашата с чай на бюрото. — Джиамбели е повече от име.
— Вярно. Нима смяташ, че е нужно да ми го казваш?
— Мисля, че трябва да ти го кажа сега. Струва ми се, че трябва да ти напомня за всичко свършено, всичко хубаво и добро. Милионите долари за благотворителност, които фирмата ни дава от години. Хората, на които осигуряваш работа, и техните семейства. Всеки от тях зависи от нас и от онова което правим, мамо.
Тя седна върху бюрото и видя със задоволство, че е привлякла вниманието на майка си.
— Ние работим, тревожим се и рискуваме през всеки сезон. Правим най-доброто, което можем, и имаме вяра. Това не се е променило. И никога няма да се промени.
— Нима бях непочтена с него, Пилар? С Донато?
— Би трябвало да попиташ себе си. Сега разбирам защо Илай се тревожи. Ако ти кажа истината, ще ми повярваш ли?
Уморена, Тереза стана от бюрото и отиде до прозореца. В тъмнината не можеше да види лозята. Но ги виждаше в мислите си.
— Знам, че не лъжеш. Защо да не ти повярвам?
— Ти си твърда. Това понякога плаши. Когато бях малка, те виждах да вървиш сред редовете от лози и си мислех, че си като генерал от историята. Силен и страшен. Сетне ти спираше, проверяваше лозята, говореше с работниците. Знаеше името на всеки от тях.
— Добрият генерал трябва да познава армията си.
— Не, мамо, повечето генерали не познават армиите си. За тях войските са безлична маса. И трябва да бъдат такива, ако ще ги водят в битка. А ти винаги знаеше имената, защото винаги те е засягало кои са тези хора. За теб имаше значение. Софи също ги знае. Ти й остави това в наследство.
— Господи, знаеш ли, че ми действаш добре? Продължавай.
— Надявам се. Никога не си била непочтена или нечестна. Към Донато също. Не си отговорна за действия, породени от алчността, жестокостта или егоизма на онези, които виждат само безличната маса.
— Пилар! — Тереза подпря лицето си на стъклото и това беше израз на умора, която тя така рядко показваше, че дъщеря й бързо скочи на крака. — Синьор Баптиста. Той ме преследва.
— Мамо! Не бива да имаш угризения. Той не те обвинява. Баптиста никога няма да обвини теб, Ла Синьора. И си мисля, че ще бъде много разочарован, ако Ла Синьора се чувства така.
— Надявам се да си права. Може би ще пия малко чай. — Тя се обърна и докосна с нежност бузата на дъщеря си.
— Ти имаш добро сърце. Винаги съм го знаела. Но имаш и по-ясно виждане от мен за много неща.
— По-широко може би. Трябваше ми доста време, за да събера кураж и да прогледна. Това промени живота ми.
— За добро. Ще помисля върху онова, което ми каза. — Тя понечи да седне и изведнъж видя блясъка на камъните върху пръста на Пилар.
— Какво е това?
— Пръстен.
— Виждам, че е пръстен — отвърна сухо Тереза. — И доколкото разбирам, си го купила, за да замениш оня, който носеше на този пръст.
— Не, не съм го купила. И не е замяна. Чаят ти изстина.
— Когато излезе да посрещнеш Дейвид на летището, не носеше този пръстен.
— Нищо не убягва от погледа ти дори когато си заета. Е, добре. Исках първо да кажа на Софи, но ти я изпревари. Мамо, Дейвид ме помоли да се омъжа за него.
— Разбирам.
— Това ли е всичко, което ще кажеш?
— Не съм свършила. — Тереза взе ръката на Пилар и разгледа пръстена. Тя също проумя символиката и я оцени. — Дал ти е едно семейство, което да носиш на ръката си.
— Да. Неговото и моето. Нашите деца.
— Трудно е за жена с твоето сърце да отхвърли подобен жест. — Пръстите й се свиха и стиснаха ръката на Пилар. — Каза ми какво мислиш за онова, което тежи на душата ми. Сега аз ще ти кажа нещо. Веднъж един мъж те помоли да се омъжиш да него. И ти каза да. Задръж! — Тереза вдигна ръка, преди Пилар да заговори. — Тогава беше още момиче. Сега си жена и си избрала по-добър мъж, cara! — Тереза хвана лицето на дъщеря си с две ръце и я целуна. — Щастлива съм за теб. Имам един въпрос.
— Питай.
— Защо си го изпратила и си дошла да ми носиш чай? Защо не го доведе да помоли за моята благословия и да пием с Илай и с вас шампанско, както си му е редът? Няма значение — тя махна с ръка. — Обади му се сега. Кажи му, че го чакаме.
— Мамо, той е изморен, не е добре.
— Не е чак толкова изморен и явно е достатъчно добре, за да разроши косата ти и да изтрие червилото от устните ти. Хайде, обади си — нареди Тереза с тон, който не търпеше възражения. — Това трябва да бъде отпразнувано със семейството. Ще слезем долу, ще отворим от най-доброто вино и ще се обадим на Софи. Неговите деца ми харесват — добави тя и се обърна да затвори бележника си и да го остави на мястото му. — Момичето ще получи перлите на майка ми, а момчето — сребърните копчета за ръкавели на татко.
— Благодаря ти, мамо.
— Ти ми донесе… всъщност донесе на всички ни нещо, за което си заслужава да празнуваме. Кажи им да побързат — нареди Тереза и излезе, дребничка, но изправена като войник, нареждайки в движение на Мария да донесе вино.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ПЛОДЪТ
Кой ще приеме мимолетна радост — в замяна дълго да изстрада?
И вечното кой би сменил с примамлива игра?
За сладък грозд — един-единствен, кой би изтръгнал цялата лоза?
25.
Тайлър беше мръсен, гърбът го болеше силно, а на лявата си ръка имаше гадна драскотина, нескопосно превързана.
Но беше на седмото небе.
Планините тук не бяха по-различни от стърчащите зъбери на неговите родни планини в Калифорния. Но докато родната почва беше чакълеста, тази тук бе камениста, с висока киселинност, което щеше да даде мекота на виното.
Разбираше защо Чезаре Джиамбели беше положил основите на своята мечта тук. Беше орал и се бе борил с каменистата почва. Имаше някаква сурова красота в сянката на тези хълмове, която хармонираше с душевността на истинския мъж. Предизвикателството не беше в опитомяването им, а в приемането им такива, каквито са, мислеше си Тай.
Щом се налагаше да прекара известно време далеч от собствените си лозя, то мястото му беше тук.
