Дейвид се размърда на дивана, опитвайки се да намери думите, които искаше да използва.
— Вижте… Тео, седни за минутка.
Спортната кола не излизаше от главата му, така че Тео веднага изпълни молбата на баща си.
— Ще разгледаме ли кабриолетите? Сигурно е много приятно да караш със свален гюрук и вятърът да развява косата ти.
— Млъкни, Тео! — Мади обърна лице към баща си, макар да продължи да седи на пода. — Няма да спечелиш много точки за кабрио, ако му кажеш, че ще го използваш да сваляш мацки. И освен това остави на татко да ни каже как смята да помоли госпожа Джиамбели да се омъжи за него.
Усмивката на Дейвид, появила се на лицето му при първото изречение, направо угасна.
— Как, по дяволите, успя да разгадаеш мислите ми? — попита искрено изненадан той. — Това е просто удивително!
— Следвах простата логика. Нали това смяташе да ни кажеш?
— Вярно, исках да говоря с вас за това. Имате ли нещо против да го направим сега?
— Татко! — Тео удостои баща си едно истинско мъжко потупване. — Това е страхотно!
— Благодаря ти! А ти, Мади, какво ще кажеш?
— Когато човек има семейство, естествено е да остане с него. Понякога хората не…
— Мади?
— Ъхъ. — Тя поклати глава. — Тя ще остане, защото го иска. Може би така е по-добре.
Няколко минути по-късно Дейвид вървеше с Пилар към Вила Джиамбели, пресичайки напряко през лозята. Луната тъкмо бе започнала да изгрява.
— Дейвид, наистина знам пътя за вкъщи. А и ти не бива да излизаш навън.
— Нуждая се от въздух, от повече упражнения и от малко време с теб.
— Мади и Тео се нуждаят от присъствието ти.
— А ти?
Тя преплете пръстите си с неговите.
— Чувствам се доста по-добре. Не мислех да припадам на летището. Кълна ти се.
— Искаш ли да чуеш аз какво мисля? Хареса ми. Много допринася за самочувствието на мъжа да знае, че има на света жена, която плаче за него.
Той вдигна преплетените им ръце и целуна нейните пръсти, докато излизаха на алеята.
— Помниш ли онази първа нощ? Налетях на теб точно тук. Господи, ти беше прекрасна! И бясна. Говореше си сама.
— Измъкнала се бях да изпуша една цигара за успокоение — спомни си Пилар. — И се почувствах много неловко да бъда хваната от новият ни директор.
— От новия страшно привлекателен директор, искаш да кажеш.
— О, да, точно така.
Дейвид спря и нежно я привлече в прегръдките си.
— Исках да те докосна онази нощ. Сега мога да го направя. — Прокара пръсти по лицето й. — Обичам те, Пилар.
— Дейвид, аз също те обичам.
— Когато ти се обадих от площад „Сан Марко“ и говорих с теб, докато уличните музиканти свиреха, спомняш ли си?
— Разбира се. Нали същата нощ ти беше…
— Шт! — Той сложи пръст на устните й. — Аз затворих телефона и останах там, мислех си за теб. — Дейвид извади малката кутийка от джоба си.
Пилар отстъпи назад. В гърдите й натежа удоволствие, премесено с паника.
— О, Дейвид! Моля те, почакай!
— Не ме отблъсквай. Не бъди прекалено разумна. Просто се ожени за мен. — Той се поколеба за миг и избухна в смях. — Няма ли да отвориш кутийката? Хайде, дай ми ръката си!
Звездите светеха в косата му и превръщаха сребърното в златно. Очите му бяха тъмни, прями, откровени и изпълнени с любов и възхищение. Пилар усети аромата на цъфнал жасмин и ранни рози. Всичко беше съвършено, помисли си тя. А толкова много съвършенство я плашеше.
— Дейвид! И двамата сме били женени преди. От горчив опит знаем, че не винаги става както трябва. Ти имаш деца, които вече са били наранени.
— Но не сме били женени ние двамата. И освен това вече знаем какво да направим, за да имаме щастлив брак. Ти няма да нараниш моите деца. Както моята странна и чудесна дъщеря каза, ти няма да останеш защото трябва, а защото искаш. А това е много по-доброто.
Част от тежестта в гърдите й се стопи.
— Мади ли ти каза това?
— Да. Тео като истински мъж само рече, че е страхотно.
Очите й се замъглиха, но Пилар прогони сълзите с едно премигване и проясни погледа си.
— Обещал си да му купиш кола. При това положение той ще се съгласи с всичко.
— Ето защо те обичам. Веднага отгатна.
— Дейвид, аз съм, почти на петдесет години.
Той се засмя.
— Така ли?
— И освен това… — Тя неочаквано се почувства глупаво. — Мисля, че трябваше да ти го напомня още веднъж.
— Добре де, стара си. И какво от това?
— Не съм толкова стара, че… — Пилар се разсмя — Не мога да мисля трезво.
— Добре. Тогава остави на мен. Каквото и да пише в кръщелното ти свидетелство каквото и да си сторила или пропускала до този момент, аз те обичам. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб, за споделя семейство то си и да бъда с теб. Така че ми помогни да отворим тази кутийка.
— Добре. — Пилар очакваше, че пръстите й ще треперят, но те не потрепнаха. Напрежението в гърдите й изчезна, дишаше леко.
— Много е красив. — Тя преброи камъните и разбра символиката. — Просто е прекрасен.
Дейвид го извади от кутийката и го постави на пръста й.
— Точно това си мислех и аз.
Когато Пилар се върна вкъщи, Илай запарваше чай в кухнята.
— Как е Дейвид?
— Добре. Много по-добре, отколкото си мислех. — Тя завъртя пръстена на пръста си. Чувстваше го нов, но съвсем на място. — Трябва му почивка.
— На всички ни е нужна — въздъхна Илай. — Майка ти се качи в кабинета си. Тревожа се за нея, Пилар. Почти не е яла днес.
— Ще отида да й занеса малко чай. — Тя го погали по рамото. — Ще се оправим, Илай.
— Знам. Вярвам го, но започвам да се страхувам за цената, която ще платим. Тереза е горда жена. Това е най-опасната черта от характера й.
Тревогите на Илай занимаваха Пилар през цялото време, докато изкачваше стълбите до кабинета на Тереза. Помисли си, че тази вечер за втори път носи чай на някого, който вероятно не го иска.
Все пак това беше жест за успокоение. Вратата беше отворена и се виждаше, че Тереза седи на бюрото. Бележникът й беше разтворен.
— Мамо! — Пилар застана на прага. — Не искам да работиш толкова много. Всички останали започваме да се срамуваме.
— Не ми се пие чай, Пилар. Няма настроение и за компания.
— Добре, аз пък имам. — Пилар остави подноса на масата и започна да налива чая. — Дейвид изглежда забележително добре. Ще го видиш утре.
— Срамувам се, че човек от моето семейство извърши такова зло.
— И, разбира се, ти си отговорна. Както винаги.
— Че кой друг?
— Ами онзи, който го е застрелял. И аз по-рано си внушавах, че съм отговорна за срамните неща, които
